Лейла Слимани (1981) е френска писателка и журналистка от марокански произход. През 2016 г. получава "Гонкур" за своя роман „Нежна песен”. Слимани е едва 12-а жена, която печели Гонкур, откакто наградата съществува (повече от век), наред с писателки като Маргьорит Дюрас и Симон дьо Бовоар. Тя посвети наградата на своите родители.
Слимани е родена в Рабат, Мароко и на 17 години заминава за Париж да учи политически науки и медийни изследвания. След завършването си работи като журналист за списанието Jeune Afrique. През 2014 г. тя публикува първия си роман Dans Le Jardin де l’ogres, който две години по-късно е последван от психологическия трилър „Нежна песен” (Chanson Douce). Той бързо се превърна в бестселър с над 76 000 копия, отпечатани в рамките на три месеца, още преди книгата да е наградена с “Гонкур”. Тя беше председател на журито, което избира книгата на Георги Господинов "Времеубежище" за престижната международна награда "Букър"
-------
Най-ранният ми читателски спомен
- „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция” на Селма Лагерльоф. Моята баба, която е израснала в Германия, ми четеше откъси от тази книга, когато бях дете. Когато навърших 8, ми подари екземпляр на книгата, който още пазя. Също като малкото момче от романа мечтаех за бягство и пътешествия.
Моята любима книга от юношеските години
- „Малки жени” на Луиза Мей Олкът – защото бяхме три сестри и майка ни беше лекар. Харесваше ни да се идентифицираме с персонажите от книгата. Разбира се, аз бях Джо.
Книгата, която ме промени като тийнейджър
- „Непосилната лекота на битието” на Милан Кундера. Тя предизвика у мен еротичен и духовен шок. Не разбрах всичко, когато я прочетох за първи път – трябва да съм била на 16 години – но помня, че дълбоко ме развълнува: сякаш думите на автора проникваха в моето тяло.
Писателят, който промени начина ми на мислене
- Симон дьо Бовоар, чиято книга „Вторият пол” взех от библиотеката, когато бях на 16. Тогава осъзнах, че няма смисъл да реагираш на несправедливостта с гняв или насилие. За жената знанието е най-добрият начин да се бори с нея.
Книгата, която събуди у мен желанието да стана писател
- Всички книги на Маргьорит Дюрас и по-специално „Да пишеш”, тъй като страстта на писателката към литературата, към свободата, към една самодостатъчна реалност, съвпадаше с всичко, което търсех в живота.
Романа или автора, към които се връщам
- Джон Стайнбек. Четох го в училище и не го разбирах. Препрочетох „Гроздовете на гнева” преди няколко години и романът ме изуми. Това е истински шедьовър, поразяващо модерен поглед към капитализма, социалното насилие и миграцията.
Романа, който препрочитам
- „Непосилната лекота на битието”. Препрочитам я всяка година и винаги откривам нещо различно. Тази книга се изплъзва от всякакви класификации: отчасти роман, отчасти трактат върху философията и музиката, отчасти есе. Един цял живот не е достатъчен, за да разгадаеш нейната мистерия.
Книгата, която никога не бих прочела отново
- „Странният случай на доктор Джекил и мистър Хайд” на Робърт Луис Стивънсън. Не зная защо, но този текст ме изпълни с ужас и никога повече няма да посегна към него.
Книгата, която открих късно в живота си
- „Забранената тетрадка” на Алба де Сеспедес. Романът разказва историята на жена домакиня, която започва да записва в тетрадка своите мисли. Тя е ужасена от нещата, които се въртят в главата ѝ. От момента, в който се захваща с това, копнежът ѝ за свобода става все по-силен.
Книгата, която чета в момента
- „Нож” на Салман Рушди. Възхищавам му се още от дете; книгите му ме вълнуваха и породиха у мен чувството, че един ден вероятно бих могла да стана писател.
Преведе от английски РУЖА МУСКУРОВА
Източник: „Гардиън“, 10 май 2024 г.
