ИВАЙЛО ДИЧЕВ, DW

Тия дни си спомних онзи соц-виц, дето един другар провежда събрание в предприятие: „Партията реши, че трябва по самоинициатива да удвоите трудовите си норми“. Мълчание. „А в съботите да садите дръвчета пред завода“. Мълчание. „И повече никакви десерти в стола“. Мълчание. Чуди се другарят защо няма реакция, решава да провери дали  чуват: „Ало, утре всички тук в осем часа, защото ще ви бесим“. Чак тогава една плаха ръка се надига от последния ред. „А въженцата ние ли да носим или ще ги осигурят от профсъюза?“

Защо България е на опашката и в тази класация?

Сещате се, че асоциацията ми дойде от последните събития. От необяснимото безразличие, с което жителите на Перник дълго време не реагираха на режим. (Е, днес най-после излязоха.) От бърборенето, което предизвика предложението да не се плаща първият ден от болничните. В други страни по улиците вече щяха да летят павета и да горят автомобили. В България експерти се чудят кой предложил глупавата мярка и има ли легитимност коалиционният съвет. Да добавим и протеста срещу избора на г-н Гешев за главен прокурор – протест, който си остава доста елитарен, макар че недоволството ни от правосъдната система (и по-специално от прокуратурата, която май целенасочено проваля обвинителни дела) е повече от масово.

Още по-странен изглежда националният ни стоицизъм на фона на вълната от недоволства, заляла планетата през последните месеци. Понякога поводите са смешно дребни. В Ливан всичко пламна, защото властите решиха да обложат с такса телефонирането по WhatsApp, в Сантяго де Чили – защото щяха да вдигнат цената на обществения транспорт с 4%. Ирак и Египет се надигнаха срещу корупцията, Гърция отново гори заради правителствените отстъпки пред частния бизнес, а Франция си е на стенд-бай. В Боливия се вбесиха заради фалшифицирани избори, в Барселона се бият за освобождаване на сепаратистките си лидери, а в Хонконг буквално ври и кипи. Да не забравяме и климатичната стачка, поведена от Грета Тунберг из най-различни точки на света.

Няма да се заигравам със сравнения. С това, че ние тук, в София, не се помръднахме при 60-процентово увеличение на билетите. Че за фалшифицирани избори протестират само изгубилите. Че никакви лидери никога не сме готови да подкрепим, а по-скоро ще се радваме всичките да идат в затвора. Че на климатичните промени гледаме да не вярваме, белким да не ни бръкне  някой в джоба.

Добре де, защо сме на опашката не само на икономическата, но и на протестната активност?

В перспективата назад към далечната история населяващите нашите земи май не са се отличавали с особено бунтарство. Вероятно причината е, че векове наред, според османското разделение на труда, християните по тези земи не са имали право да носят оръжие и са развили миролюбивост и трудолюбие. В априлските бунтове, станали впоследствие „въстание“, а накрая въздигнати в „национална революция“, с оръжие в ръка едва ли са участвали повече от няколко стотин човека. Горе-долу колкото бяха дисидентите, дръзнали да застанат открито срещу режима на Живков. Колкото излизат и днес против Гешев, в защита на природата или срещу общинските ремонти. Обяснявайте го както искате – покорство, недоверие, предпазливост -  това е положението. По-близо сме до пацифизма на една Индия или до прагматизма на една Германия, отколкото до лесно възбудимите и настъпателни народи на Франция и Гърция. В този национален характер има и нещо хубаво - особено ако съумеем да погледнем с ирония на бронзовата патетика, чрез която се самозалъгваме, че сме бунтари, смелчаци и милитаристи.

В по-близък исторически план българите се опариха поне на два пъти от своето голямо политическо протестиране. Необикновеният изблик на недоволство срещу катастрофата „Виденов“ доведе до реформите на Костов – по моему неизбежни и дори закъснели, но изключително болезнени за голяма част от гражданите, които едва много по-късно взеха да усещат позитивните им ефекти и вече не ги свързват с конкретния министър-председател. Вторият – това бяха протестите от 2013, започнали вляво срещу цените на тока и преминали вдясно срещу издигането на Пеевски за шеф на ДАНС. Как завършиха те? Благодарение на тях г-н Борисов се върна на власт и до сега управлява, поддържан от същия този Пеевски и ДПС.

