ТАНЯ ДИМОВА, Програма "Христо Ботев"

Ако "Варненско лято" е аналогия за качествен театър, тя е аналогия за едно от големите имена в актьорската игра. Тя всъщност е художественият директор на Международния театрален фестивал, който за 32-ра година празнува театъра, член е на британското Шекспирово дружество. Тя е от дамите, които канят, от жените, които се запомнят, от актрисите, като които искаш да бъдеш. За нея енергията е въпрос на характер, а животът ни е даден, за да се справяме с него. Тя е Цветана Манева и на това "Варненско лято" ще бъде честван 80-годишния й юбилей.

"Честитрожден ден, Цветана!" ще се играе на 8 юни от 20.00 часа във Фестивалния и конгресен център във Варна.

Характерното в това 32-ро издание на "Варненско лято" обаче е не просто театърът на режисьора, а театърът на актьора. Не са един или два моноспектаклите в афиша – "Великденско вино", "О, щастливи дни", "Пистолет в торнадо", "Прима Фацие", "Нашенец", "Луцифер", "Боже мой", "Моят славен живот с баба". И от всичко това зрителят започва да се чуди може ли да раздели актьора от персонажа и трябва ли въобще да го прави. Не са ли те една душа, един човек, един живот за определен период от време, а пък и времето е относително понятие - не се побира в рамки, не подлежи на контрол, знае си своето. Не ли е актьорът този, който вплита тъкмо себе си в персонажа, своето отношение към света, не е ли превъплъщението му едно лично преживяване?

Тези и много други въпроси провокираха разговор най-вече за връзката актриса - персонаж. Все пак началото е женско, а и сърцето на фестивала е такова. Затова и "Какво се случва" се обърна към Цветана Манева.

Актрисата обаче изпадна в условност по време на този разговор. Наложи й се да шепне, за да не смути колегите си по време на конференцията за "Цензурата: сега и преди", на която присъства. Но тъй като при големите актьори и говорът, и шепотът имат голямо въздействие, ако имате желание, а също така търпение и доза въображение да слушате – все пак това е Цветана Манева и тя е все така артистична – можете да проследите разговора. Да чуйте, но и да прочетете.

-------

Наблюдаваме театъра на актьора в тазгодишното издание на "Варненско лято". Трябва ли да делим в случая актрисата от персонажа, или те всъщност носят една душа?

- Наистина мисля, че пандемията изигра основна роля за това вглеждане на човек в себе си, принудителната самота от режима, който имаше, и се родиха тези спектакли. Много съм щастлива от това с младите актриси, които правят моноспектакли. Аз например не съм се решавала досега да правя моноспектакъл. Има един момент - трябва да си си достатъчно интересен, за да стоиш на сцената и да занимаваш хората в залата със себе си, защото там не е само героинята, присъстваш само ти. Себе си, някак си оголено и беззащитно и няма на кого да се опреш. А пък когато имаш партньори на сцената, е съвсем друго. Резултатите от това усилие роди много моноспектакли и има постижения, както са тези на Елена Телбис и Весела Бабинова, които са страхотни. За Светлана Янчева не говоря, тя е просто класа, тя е летвата, която никой друг не може да прескочи в момента.

 

Да, мисля, че много хора ще се съгласим с това. Казахте, че вие не сте се решили до този момент за моноспектакъл, а пък в същото време казвате и че трябва да си си някак интересен. Това означава ли, че още не сте си станали достатъчно интересна, че да направите моноспектакъл?

- Не, не, не страдам от такава суета. (смее се) Чувствам се по-сигурна, по-стабилна, но не като сили и възможност да присъствам на сцената. Харесвам тази магия на театъра. Ако има нещо такова в спорта, това е в тениса – има едно такова опипване, дебнене, рязък удар, слънце пече и гледаме тенис само когато играчите са много добри. На мен това ми трябва, това създава енергията в театъра - когато имаме партньорство, една чисто професионална дисциплина, която не знам в другите професии как е, но ние сме много зависими един от друг. Трябва да си изцяло да си във вниманието, а не "Здравейте, това съм аз на сцената и сега говоря".

