Когато на 9 ноември 1989 г. през нощта Берлинската стена падна, а на следващия ден беше свален от поста си и диктаторът Тодор Живков, бяхме млади и мислехме, че получаваме свободата завинаги. Огромна илюзия.

Свободата, оказа се, е непостоянно нещо - тя е лакмус за нагласата на обществото. Затова 37 години по-късно българите сме по-несвободни от 1989 година. Тогава всички искахме демокрация, откъсване от съветския тоталитаризъм, достъп до западната култура, европейски стандарт на живот. 

По иронията на съдбата, след като получихме достъп до Европейския съюз, Шенген и еврозоната, избуя абсурдна носталгия по социализма, мечти за силна ръка и тоталитарно общество, властват тежнения към руския терористичен режим. Къде отидоха свободните хора? Тук са, но са малцинство. Голяма част от някогашните дългокоси, непримирими, слушащи забранените от социалистическата цензура западни групи, остаряха като пропагандатори на пещерен национализъм, изключващ международните регламенти и човешките права и свободи. Същите хора обаче нямат нищо руско - изхвърлиха москвичите, ходят на пътешествия до Ница, Бали и Малдивите, карат само западни коли, не пращат децтата си да учат в Русия, не си купуват имоти в Сочи. 

Оказа се, че свободата струва по-малко от парите. Върховенството на закона вече не е ценност за мнозинството - по-важно е личното облагодетелстване. Корпуцията не е проблем, когато води до благосъстояние. Кариеризмът измести жаждата за свобода и независимо развитие. Организираната престъпност е желан работодател, а цели кланове от държавната и общинската администрация са й подчинени. И това не притеснява повечето хора. 

Когато получихме пряк достъп до благата и високата култура на Запада, започнаха опитите за тяхното дискредитиране и ограничаване. Западните фирми изглежда са нежелани тук от управляващата прослойка. Правят се очевидно координирани с Кремъл опити защитниците на демокрацията да бъдат дамгосани като чуждестранни агенти. Националната сигурност явно не е приоритет на управляващите - те не защитават Родината ни от вражеските руски атаки, не смеят дори да споменат името на терориста Путин. 

Оттук до Стената крачката е малка. Ще я направим ли, сънародници? Хубаво мислете.

Ваша Рада Госпожина

На снимката актрисата Лили Попиванова в екранизацията на "Под игото" от 1952 г.)

---

SKIF.BG е сайт за изкуство и култура, като под култура разбираме доста по-широко качеството на живота. Според университетския речник на НБУ, цитиращ автори от Западна Европа, културата е най-доброто, което е казано или създадено. И всичко, което не попада в тази категория, се характеризира като хаос и анархия.

Според декларация на ЮНЕСКО, „култура е множеството от отличителни духовни, материални, интелектуални и емоционални черти на дадено общество или обществена група, тя обхваща освен изкуството и литературата, начина на живот, формите на съжителство, ценностните системи, традициите и вярванията“.

Следователно можем да обобщим, че коренът на повечето проблеми в България и по света е в липсата на култура – отново широко погледнато. 

В рубриката „100 причини животът ни да е некултурен“ се опитваме да сглобим пъзела на хаоса и анархията. Търсим многото дребни камъчета, които обръщат колата и пречат на културния, цивилизования живот. Поверили сме рубриката на перото на известната Вазова героиня Рада Госпожина.

  • КОЛЧО СЛЕПЕЦА

    Предателите са винаги най-отпред

    "Като си помисля само, че ако тези българи, дето са против европейска България, живееха през турско, едно щеше да е сигурно – никога нямаше да има Българско възраждане" - Колчо Слепеца, "Из кривиците на времето"

„Най-много страдания в живота ни причиняват не тези, които мразим, а тези, които обичаме.”

Фридрих Шилер, германски поет и драматург, роден на 10 ноември преди 267 години

"Г-н Никой срещу Путин": Гледай Русия, мисли за България (ревю)

 

Този филм трябва не просто да се гледа, а да се излъчи организирано на цялото учителско и университетско съсловие в България. В него е показана баналността на злото, по думите на Хана Аренд... 

„Не си отивай!“ - тиха психологическа драма за любовта в разпад (ревю)

 

Филмът с Невена Коканова, Филип Трифонов и Сашка Братанова изследва крехкостта на връзката чрез минимализъм, паузи и неизказани емоции, като своеобразно ехо от „Момчето си отива“.

Прочетохте ли коледните романи на Антъни Хоровиц?

 

За филолозите четенето на роман на Хоровиц предоставя още едно удоволствие – да разглобяваш творбата и да търсиш скрития механизъм, който я прави толкова добра.

 

Синът на Спартак разказва…

Майкъл Дъглас с тъга и горчива ирония споделя, че затоплянето на отношенията с прочутия му баща настъпва след като Кърк преживява катастрофа и инсулт, след като губи син и след като самият Майкъл преминава през ада на рака в четвърти стадий – на езика – през 2010–2011 г.

 

„Ако не умираме един за друг, сме вече мъртви“

 

Театрална балада за любовта и надеждата

От драмата на човешките страсти до поезията на детството

 

Преводачът Огнян Стамболиев представя двама класици на румънската проза