МАРТИН АТАНАСОВ, DW
Случва се рядко, почти по изключение, и обикновено трае точно колкото един телевизионен ефир. В нощта, в която Дара спечели Евровизия, българското публично пространство преживя неочакван емоционален катарзис. Социалните мрежи, които по правило функционират като окопи на изтощителна позиционна война, изведнъж свалиха оръжията. За няколко часа страната излезе от обичайната си умора и започна да говори в първо лице множествено число. Не „те“, не „ония“, не „вашите“ и „нашите“, а „ние“. Спечелихме, можем - всички сме бангаранга!
Истинската тема, която този триумф оголи
Но еуфорията отминава бързо, а зад нея неизменно изплуват старите, неуредени сметки със самите себе си. Големите събития имат свойството временно да лекуват един хроничен дефект на нашето общество: те пробиват балоните, в които сме се затворили - политически, медийни, поколенчески - и ни връщат усещането за общ език. Но истинската тема, която този триумф оголи, е много по-неудобна: България няма дефицит на талант - тя има тежък, почти културен проблем със способността да гради съвместно.
Имаме хора и истински герои, които могат да изкачат всеки връх, но трудно превръщаме отделния успех в споделена национална гордост и дългосрочна емоция. Причината е проста - у нас всичко, което надхвърля средното ниво, веднага бива прекарано през цедката на народното недоверие. Подхожда се с подозрение, закърмено от факта, че това общество е лъгано твърде дълго и твърде често. Но това наслоено историческо и политическо разочарование не може да бъде вечното оправдание за неспособността ни да застанем зад гърба на собствените си хора.
Вечното подозрение към родния успех
В България добрата новина рядко пристига чиста. Тя почти винаги идва придружена от сянката на съмнението, от спорове за легитимност и от дежурния въпрос чия точно е заслугата. Спомняте ли си момента преди няколко месеца, в който Дара спечели онази толкова нацупена национална селекция? Преди изобщо да се активира радостта, се задейства добре познатият ни модел на разпад - вълна от скептицизъм, подигравки и дребнав хейт.
Когато тук някой успее, средата не пита: „Какво му костваше това?“. Първата реакция е защитна и дълбоко позната: „Кой стои зад него? Чий е?“, „Защо точно той?“, „Колко струваше?“. У нас дори безспорното постижение трябва първо да премине през чистилището на недоверието. Преди да си позволим лукса да се зарадваме, ние сме длъжни да проверим дали зад кулисите не стои поредната схема. Това е болезнен синдром.
Който иска да постигне голям успех, трябва първо да пребори себе си, после сънародниците си и накрая, ако има енергия, да пребори и всички останали, както написа Константин Трендафилов за триумфа на Дара.
Разглобяване на успеха за домашна употреба
Само преди броени дни домакинството на Джиро д’Италия показа абсолютно същата диагноза. България попадна във фокуса на световното внимание, получи редки минути престиж и чиста реклама, но вътрешният разговор светкавично се премести от това какво означава събитието за страната към въпроса чия е заслугата. Сякаш най-важното не беше, че България е на картата, а кой политик еднозначно ще успее първи да забие собственото си знаме върху нея. Така едно национално преживяване веднага беше разглобено на парчета и сведено до поредната разправия за приписване на заслуги.
А истинските изпити тепърва предстоят и те имат съвсем конкретни дати. Вече се очертава ясна логическа тройка от събития, която ще тества капацитета ни и силите, които имаме. Джирото беше първата сцена пред света; през септември тази година Евроволей 2026 в София ще бъде следващият голям организационен и спортен тест пред Европа; а Евровизия 2027 ще се превърне в културно-медийното събитие с най-голям символен заряд. Тези моменти показват дали можем да функционираме като зряло общество отвъд рамките на еуфорията за една вечер.