Трябва много добре да придобиеш тази способност да чуваш, да слушаш партньора си, а не докато той говори - да мислиш за собствената си реплика, която след малко ще му навреш в очите. Това едно постоянно движение, това ми е като лек хазарт на мене. Иначе аз да се изправя сама - много е отговорно това сам да се изправиш, изисква много сили. Присъствието на Светлана Янчева, която стои закована на едно място, или този опит прекалено успешен, както казват за очакванията от Елена Телбис, която има дарованието да пише и да бди над текста, да присъства. Ами самият факт, че към нейното старание й е оказвала помощ Светлана Янчева – това е едно такова взаимоотнасяне, което не беше особено ярък белег на българския театър до този момент.

Много се радвам, че сега е така. Просто са ми любими артистки, а и Весела Бабинова. Владо Пенев също, с когото отрихме фестивала. Момчетата ми харесват, но това са явления днес – три актриси от различна възрастова група, със строго определена индивидуалност, които не можеш да ги сбъркаш с друга.

Вие имате толкова запомнящи се роли. Дори да е някоя малка роля, някак успявате да превземете пространството. Това как стана?

- Не знам как става, не мога да обясня. Няма механизъм, няма. Аз да се навивам и сега… Просто излизам на сцената, имам какво да кажа. Хората са долу, отговорността ми към тях, че те са влезли в театъра и това са два часа, които те са отделили от собствения си живот да дойдат и да гледат. Това много ме ангажира и ме задължава особено много. Плати ли са пари, немалко пари за това. Този ангажимент, който имам, определя дисциплината ми и отговорността ми по време на работа. Първо, аз досега не съм играла нещо, което не искам. Което не искам – просто не съм го играла. Това са много години, имала съм този шанс, работила съм с добри режисьори. Любен Гройс, който за тринайсет години успя да направи от мене актриса, която да я бутнеш – е готова на секундата. А как става изведнъж контактът с публиката? Ами като присъстваш нормално, човешки, искрено. Всичките ми появи на сцената са вид изповед и се изповядвам пред хората, които са долу. Трябва да е много честно, иначе никой не се хваща.

 

Това означава ли, че трябва добре да познавате себе си, да не сте в търсене на себе си, за да може на сцената да сте искрена и честна?

- То върви паралелно, усвоявам уменията си и проумявам себе си. Винаги съм искала да мога да разбера един човешки живот, а той в това се състои – да проумееш себе си. Разбира се, с всички тези неща, на които са те учили родители, учители, които са те възпитавали, и то винаги се отнасяло до морални стойности и взаимоотнасянето на човек към човека. Това е проблемът и в момента на нацията ни, на света. И то взаимоотнасянето е особен вид енергия, то не е само действие, не е глагол. То е някакво особено състояние, и то взаимоотнасянето към всичко живо - това е цвете, растение, животно, възрастен, млад, беззащитен.

 

Театърът не се ли занимава именно с това – с отношенията между хората, не ни ли подсказва какво ни липсва понякога и как трябва да се отнасяме един с друг?

- Ако е поднесено от сцената добре и ангажира хората, които са в салона – да. Но ако е от типа театър, в който страниците просто оживяват или е "Здравейте, това съм аз!" – не става. Много е ангажиращо и винаги има някакво съмнение – стана ли, не стана ли така, както исках, защо мълчах, ей такива коментари се чуват. Трябва да не вдигат шум и да мълчат, защото те слушат. Съмнението всъщност е като двигателна сила за артиста. Не можеш да бъдеш абсолютно уверен… Ами жив човек си!

 

Казвате, че енергията е въпрос на характер. Как тогава се поддържа този характер, защото един актьор трябва да има неизчерпаема енергия, но не в действията си, а в начина, по който завладява публиката, някак с енергията си да я владее?

