АНОТАЦИЯ
Безценното умение да подредим заобикалящите ни неща така, че да отделяме по-малко време на рутинното и да ни остават повече свободни часове за вдъхновяващите, успокояващи и приятни неща в живота е разгледано подробно в книгата „Организираният ум“ на невроучения Даниъл Дж. Левитин.
Сложният процес на еволюция на човешкия мозък, а оттам и на начина ни на мислене и взимане на решения е продължил десетки хиляди години. Благодарение на това ни хилядолетно развитие днес разбираме по-добре как да преодолеем ограниченията на еволюцията, в сравнение с предците си. Паметта ни има пропуски, но те се дължат не толкова на ограничено пространство за съхраняване, колкото на ограничена способност за извикване на съхраненото. Поради огромния обем информация, който постъпва постоянно в мозъка ни, понякога тя е изопачена, неточна, дори заблуждаваща. Често някои по-ярки случки, образи или истории се явяват на преден план в ума ни – независимо че статистическата информация, базираща се на дълготрайни наблюдения, реално е далеч по-точна и дава много по-ясна картина при сформирането на мнение или оценка за нещо или някого. Авторът твърди, че тази слабост към историите е само един от многото странични ефекти от начина на работа на нашия мозък. Книгата проследява историята на човешкото (не)умение за справяне с информацията и организацията от самото начало на цивилизацията.
От „Организираният ум“ (с подзаглавие „Да мислиш трезво в епохата на информационно претоварване“) разбираме как лесно бихме могли да организираме дома си, социалните взаимоотношения, информацията, която ни е нужда при взимането на важни решения, работата си, и най-ценното в XXI век – времето.
В предговора Левитин пише: „Това е история как хората са се справяли с информацията и организацията от самото начало на цивилизацията. Тя е също история как най-успелите членове на обществото – от прочути художници, спортисти и воини до водещи бизнесмени и авторитетни професионалисти – са се научили да довеждат до максимум своята креативност и ефикасност чрез организиране на живота си така, че да хабят по-малко време за рутинното и да отделят повече за вдъхновяващите, успокояващи и приятни неща в живота.“
ДАНИЕЛ ДЖ. ЛЕВИТИН е известен когнитивен психолог, невроучен, завършил Станфордския университет. Освен на академичните си трудове и задължения, отделя време и за музикално-продуцентски занимания в сферата на рок музиката.
ОТКЪС
БИОЛОГИЧНАТА РЕАЛНОСТ НА ВРЕМЕТО
И мистиците, и физиците ни казват, че времето е илюзия, просто продукт на нашето съзнание. От тази гледна точка времето е като цветовете – в материалния свят няма цветове, само светлина с различна дължина на вълната, отразявана от обектите; както казва Нютон, самите светлинни вълни са безцветни. Цялото ни усещане за цветове е резултат от възприемането на тези вълни от визуалния ни кортекс, обработването им в мозъка ни и интерпретирането им като цветове. Разбира се, субективно това не прави цветовете по-малко реални – поглеждаме към ягода и тя е червена, а не просто изглежда червена. По подобен начин може да бъде възприемано и времето като интерпретация, налагана ни от мозъка по отношение усещането за заобикалящия свят. Усещаме глад, след като е изминал определен период от време, доспива ни се, след като сме били будни определено време. Постоянното въртене на Земята около оста ѝ и около Слънцето ни кара да организираме времето си като поредица от циклични събития, свързани с деня и нощта или четирите сезона, което на свой ред ни позволява умствено да регистрираме изминаването на времето. Като регистрираме времето повече от всякога, ние го разделяме на отрязъци, единици, на които отреждаме определени дейности и имаме очаквания какво ще се случи в рамките им. И тези отрязъци от време са толкова реални за нас, колкото ягодата е червена.
Повечето от нас живеят по часовник. Правим уговорки, събуждаме се и заспиваме, храним се и организираме времето си около двадесет и четирите часа на часовника. Продължителността на деня е свързана с периода на завъртане на Земята, но откъде идеята да бъде разделена на равни части – откъде идва това? И защо двадесет и четири?
Доколкото ни е известно, шумерите са били първите, разделили деня на времеви периоди. Техните отрязъци представлявали една шеста от светлата част на деня (приблизително равностойността на два от настоящите часове). Други древни времеви системи отчитали деня от изгрев до залез и разделяли този период на две равни части. В резултат сутрините и следобедите варирали по продължителност през сезоните, когато денят съответно бил по-дълъг или по-къс.
Трите най-познати разделяния на времето, които правим днес, продължават да бъдат базирани на движението на небесните тела, макар че сега наричаме това астрофизика. Продължителността на годината се определя от времето, нужно на Земята да обиколи Слънцето; продължителността на месеца е (по-малко или повече) времето, нужно на Луната да обиколи Земята; продължителността на деня е времето, нужно на Земята да се завърти около оста си (и наблюдавано от нас като промеждутъка между два поредни изгрева или залеза). Но по-нататъшните разделяния не се основават на каквито и да било физически закони и по-скоро са базирани на исторически фактори, които до голяма степен са случайни. Няма нищо свойствено в никой биологичен или астрологичен цикъл, което да ни тласне към разделяне на деня на двайсет и четири равни дяла.
Даниъл Дж. Левитин, „Организираният ум. Да мислиш трезво в епохата на информационно претоварване “, изд. "Изток-Запад” 2015