Нацията се сплотява около носиите, а хората - около малки каузи

Песимизмът по отношение на общото е в рязък контраст с многобройните мобилизации по частни теми, които нерядко носят победи за гражданите. Грандиозната учителска стачка, отчаяната битка за децата с увреждания, смелостта на медицинските сестри - подобни корпоративни акции изглеждат на нашите съграждани по-разумни, защото нерядко постигат реални резултати благодарение на свойството г-н Борисов бързо да отстъпва (както направи и сега с болничните). Няма общонационални цели - има засегнати съсловия, има ощетени професии, има села, които блокират национални пътища. И все пак, защо от частния проблем в България не пламват големи пожари канто в Чили и Гърция? Вероятно песимизмът по отношение на партиите, лидерите и изобщо на политическото е стигнал толкова далеч, че подкопава самата идея за обща съдба на нацията. Българското се преживява в бутафорни етнографски ритуали, в исторически възстановки и патетични чествания, в обиждане от поредно изказване на Путин или Макрон – но не в обща борба за по-добър живот тук и сега.

Няма публична сфера, а инфлуенсърите се занимават с "Хари Потър"

Възможно е и друго. Може би националният песимизъм, залегнал в основата на покорството, възниква в резултат от ловки политики на управляващите елити, които благодарение на подръчните си медии успяват да пренасочват протестите народни към несъществуващи мигранти, шумна ромска музика, норвежци, които отвличат децата ни и други такива забележителни политически битки. В тази страна на практика няма публична сфера, тя е засипана от планини медиен боклук, който буди разнопосочни страсти и не позволява изкристализирането на сериозни дебати по важните теми на нацията. Успоредно с болничните, кризата в БСП и оплакванията от съмнителни изборни резултати, Фейсбук беше разтърсен от грандиозно възмущение срещу кориците на „Хари Потър“, в които инфлуенсърите видяха спомен за тоталитарното си детство, когато са ги мъчили да ядат мляко с ориз в детската градина.

На всеки протест се противопоставя контра-протест. В демократичния свят това става само при някакви крайни, фашистки прояви, а при нас е всекидневие. Всяко мнение задължително поражда контра-мнение. Върви, че се ориентирай. Удивителен беше дебатът по БНТ между представители на профсъюзите и на работодателите в понеделник – едната казва едно, другият точно обратното, а медията не се чувства длъжна веднага, с няколко клика да провери и съобщи как точно стоят фактите (например какъв точно е броят на болничните листове за годината). Това не е изолиран случай, а системна медийна политика, която се представя за демократична. Изказани бяха различни мнения, стана хубаво шоу, макар че не разбрахме нищо. 

У нас вече отдавна няма авторитети, няма и безспорни лидери, но това не ни прави по-свободни, тъкмо напротив. Днес хаосът е ключът към съвременното господство: той пречи на гражданите да се организират за съпротива отвъд непосредствения си корпоративен интерес. Така те се разпадат на групички, подозират всекиго, който се опита да ги поведе и в последна сметка... абе стабилност.

  • IN MEMORIAM

    Европеецът Пламен Асенов

     Негова е поредицата „Великите европейци“, излязла в книги, излъчвана по радио „Пловдив“ и публикувана на сайта на „Свободна Европа"

     
  • ПОЗИЦИЯ

    ВУЛКАНизациии

     Коментар на Митко Новков по повод скандала с наградата за роман на годината, която се връчва от фонд "13 века България"

     
  • НЕЗАБРАВИМАТА

    Невена Коканова, която европеизира българското кино

    Тя се наложи на екрана не само с грациозната си красота, но и с щедрия си талант, с който изгради първоначално образите на млади девойки с чисти чувства и естествено поведение 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПОРТРЕТ

    Приближаване до Кръстю Лафазанов

    Той не става зъболекар, въпреки че е приет първоначално стоматология, но прави ярки, запомнящи се и незабравими роли в стойностни тв спектакли.

„Не знам какво ни готви бъдещето, но знам, че трябва да остана позитивна и да не си позволявам да се отчайвам.“

Никол Кидман, австралийска актриса, родена на 20 юни преди 57 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Фантастичният свят на магията и езика

 

Слабо звено на „Вавилон: Тайна история“ от Ребека Ф. Куанг е вмъкването на идеята за дискриминацията, която като че ли става неизменна част от съвременната художествена литература...

„Back to Black“ – новият биографичен филм за Ейми Уайнхаус

 

Биографичните филми работят тогава, когато разглеждат малка и слабо позната част от живота на героя и фокусират вниманието си върху нея

Метерлинк на XXI век

 

Не на последно място, говорейки за Саманта Швеблин и конкретно за сборника „Седем празни къщи“, няма как да подминем и факта, че той е постпандемичен, което засилва темата за самотата, за счупените връзки, за личните лудости…