- Характерът се формира много преди да започнем да се занимаваме, да го употребяваме за себе си и да го коментираме какъв е. Много голямо значение има най-ранното възпитание. Има разлика между деца, които са израснали необичани, с ужасната участ на такива в домове, изоставени, и децата, които са отгледани с обич. Това е много важно и родителите трябва първо да се учат на това – да обичат децата си. Аз съм възпитавана, че животът е справяне, той не е пляскане, танци и "Ура!". Трябва да се справяш. Баба ми, светла й памет, при някакво премеждие, физическо страдание, мимолетно, слава богу не фатално, сега много тача някакво неслучване, но тогава като не се е случило това, което много съм искала, все имах навика да казвам: "Ама защо точно на мен?!", и тя ме закле: "Не се казва така. Така не се казва, защото го викаш!". Не, просто е трябвало да се случи и се е случило и трябва да знам, че в момента не се случва само на мен, ами на други хора в различни краища на света. Каквото дойде, трябва да премина през него. На 80 години съм и нямам коляно, дреме ми куцам ли. Така ще е, като е дошло - дошло. Това не ми пречи да мисля, да обичам, все още да има физически сили. Поне едно не може да се отнеме като сила на характера – това да обичаш хората, това много личи.

 

Значи всъщност животът ни е даден, за да се справяме с него?

- Да се справяме, че за какво иначе!? Затова винаги като съм доволна от себе си, обикновено казвам: "Благодаря ти, Господи, благодаря ти! Връщам ти повече от това, което ти ми даде". Това означава, че съм готова още да давам, много е нагло от моя страна на тия години. (смее се) Ето, още мога да работя, още мога да обичам, още ходя, още се движа, мечтая още. Така, животът ми е един.

 

Важно ли е да сме мечтатели?

- О, много, много! Всеки обича да обича. Според мен няма човек, който поне един път да не се влюбвал в човек, в животно, в цвете, в каквото щете, няма, изпитвал е това чувство. А пък за мечтаенето няма значение възрастта на човек. Какво запълва мечтата? Всичко неосъществено в момента, пожелано в миналото, очаквано в бъдещето оформя мечта. Много силно развива въображението мечтата, което е необходимо за всеки. Може да не се случи нищо от това, за което си мечтал, защото пък мечтата осъществява щастливия момент, но щастието е само миг – минава и заминава. Не стига обаче само това, при мен се поражда копнеж от туй като мечтая това да се случи, ей сега да се появи един изкуствен интелект и да ми каже "Добър ден!". Повече няма да искам нищо, това да доживея. Защото аз няма да ги оценявам много, те са безчувствени, ще ми трябват още сто живота, за да имат те оценение. (смее се) Много развива въображение и значимостта на четенето на литература. Самото четене развива въображението, и то този контакт с книгата и самият начин как се сяда на маса, какво да бъде осветлението. Тази интимност на листовете не става с щракане…

 

Аз много вярвам, че колкото и да е важно възпитанието, толкова по-важно е отглеждането. И ми се струва, че ние можем да отглеждаме мечтатели, хора с въображение, хора, които да се влюбват, хора, които да знаят как да обичат. Всичко това не е ли едно отглеждане, едно посяване на семенцето, което първо отглежда родителят, а след това и самият човек?

- Това е най-несигурното - да отгледаш! (смее се) С всички добри намерения отглеждаш и искаш да постигнеш мечтата си, въплътена в отглеждането и това, което се получава от възпитанието. И силите, които влагаш в това като родител, като приятел, като учител. Има нещо особено, когато се отнася за малки деца, още в най-ранна възраст. Наистина трябва, както се казват, от парче месо да ги отгледаш, да стане човек, да провижда всичко. Стоиш над него и се радваш на това, че просто си е вдигнало едното пръстче. А и има нещо много жестоко, безкрайно, че никой не ни е питал искаме ли да се родим, или не искаме.

 

А актрисата отглежда ли сама себе си?

