ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
Игор Стравински (1882- 1971) е роден в Ораниенбаум (Ломоносов) в семейството на именития руски оперен артист Фьодор Стравински. Получава солодно образование и рано влиза в света на голямата музика. Учи в юридическия факултет на Петербургския университет и взема уроци при композитора Николай Римски-Корсаков, който го съветва да не учи в консерватория.
За дълго време творческата му съдба е свързана с трупата на прочутия импресарио Сергей Дягилев „Руски балет”. Първата световна война и революцията от 1917-та го заварват зад граница. Дълго време живее в Швейцария и Франция, а през 1939 г. се преселва в САЩ. По това време изгубва майка си, съпругата и дъщеря си.
Световна известност му донасят балетите за „Руските сезони” на Дягилев в Париж. През 1910 г. е премиерата на „Жар птица”, през 1911 – на „Петрушка”, 1913 - на първата му опера „Славеят” (1914), по приказката на Андерсен. Тези оригинални произведения са дълбоко свързани със стилистиката на руската музика от началото на ХХ век.
Още с първите си сценични опуси Стравински започва полемика с представителите на по- старото поколение в руската музика - Чайковски, Балакирев, Бородин, Римски- Корсаков. Балетът „Петрушка” го скарва с учителите му, а „Пролетно тайнство” предизвиква истински скандал.
В Швейцария Стравински създава хореографската кантата „Сватба” (1914-1923) и „Байка, или Приказка за Лисицата, Котарака, Петела и Овена” (1917) - стилизирано руско панаирджийско представление с черти и от италианската мадригална комедия от XVI век. „Историята на войника” (1918) е остроумна съвременно звучаща приказка- притча за четец и танцуващи актьори. В нея се разказва за войника, попаднал под властта на дявола. Към тези специфично руски произведения може да се отнесе и комичната опера „Мавра” по поемата на Пушкин „Къщичка в Коломна” (1922), пародия на руския романс и водевил от началото на ХIХ век, както и на естетиката на Глинка, Чайковски и Пушкив.
В Париж започва т.нар. „неокласически период” в творчеството на Стравински. През 1920 г. Дягилевската трупа поставя балета „Пулчинела” – обработка на композитора по творби на Перголези. Седем години по-късно е премиерата на „Едип цар” по текст на Жан Кокто. Следват митологичният балет „Аполон Мусагет”, алегоричният балет „Целувката на феята”, по теми от Чайковски и сюжет от Андерсен, мелодрамата Персефона” и операта „Похожденията на безпътника” (1951), вдъхновена от цикъла гравюри на английския художник Уйлям Хогарт.
В САЩ Стравински пише повече симфонична и камерна музика. Най-значителните му опуси от този период са: „Симфония на псалмите” за събора „Сан Марко” във Венеция, „Движения”, мадригалната симфония „Монументът на Джезуалдо” (1960), кантатите „Проповед, разказ и молинва” и „Потоп”...
„Човекът с хиляда и един стила”, „Музикалният Прометей”, „Композиторът- хамелеон”, „Законодателят на музикалните моди”, „Изобретателят на нови музикални блюда”... Това са част от характеристиките на Игор Стравински, една от най-оспорваните личности в историята на музиката. Неговата сложна и противоречива натура проличава не само в стилистичната пъстрота на еволюцията му, но и в непосредственото редуване на различните по характер и стойност негови опуси, около които неведнъж са пламвали страстни полемики.
Стравински започва като прилежен ученик на Римски- Корсаков и Александър Глазунов, но скоро попода под силното влияние на френския импресионизъм. Но и това увлечение не трае дълго. Младият петербургчанин се отказва от импресионистичната „вяра” и става един от лидерите на творческата опозиция на изкуството на Клод Дебюси. Минават няколко години и от неопримитивизма Стравински прави нова внезапна „модулация” към неокласицизма. Най- после, след различни експерименти „вътре” в това направление, авторът на „Петрушка” и „Жар птица” отново поразява съвременниците си като става убеден последовател на авторите на додекафоничната система, негови бивши антиподи!
А на въпроса дали се смята за руски композитор, Игор Стравински заявява следното:
„Цял живот аз говоря на руски, мисля на руски, стилът ми е руски. Може би в моята музика това не проличава изведнъж, но то е в нейната скрита природа...”
СТРАВИНСКИ НА БЪЛГАРСКА СЦЕНА
Близо 30 са постановките на балетите и оперите на Игор Стравински на българска сцена досега. Всички наши музикални театри (без Бургаската опера) са се обръщали неведнъж към оригиналните и трудни за реализация сценични опуси на този модерен класик.
Още през далечната 1935 година Софийската опера се обръща към най-прочутата му творба – „Жар птица” и я представя за първи път у нас пред все още неподготвената за този род музика балетна публика. Хореографията е на немската възпитаничка д-р Лидия Вълкова, а изключително живописната сценография на прочутия наш художник Иван Пенков. Трудната музикална партитура подготвя Асен Найденов. На премиерата успехът е много голям, но хореографсият език на балетмайсторката се оказва твърде сложен и непривичен за публиката и постановката не се задържа за дълго в афиша, макар се представя в една вечер с балета на Моцарт „Зелената флейта”. В своите спомени за Софийската опера хористката и мемоаристката Злата Божкова казва следното: „Вълкова бе последователка на модерната по това време хореография, която отричаше неизменно установените форми на класическия балет и се стремеше да изведе от ритъма на музиката съвсем нови танцови движения за всяка художествена задача”...
След „Жар птица” трябва да минат цели 30 години, за да се завърне Стравински у нас. През сталиновата ера той е считан от нормативната критика за „краен модернист” и „упадъчен автор”, беше обвиняван в „космополитизъм”, „формализъм” и в какво ли не още! . Години наред музиката му не звучи дори в концертните зали. След хрушчовското „размразяване” е „реабилитиран” в СССР и Източна Европа. Лениградският възпитаник Петър Луканов поставя успешно „Целувката на феята” в Русе (дир. Ал. Владигеров), а Богдан Ковачев прави свой авторски вариант на „Жар птица” в Пловдив (дир. Иван Маринов) . По същото време и Нина Кираджиева посяга към това заглавие и го поставя за втори път на столична сцена. Така започват пътят на Стравински у нас - досега с 10 балети и 5 опери, като най-често и дълго играни са: „Жар птица” (в София, Пловдив, Стара Загора и „Арабеск”, „Байка”) Благоевград, Русе, София, Плевен/, „Историята на войника”/ Пловдив и Русе/ и „Пролетно тайнство” / „Арабеск”, Пловдив и София/, „Пулчинела” в Пловдив.
Като значими културни събития се открояват и постановките на: „Едип Цар” (реж. Кузман Попов, дир. Йордан Дафов) на Варненско лято – 1995, „Мавра” в Камерната опера на Пламен Карталов с диригент Иван Филев, 1981, „Агон” и „Аполон Мусагет” на Петър Луканов през 1969 г. в Софийската опера с диригент Борис Хинчев.
Едноактният балет „Петрушка” по либрето на автора и на художника Александър Бенуа, създаден през 1911 година за Парижката Гран опера, е поставен за първи път у нас през 1964 от големия балетмайстор Богдан Ковачев, влюбения в балета диригент Борис Хинчев и известния наш живописец и сценограф Иван Кирков. През 1986 година „Петрушка” има своята успешна премиера и в Плевенската опера.
Все още не са поставени две от най- интересните опери на Стравински „Похожденията на безпътника” и „Славеят”, които би трябвало да се видят и чуят и от нашата музикална публика.
