САВА СЛАВЧЕВ
Ромен Гари е изключително интересен автор и той е редно да бъде четен преди стотици други. И се абстрахирам от факта, че той е единственият французин, получил два пъти „Гонкур”, най-престижната награда на Франция за литература, която се дава само веднъж на автор. Втората награда е присъдена на Емил Ажар, един от псевдонимите на Гари, просто журито е било в неведение. Въпросът с псевдонимите на Гари всъщност стои сравнително просто и той го описва ясно в „Обещанието на зората”. Майка му, бивша актриса на дилетантско ниво, понеже рано е останала без съпруг, прехвърля всичките си надежди и въжделения върху единствения си син, когото боготвори: „ Ще бъдеш герой, ще бъдеш генерал, Габриеле д’Анунцио, посланик на Франция – всички тези гамени не знаят още кой си ти!” Това са думи, казани от майка му, когато той вече е постъпил във военното училище, предполага се, излязъл от детството. Ромен потъва в земята от срам, защото става на публично място, тя изговаря думите на висок глас на плаца на военновъздушните сили, независимо, че Гори се опитва да я набута обратно в таксито. В този момент, на въпроса дали наистина Ромен се срамува от старата си майка, Гари пише следното:
„В миг всички люспи фалшива мъжественост, суета и коравосърдечие, с които тъй старателно се бях закичил, се свлякоха в краката ми....Спрях да чувам смеховете, не забелязвах присмехулните погледи, обвивах раменете й с ръка и мислех за всички битки, които щях да водя за нея, за обещанието, което бях дал на себе си в зората на своя живот, да й въздам справедливост, да придам смисъл на нейната саможертва и един ден да се върна вкъщи, след като съм излязъл победител от битката за притежанието на света с онези, чиято мощ и жестокост се бях научил да различавам още от първите си стъпки”.
Така Гари, убеден от майка си, че великото бъдеще е отредено само за него в този свят, пробва от малък рисуване, музика ( споменът му от уроците по цигулка е само възклицанието на учителя „Ай! Ай! Ай!” при всяко хващане на лъка) и когато преподавателите деликатно обясняват, че няма да смисъл да се харчат парите, спечелени с толкова труд, за области, в които съдбата не е била благосклонна към малкия. Същото е и с математика, защото Гари има двойка, а майка му продължава да смята всичко това за недоразумение, като успокоява детето с думите: „Ще съжаляват за това. Ти ще ги смаеш. Един ден името ти ще бъде изписано със златни букви по стените на гимназията....ще станеш д’Анунцио, Виктор Юго, нобелов лауреат!”
Наистина Гари си пише някакви неща, той е силно чувствителен и стеснителен, разбрал е, че всички останали дисциплини не са за него и, подтикван от майка си, която е убедена, че един велик френски писател не може да носи руско име, ( Кацев му е фамилията – подходяща, може би, за велик цигулар, но не и за велик писател) започва търсенето на подходящ псевдоним. В продължение на шест месеца той търси и претегля възможностите за подходящо артистично име, за псевдоним, представяте ли си? За съжаление името Ромен Ролан вече е заето, но все пак Гари решава да остави малкото си име, защото то е, все пак, съвсем задоволително. Но не иска да дели славата с никого – не би било честно спрямо майка му.
Всъщност е доста трудно да се каже кои са по-силните страни на автора, независимо с какво име се подписва под произведенията си. Еднакво е добър и в разказите, и в романите. „Добър” е нещо, което не отразява реалното състояние на нещата. Той е страхотен, уникален разказвач на истории, сборникът с разкази „Птиците идват да умрат в Перу” носи голяма сила, някои така те грабват, вдигат те високо и после те тръшват на земята – ако това е първата книга на Гари, с коя се сблъсквате, този сблъсък е като с товарен влак, имайте го предвид. Навсякъде в творбите си Гари говори за живота – днешен, преходен и безкраен – с всички теми на времето и на безвремието, за войната, безизходицата, самотата, надеждата, любовта, необходимостта от другия, страданието, все теми, които стоят пред всеки човек, независимо кога се развива действието. Изключителна чувствителност, деликатно чувство за хумор, ирония, блестящи описания на душевни състояния. Двама самотници се срещат, мъж и жена, чуйте следното, казано в романа „Сияние на жена”:
„Влязох и я взех на ръце. Почувствах ноктите й на тила си. Тя хлипаше. Знаех, че не става въпрос нито за мен, нито за нея. Беше въпрос на нищета. Само момент на взаимопомощ. И двамата имахме нужда от забрава, от крайъгълен хан, преди да понесем нататък всеки своя товар от небитие. Трябваше да прекосим и онази пустиня, в която всяка падаща дреха къса, отдалечава и насилва; в която погледите се избягват един друг, за да избягат от голотата, която не е само тази на телата и в която безмълвието трупа камъни. Две излезли от релсите същества, които се крепят един друг със самотата си, а животът изчаква това да премине. Отчаяна нежност, която е само нужда от нежност”.