- О, толкова работа съм имала винаги, че съм се отглеждала доста. Аз съм много организирана, от този тип. Аз не закъснявам, има хора, които закъсняват, други, които отиват по-рано – аз съм гадно точна. Пределно взискателна съм и това е, защото съм взискателна към себе си и това ми дава право. Самокритична съм, не изпадам от възторг по себе си. Много устойчив характер съм, не знам как стана. Изпочупиха ми се зъбите от стискане, мога да броя до десет, да преглътна. Сега към това "Честит рожден ден, Цветана!" имам едни обещания, които прочитам. Това са за годината 2003-та, какво обещавам да се случва.

Да много неща има, които искам да се случат, имам изисквания още към себе си. Много е хубаво да си жив. Хубаво е да успееш да се доверяваш на природата, на растенията, на всичко, да можеш да се отпуснеш и да се занимаваш да ги гледаш. Не гледам морето: "О, утре какво ще стане?!", не, оставяш се с гледката, която е пред теб. Много ме изненадаха племената от латинска Америка – маите в древността, при които децата още от петгодишна възраст вече са запознати с триста вида флора и фауна и на въпроса, който всеки си задава: "Къде е Бог?", отговорът им е следният: "Бог записва в растенията, сънува в животните и се пробужда в човека!". Просто и ясно.

 

Всъщност човекът е най-висшето и в същото време понякога и най-глупавото същество.

- Еми да, понякога не мога да се примира с това незнание, което имаме като оценка: "Сега Бог доволен ли е от нас, не е ли доволен? Правил ли това, което трябва?". Мисля, че човек трябва да проумее и да достигне до разбирането, че това как се отнасят към него е в пряка зависимост с това как той се отнася към хората. Това е взаимоотнасяне. Ей така, като му се случи нещо лошо, да си каже: "Значи аз съм направил нещо лошо". Иначе нямам как да излезе от това, не може. Човек не се ражда лош, сами си го правим. Но явно един живот не стига за това, има още работа наука, медицината, особено с мозъка. (смее се) Много хубаво се усмихвате, много е важно човек да се усмихва.

 

Така ли, носи настроение и за него, и за другите?

- Ами на мен първата работа сутрин, като вляза в банята, е да се усмихна в огледалото. На това ме научи режисьорът Любен Гройс, той казваше: "Усмихни се, защото не се знае през деня някой друг ще ти се усмихне ли". Така че – усмихвайте се!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

  • IN MEMORIAM

    Европеецът Пламен Асенов

     Негова е поредицата „Великите европейци“, излязла в книги, излъчвана по радио „Пловдив“ и публикувана на сайта на „Свободна Европа"

     
  • ПОЗИЦИЯ

    ВУЛКАНизациии

     Коментар на Митко Новков по повод скандала с наградата за роман на годината, която се връчва от фонд "13 века България"

     
  • НЕЗАБРАВИМАТА

    Невена Коканова, която европеизира българското кино

    Тя се наложи на екрана не само с грациозната си красота, но и с щедрия си талант, с който изгради първоначално образите на млади девойки с чисти чувства и естествено поведение 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПОРТРЕТ

    Приближаване до Кръстю Лафазанов

    Той не става зъболекар, въпреки че е приет първоначално стоматология, но прави ярки, запомнящи се и незабравими роли в стойностни тв спектакли.

„На 20 години, когато още нищо не знаех за живота, Кафка ми вдъхна желание да пиша, показа ми, че няма нужда да знам имената на нещата и механизмите на света, за да излея чувствата си върху хартия.“

Иън Макюън, английски писател, роден на 21 юни преди 76 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Фантастичният свят на магията и езика

 

Слабо звено на „Вавилон: Тайна история“ от Ребека Ф. Куанг е вмъкването на идеята за дискриминацията, която като че ли става неизменна част от съвременната художествена литература...

„Back to Black“ – новият биографичен филм за Ейми Уайнхаус

 

Биографичните филми работят тогава, когато разглеждат малка и слабо позната част от живота на героя и фокусират вниманието си върху нея

Метерлинк на XXI век

 

Не на последно място, говорейки за Саманта Швеблин и конкретно за сборника „Седем празни къщи“, няма как да подминем и факта, че той е постпандемичен, което засилва темата за самотата, за счупените връзки, за личните лудости…