БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Българската литература има своя легендарен четириъгълник, свой величествен Тетраимонциум.
Създаден е за век и обхваща най-важните и значими контактни зони на родината – Северозапада, Балкана, Добруджа, Дунавската низина и Родопите.
Това е всъщност и микрокосмосът на българина, който събира като в лакмус неговата съдба, страдания, мечти и проникновения.
В началото е, разбира се, Йовков.
„Старопланинските легенди“ от 1927 г. са неговият отговор и лек за отминалите и с усилия преодолени национални травми, свързани с краха на националния ни идеал през 1918 г. и със сътресенията от избухналата гражданска война през 1923–1925 г.
Естествено е бягството в миналото, в света на легендите, сказанията, кървавите приказки, на вярата в Доброто въпреки всичко и в идиличния, справедлив планински свят – „На Игликина поляна“, „През чумавото“.
Дори злодеите му са мъже честолюбци и герои, които със смъртта си изкупват своите земни грехове, за да не нарушават хармонията на непреходното балканско статукво – „Индже“, „Шибил“...
А когато се обръща към любимата Добруджа, Йордан Йовков сътворява истински епос, пренебрегван умишлено от родната ни критика – „Чифликът край границата“ (1934), в който мечтата за справедливия утрешен живот без социални сътресения се олицетворява от селската задруга, която колективно и съвестно обработва земята, подарена от чорбаджи Манолаки след самоубийството на прекрасната му дъщеря Нона и след пролятата септемврийска кръв през 1923 година.
Следващият трус, разлюлял нацията, е свързан с поредния кървав разлом от 1941–1945 г., с установяването на социализма, с ентусиазма и извращенията, съпътствали налагането на новата власт, индустриализацията и насилствената колективизация на земята.
Необходимо е да мине четвърт век, горчивият опит да бъде осмислен, да се преодолеят безумията на пролетарския интернационализъм, да се появи коренотърсачеството, да се заговори за добродетелите на котловинната литература, да се еманципира и индивидуализира специфичният ни национален характер и от homo sovieticus да се прероди и възкръсне homo bulgaricus.
Точно тогава, в края на 60-те години на миналия век, в двата противоположни края на отечеството – Родопите и Северозапада – се раждат знаковите легендарни сборници с разкази „Диви разкази“ на Хайтов и „Родихме се змейове“ на Йордан Вълчев.
Сборникът на Вълчев от 1969 г. е апотеоз на българския дух, проникновен и колоритен разрез на живота в Северозапада, на границата със Сърбия, в земя ветровита, не много богата, но пълна със сказания, където животът тече динамично и атрактивно като сбъднат сън, човешките съдби се гонят в шеметен ритъм, а самото съществуване е толкова скорострелно и екстазно, че напомня панаир – колкото на суетата, толкова и на необходимия героизъм, без който и България няма как да я има – „Родихме се змейове“, „Весталка“, „Поклонение“, „Термопили“...
Възкръснал от преизподнята на Куциян, Йордан Вълчев създава своя безспорен литературен шедьовър.
Хайтов казва тежката си дума през 1967 г. с „Диви разкази“.
Той вече има известна популярност като сценарист на сериала „Семейство Калинкови“ (1966) на Димо Захариев и Лиляна Пенчева, но с разказите си става национална знаменитост.
Сборникът от 17 набъбва на 21 разказа през 1992 г. и се превръща в култов.
Четенето му в края на 60-те години на миналия век е съпроводено със сакраментални, потресаващи емоции; разказите се четат като откровение и носят в буквалния смисъл на думата терапевтичен ефект.
Лично аз съм ги препрочитал многократно, но винаги усещам влага в очите си, когато се впусна в света на „Козият рог“, „Ибрям Али“, „Засукан свят“, „Мъжки времена“, „Дервишово семе“, „Черното пиле“, „Изпит“, „Сватба“ или „Горски дух“.
Не е случайно, че повечето от тях бяха екранизирани и родиха великолепни български игрални филми...
Може да имаме всякакви претенции към действията на човека и управленеца Николай Хайтов, но е вън от всяко съмнение, че с „Диви разкази“ и „Хайдути“ – очерковия сборник от 1960 г. с основни герои Чавдар войвода, Ангел войвода, Чакър войвода, Румяна войвода и Капитан Петко войвода – писателят изгражда монумент, сакрален паметник на българския национален характер и трудно забравим, неповторим образ на бунтовните Родопи, който трайно се настанява в националната литература и митология.
С болка споменавам, че изминалите 40 години след падането на тоталитаризма родиха само едно истинско литературно явление, дело на Атанас Липчев и появило се през 2005 г. – „Тихият бял Дунав“, единственото зряло сказание за концлагерна България – в частност Белене – от времето на най-яростния тоталитаризъм у нас през 50-те и 60-те години на миналия век и най-проникновеният, сериозен и обхватен разказ за епохата, „когато се наливаха основите“...
Сагата на Липчев е сурова, безкомпромисна и честно написана, с плеяда от незабравими образи – Велика Томова, Гълъбов, адвокат Йордан Луков, доктор Андрей Кулов и неговата любима Ана, както и незабравимата и устойчива фигура на Патриарха.
Наистина, „Тихият бял Дунав“ е приносен роман за литературата ни, чието значение с времето ще нараства. Но дали само една птичка прави пролет, дори у нас?
