ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
Това кратко есе на първата жена член на Френската академия, Маргьорит Юрсенар (1903 – 1987), е вдъхновено от паметната постановка на великия реформатор в театъра, Макс Райнхард, на Гьотевия “Фауст” на фестивала в Залцбург през 1936 година.
-------
МАРГЬОРИТ ЮРСЕНАР
Да поставиш на сцена шедьовъра на Гьоте означава да одухотвориш света. Макс Райнхард се осмели да го направи, за което бе възнаграден. Неговият “Фауст”, непълен и разклонен, ни задължава да препрочетем шедьовъра на Гьоте: да разтворим брошурата с прекрасния превод на Жерар дьо Нервал, която продават в открития театър на Залцбург, на едно от онези представления под звездното небе, когато шумът на дъжда, почукващ по сцената, съпровожда неуморната песен на ангелите и крясъците на магьосниците, и тогава си даваш сметка, четова е не само една от най- великите поеми, но и една от най- патетичните. Да, това е един от най- семплите декори от естествен камък, сред който се движат актьорите на Райнхард, и той ни помага да разберем, че тази простота не е картина от някоя църква.
Докато “Хамлет” е първата трагедия на съмнението, “Фауст” е първата драма на гордостта, на опасната непоколебима гордост, каквато е гордостта на интелигенцията. Създадена на границата между 18 и 19 век, тази творба носи печата на времето,в което, без съмнение, човекът е отишъл па- далече от философията на Мефистофел, т.е. от неговия непоправим цинизъм...
Фауст не е прасто разумът, той е интелектът, онова дълбоко огледало, което е готово всеки миг да отрази най- сложните и противоречиви страсти. Изтощен от живота, въпреки вулканичния си темперамент, той задоволява своя глад за удоволствия със слугиня от ферма или с мъртва богиня в една територия, завладяна от вълните на Балтика. Този герой удовлетворяващ амбициите си на държавен мъж, всъщност не притежава и капчица от лудостта на персонажите на Кристофър Марлоу или Бен Джонсън, и докрая си остава кабинетен учен,навлякъл домашен халат, с който не може да се раздели. И по един странен и необясним начин, въпреки желанието си, ще си остане ограничен и посредствен, объркан от силогизмите на своите сънародници – немците...
Никой не е тъй далече от Духа на Земята, както е Фауст, този който в първата сцена на трагедията я призовава и когато Злото го дарява с измамно величие и сила. До самия край, до мига на смъртта си,която е последица от неговата фатална грешка, Фауст така и не разбира какво всъщност се е случило. И тъкмо това объркване на духа ще го спаси, превръщайки го в един обикновен, подобно на всички нас, объркан и притеснен човек...
Да, “Фауст” на Волфганг фон Гьоте е може би най- дълбокото от всички литературни произведения, в които един гениален автор се е сблъскал с проблема за Злото. Но това не е само съчинение за човек, сключил договор с Дявола заради Вечността. Въпреки всички магьоснически сцени в тази поема винаги ще отсъства онова блестящо отражение на погледа, характерно за този род произведения.
Магията е един от основните моменти във “Фауст”. Но ситуацията през 1790 година, когато се създавали първите варианти на съчинението. Гьоте е знаел за окултните авантюри на Граф Калиостро и Сен Жермен, за “адските открития” на Сведенборг.Може да се напише цяла книга за магията през 18 век и тя да ни помогне да стигнем до изворите на Гьоте. Читателят- рационалист може да открие у Мефистофел и нещо безполезно. Това проличава и в дискусията между Фауст и Духа на Земята, между Интелекта и Природата.
Кому е нужен Дяволът? Оставаме с впечатлението, че борбата между двамата противници се осъществява с посредничеството на едно криво огледало, което поема техните удари. Но твърде често се обръща внимание, че “Фауст” е произведение с християнска структура и сеи забравя,че природата, според теологията сама по себе си не е лоша, макар да може да се прояви и като грешна. Неспокойната фраза на Дявола : “Ще бъдеш като Бог!” донася отново плодовете на гнева...
Ако не е светец, всеки човек, лишил се от удоволствията в този свят, може да си позволиш утешението да ги презира. Мефистофел е духът,но в лошия смисъл, страшната , изгарящата сол, която просто изсмуква соковете на Земята – и без това достатъчно пресолена.
Да, той е точно онова, което остава от едно същество, когато го лишим от душата и тялото: изчезнат ли Слънцето и Земята, на Неб ето остава само жестоката, безмилостна Луна. Кастриран и лишен и от това, което се нарича Дух, този маскиран измамник трябва да се задоволи с обидната роля на шут. През целия си живот Доктор Фауст ще трябва да се движи с този слуга, който се изплюва в ястията на своя господар, преди да му ги поднесе.
Да, удоволствията, които предлага Мефистофел на Фауст, са винаги с адски привкус...
МАКС РАЙНХАРД (1873- 1943)
Малко известно е, че:
През 1914 г. 15- годишният Панчо Владигеров постъпва в Държавното висше училище за музика в Берлин и продължава обучението си в Академията по изкуствата. От 1920 до 1932 г. той работи като композитор и музикален ръководител в театрите на забележителния немски режисьор Макс Райнхард в Берлин и Виена. По музика на Владигеров в Дойчес театер в Берлин са поставени спектаклите "Цезар и Клеопатра", "Сънна игра", "Юдит", "Тебеширеният кръг", "Много шум за нищо" и др., а във Виенския "Театер ин дер Йозефщад" се играят "Венецианският търговец" и "Хуарес и Максимилиан", също по музика на българския творец. От този период в немските и австрийските архиви са запазени оскъдни данни, а настъплението на фашизма и войната заличават много от документите. Нотните ръкописи, събирани и грижливо пазени в архива на композитора, са свидетелствата на това време и неговите проекции в музикалното и театралното изкуство в България.
Преведе от френски: Огнян СТАМБОЛИЕВ