Здравословното разделение срещу дребнавото присвояване
Тук трябва да направим едно важно разграничение, за да не прозвучи този коментар прекалено наивно или патетично. Демокрацията не означава липса на конфликт и не изисква зануляване на различията в името на някакво кухо, изкуствено национално единство. Напротив - има теми, по които разделението е здравословно и абсолютно задължително. Корупцията, реформата в съдебната власт, моралните избори и институционалният саботаж са полета, на които не може и не трябва да има компромиси. Не всяко разделение е лошо. Има битки, които едно общество е длъжно да води докрай, ако иска да остане будно.
Но има фундаментална разлика между легитимния политически спор и партизанското присвояване на всяко общо постижение. Не всичко, което носи смисъл на България, трябва да бъде сведено до това кой ще го използва като аргумент в следващия телевизионен сблъсък.
Въпросът не е дали можем да се обединим около готовия успех - това, оказва се, понякога го умеем. По-трудният въпрос е дали можем да се обединим около процеса, който предшества успеха. Около дългата, скучна, неблагодарна административна работа, която не носи бързи лайкове и незабавни аплодисменти, но без която големите неща просто не се случват. България хронично обича резултата, но дълбоко презира процеса. Обича момента на гордост, но трудно търпи дългата работа преди това.
В този контекст домакинството на Евровизия 2027, което вчера спечелихме, няма да бъде просто музикален конкурс или бляскаво шоу. Това ще бъде брутален тест за държавност и за цялостния капацитет, който България притежава. Победата на Дара беше личен триумф, но домакинството ще бъде изпит за цялата държава. Едно е България да бъде представена от хора, които са успели въпреки средата, съвсем друго е самата среда да докаже, че може да бъде на висотата на този успех.
Домакинството на подобен форум не е въпрос на сцена, прожектори или зала. То е логистика, сигурност, транспорт, градска инфраструктура, международна координация и културна дипломация. Технически България разполага с потенциала - имаме експерти, продуценти, бизнес и способни творци. Ние не сме неспособна държава. Големият риск тук не е организационният провал, а нашата вродена дребнавост - опасността проектът да бъде задушен от вътрешни войни, институционално надцакване, съмнение към всеки разход и онази специфична публична истерия, при която част от обществото тайно се надява държавата да се провали, само за да се докаже тезата, че „ние бяхме прави“.
Когато прожекторите угаснат
България няма нужда от поредната порция шумен, патетичен и бутафорен патриотизъм, с който да докаже, че е велика. Истината е друга: ние прекалено често използваме успехите на отделни личности като жив щит за колективния ни мързел и институционална немощ. Изключително лесно е да се прегръщаме пред екраните, да лепим трибагреници по профилите си и да крещим „Българи юнаци“, докато държавата зад гърба ни се разпада по шевовете. Големият проблем е, че сме се превърнали в консуматори на чужд триумф. Обичаме да си купуваме национална гордост наготово, без да сме инвестирали нито грам общо усилие в нейното изграждане.
Предстоящите месеци не са повод за празно тупане в гърдите, а съдбовен тест за това дали изобщо ставаме за европейска държава. Ако превърнем Евроволей 2026 и Евровизия 2027 в поредния панаир за евтино политическо изпиране, пиар селфита на официалните трибуни и разпределяне на бюджети под масата, провалът няма да бъде просто организационен, а морален. И тогава вината няма да е на „ония“ в парламента, а на всички нас, които сме го допуснали с мълчанието си.
Смисълът на тези събития не е просто да опънем едни лъскави декори, с които да излъжем чужденците за няколко дни. Смисълът е най-после да излезем от дълбоката си обществена апатия, да спрем да чакаме поредния месия - бил той на сцената или на политическата трибуна - и да свършим тежката, неблагодарна работа по подреждането на собствения си дом. Споделената радост от една победа е просто временна упойка, която бързо преминава.
Истинската зрялост на една нация започва тогава, когато спрем да се възхищаваме на героите, успели въпреки системата, и променим самата система така, че тя да работи за тях. Или ще поемем отговорност за държавата си тук и сега, превръщайки еуфорията в реално действие, или ще си останем просто държава декор. Държава, в която прожекторите угасват, а в тъмното отново остават само отвратените.