„Загиваме от слабост, а това позволява всяка надежда. Слабостта винаги е съществувала поради въображението. Силата никога нищо не е измислила, защото смята, че си е самодостатъчна”.
В „Лиричните клоуни” талантът на Гари сякаш избухва с още по-голяма сила, ако това изобщо е възможно. В нея той описва недоразумението Холивуд, който филмира романа му под заглавието „Мъжът, който разбираше жените”, и което, естествено, няма нищо общо със сценария на автора. Това е книга за любовта, истинската, и за хората – неистинските. В този роман има такива стилистични нива, такава болка, игривост, мечтание и страдание, всичко изразено по деликатен начин, че на места дори прилича на поезия в проза:
„Той се сведе над профила, който най-сетне придаваше смисъл на всичко, което неговият скитнически живот беше. Мекият въздух ги обвиваше в онази средиземноморска нежност, в която всичко живо, което обича и смята че го обичат, намира своето първично основание. Сред покоя, който ги носеше през наниза от часове и който беше едновременно голяма река и устие, лице и открито море, всеки миг изглежда смесваше вечност и мимолетие.”
„Тя изглеждаше толкова дребничка, сякаш тъмните й коси я съдържаха цяла. Очите, носът, устните, брадичката и ухото спяха на топличко в тях. Човек имаше желание да ги взима едно по едно и да ги поднася до лицето си, да ги гали с буза и след това да ги връща обратно, без да събужда майка им.”
Той нежно галеше гърдата й, толкова нежно, колкото е във властта на човек. И устните му се впуснаха в бавно скиталчество, докато накрая усети как го повдига онзи вик, който го караше да се роди и който най-сетне му връщаше всичко, което беше изгубил, пропилял и провалил в живота си”.
„Животът си бе възвърнал цялата великолепна и властна наивност и хуморът беше безсилен пред безразсъдството на сърцето”.
В този роман ще намерите доста смени на стилистичния регистър, от поезия се минава в проза, от хорей и ямб се отива в анапест, от спокойни описания на човешка неискреност вървим към пародия и гротеска.
Политика, война, марксизъм, кино, идеология, безсмислие и любов са в една сплав. В книгата има скрити или явни препратки към Камю, О.Уайлд – „Кой има нужда от необятност, ако вече е получил поглед, пълен с обич?” /Кой, бидейки обичан, е беден? при Уайлд, както и „Животът е сериозно нещо поради своята незначителност” – при Гари в „Голям гальовник“, писана под псевдонима Емил Ажар- докато фразата на Уайлд е „ Животът е нещо прекалено важно, за да се говори за него сериозно”/, през съзнанието на читателя минават светкавици, напомнящи Ан Райнд в „Изворът”, Карлос Руис Сафон в „Сянката на вятъра” и др., където всеки може да намери любими реминисценции към пасажи или фрази.
И накрая нещо любопитно, което малко хора знаят: мечтателят и романтик Ромен Гари, обявява дуел с пистолети на Клинт Истууд, защото когато втората му съпруга, младата актриса Джийн Сибърг заминава да снима филм, в който играе именитият актьор, между тях избухват любовни искри, при което Ромен хваща първия самолет и отива да иска удовлетворение, на което Истууд дори не отвръща.
Самата Сибърг се самоубива през 1979 година. Гари прави опит за самоубийство с барбитурати същата година. Прави го, вече окончателно, година по-късно, като се застрелва с куршум в устата на 2 декември 1980. Оставя писмо до издателя си, в което казва: „Никаква връзка с Джийн Сибърг. Умоляват се страстните любители на разбитото сърце да се насочат другаде”.
Не познавам завистта.
Завиждам на всички, които все още не са чели Ромен Гари.
