ВИДКА АТАНАСОВА, Свободна точка

За младия режисьор Рафаел Бижев театърът е съпротива срещу посредствеността, дигиталното обезличаване и отказа на съвременния човек да преживява света. В спектаклите си изследва тревожността, вината и отговорността, а срещите му с хора в Украйна променят и начина, по който гледа на света.

Рафаел Бижев е роден през 2001 г. Завършва езиковата гимназия в Ловеч, след това „Актьорство за драматичен театър“ и магистратура „Режисура в сценичните изкуства“ в НАТФИЗ.

Работил е с режисьорите Иван Добчев, Николай Поляков, Лилия Абаджиева и Бюрхан Керим. Бил е асистент на Деклан Донелан и на Виестурс Кайришс в театър „Дайле“ в Рига, Латвия.

И въпреки че е в началото на професионалния си път, Бижев вече има ясна представа какво иска да прави с театъра.

„За мен театърът е един бунт срещу посредствеността, срещу ниската форма на култура. Естетически бунт, опитомена форма на бунт“, казва той пред "Свободна точка".

Това разбиране стои и зад отношението му към дигиталния свят, в който все по-голяма част от човешкото общуване минава през екрани. За него театърът предлага нещо, което технологиите не могат да заместят: непосредственото преживяване, присъствието на други хора и срещата с изкуството в реално време.

„Да отидеш и да преживееш нещо в реално време с тялото си, със сетивата си, а не през някакъв екран“ – така описва той смисъла на театъра.

Самият той цяла година „отива и преживява“, обикаля света „в търсене на вдъхновение“. Завърнал се, темпото, в което продължава работата си, е изненадващо дори за него.

В театър „Сфумато“ току-що излязоха две негови премиери – „Инсомния“ и „Поема за хлебарките“. Наскоро Бижев беше избран на т.нар. Режисьорска борса по време на Балканския театрален фестивал в Благоевград. Той ще постави в тамошния театър авторската драматизация по повестта на Лев Толстой „Смъртта на Иван Илич“.

Скоро му предстоят и нов проект в галерия „Васка Емануилова“ по мита за Ехо и Нарцис, в който ще работи с латвийската драматуржка Илвита Лиепиня, както и спектакъл по новелата „Ленц“ на германския драматург и писател Георг Бюхнер, който може да бъде видян в ONE Gallery.

Сцената в хола

Пътят към собствен сценичен език минава и през едно доста необичайно пространство – хола на Бижев. След като няколко независими театрални пространства затварят, той започва да репетира и да показва представления в дома си пред приятелите си. Първоначално кани приятели, но постепенно импровизациите и експериментите се превръщат в основа на самостоятелните му проекти.

Такъв е и „Инсомния“ – авторски спектакъл, създаден чрез импровизации заедно с актьора Александър Притуп. В основата му стои личното преживяване на Бижев с безсънието. След седмица без сън той решава да се откаже от лекарство, към което е развил зависимост.

Постепенно личната история се превръща в разказ за много по-голям проблем – за постоянно будния, тревожен човек, който живее сред новини за войни, политически кризи и природни катастрофи. Безсънието става метафора на свят, в който няма покой, а спектакълът поставя въпроса „Кой краде сънищата ни?“.

Подобна тема присъства и в другия му спектакъл – „Поема за хлебарките“. Там фокусът е върху вината и личната отговорност. Има ли човек право да отнеме живот и какво се случва с него след това? Как живее с последствията от собствените си решения? Тези и други въпроси по Достоевски, Кафка и Хайнер Мюлер задава спектакълът.

От пацифизма до бунтарството

Извън театъра Бижев разказва и за промяна в собствените си политически възгледи. Преди срещите си с хора в Украйна той определя позицията си като по-скоро пацифистка и признава, че не е имал ясно изразена политическа позиция.

Пътуванията му до страната и срещите с украински военни и цивилни, засегнати от войната, променят това. Непосредственият контакт с техните преживявания го кара да преосмисли дистанцираното си отношение към политическите събития.

Така личният опит се оказва по-силен от абстрактните представи за войната и мира. За Бижев е важно човек „да не остава само наблюдател на случващото се, а да осъзнае собствената си отговорност и позиция“.

Това отношение се открива и в театъра му. Той не вярва в изкуството като инструмент за директно убеждаване или в спектакъла, след който зрителят трябва да си тръгне с готов отговор.

„По-важно е да бъде провокиран да преживее нещо, да се усъмни, да зададе въпроси“, казва Бижев.

В работата с актьорите също търси свобода и равнопоставеност. Собственият му опит на сцената го кара да предпочита процес, в който самите актьори да предлагат решения, вместо просто да изпълняват режисьорски указания.

Рафаел Бижев търси театър, който не се страхува от неудобните въпроси и не предлага лесни утешения. Театър, който връща зрителя към собствените му сетива и мисли, вместо да го оставя в безопасната дистанция на екрана.

И може би именно в това е смисълът на неговия бунт – да напомни, че докато светът става все по-шумен и тревожен, живото човешко преживяване остава и е незаменимо.