ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
Вторият велик български диригент Константин Илиев (1924 – 1988) бе доста различен по характер, поведение и темперамент от своя колега и приятел, сдържания и овладян Добрин Петков. И може да се каже, че двамата бяха в поведението си твърде различни, но ги сближаваше страстта им към голямата музика, стремежа им към съвършенството и пределната им честност и високият им морал. Те респектираха музикантите, с които работеха, но заедно с това бяха почтени, добри и грижовни към тях. Срещал съм мнозина оркестранти и певци от тяхното време и мога да кажа, че и Добрин и Константин, както любовно ги назоваваха те, бяха обичани и дълбоко уважавани. Днес нямаме диригенти от тази висока класа – те са просто еталон, поставени са от гилдията на пиедестал.
Ето и справката за Константин Илиев. Роден е под неспокойния и артистичен знак на Рибите, на 9 март 1924 в София. Произхожда от стар възрожденски род. Расте като буйно, чувствително дете. Започва да учи сериозно музика (цигулка), късно, на 11-годишна възраст, но 16-годишен вече взема уроци по хармония и композиция при Парашкев Хаджиев. 22-годишен се дипломира в столичната музикална академия, където учи при най-големите: Панчо Владигеров (композиция), Марин Големинов (дирижиране) и Владимир Аврамов (цигулка). Още като студент се увлича от съвременните европейски композиционни техники.
Негови кумири са: Оливие Месиен, Артюр Онегер, Барток, Малер, Стравински, Хиндемит, Шостакович... Изпратен е на специализация в Пражката консерватория, която оказва силно влияние върху творческото му развитие. През 1948 година е диригент на новооснования Русенски симфоничен оркестър, а през следващата година е основател и главен диригент на Русенската опера, открита от него с една прекрасна постановка на Вердиевата „Травиата” на 27 ноември 1949 г.
Годините му в Русе се оказват изключително благотворни за двата състава и за града. Тук той намира изключително благоприятна почва за своите идеи. Поставя музикално 8 опери и балети, като „Риголето”, „Продадена невеста”, „Мадам Бътерфлай”, „Дон Паскуале” са първите големи успехи на младия състав, в който под неговото ръководство правят своите бляскави дебюти младите и рядко даровити: Пенка Маринова, Николай Здравков, Кирил Кръстев, Алексей Милковски. А записите им остават в "Златния фонд" на БНР. Заедно с Добрин Петков, Константин Илиев работи успоредно и за симфоничния оркестър като редица от програмите му се посрещат като истински събития в музикалния свят.
След Русе работи за Варна от 1952 до 1956 г., а след това и за Софийската филхармония (след прогонването на основателя й, великия Саша Попов), с няколко прекъсвания е главен диригент до 1984 г.
През 1978 и 1982 г. изнася с първия ни оркестър 84 концерта в Щатите. С първия ни оркестър всъщност обикаля с успех почти цяла Европа. Междувременно от 1967 г. е професор по оркестрово дирижиране в Музикалната академия, където подготвя с успех няколко поколения български диригенти. През 1972 г., след едно от поредните си напускания на Софийската филхармония, ръководи Камерния оркестър и основава един малък, но стилен камерен фестивал в столицата на Добруджа, Добрич, които, за щастие, са съхранени и днес.
Може да се каже, че критиката у нас, а и в чужбина, оцени изключително високо необикновената дарба на този наш музикант. Един от неговите биографи му - Марин Чакъров определя три върха в кариерата. Това са три първи изпълнения на три значими творби: сюитата на Игор Стравински „Пролетно тайнство” (27 ноември 1962), симфонията на Оливие Месиен „Турганалила” (в присъствието на автора, който остава във възторг от интрепретацията му!) на 19 декември 1963 г. и „Сътворението” на Йозеф Хайдн, 21 юни 1983... Но бих казал, че този интересен списък може да бъде продължен с още десетки, дори стотици концерти с опуси на класически и съвременни автори като „Фантастичната симфония” на Берлиоз, Петата на Прокофиев и Петата на Шостакович, Четвъртата и Петата на Чайковски„Картини от една изложба” на Мусоргски, „Дон Кихот” и „Тил Ойленшпигел” на Рихард Щраус, Пасакалията на Бах...
Наистина, за големия диригент Константин Илиев е писано много. За щастие, има и много записи на БНР и "Балкантон", а и на чужди фирми, които доказват днес изключително високата му класа.
Като драматург на Русенската опера през 1976 година имах щастието да общувам с него. По това време той постави като режисьор своята втора и, за съжаление, последна опера (след „Боянският майстор”) „Еленово царство” по прекрасна поетична драма на Георги Райчев. Диригент беше един от най-талантливите му ученици, Веселин Байчев. Беше голямо събитие, с голям резонанс у нас! Нещо съвсем ново в българската опера, която стоеше повече в традициите на миналото. А той определено беше човек с нови идеи, истински реформатор. Още от младите си години следеше западната и полската школа. През целия си живот искаше да изведе новата българска музика по пътя на музиката, която се създаваше в Западна Европа. Затова още през младите си години срещна отпора на свои по-възрастни колеги, които го обявиха за „упадъчен модернист”, за „авангардист” , за „композитор-формалист” и му пречеха активно. А в неговата естетика на първо място бе романтичната идея за неспирното сражаване със Злото, т.е. посредствеността, социалната апатия, инертността в мисленето. Беше безкомпромисен. И целият му живот беше борба и бунт срещу старото, ретроградното...И той скъпо заплащаше за бунтарството си. Имаше немалко врагове и завистници, сред по-старите композитори (макар че дирижираше творбите им), сред колеги-диригенти, оркестранти, директори, партийни активисти.
През 1958 година немски импресарио го покани на голямо турне със Софийската филхармония във ФРГ. Държавна сигурност обаче не го пусна. Властите решиха да го заменят с друг диригент, но импресариото не беше съгласен Константин Илиев да бъде заменен с Влади Симеонов. И това е само един от немалкото случаи, в които е бил нараняван. А характерът му беше експанзивен, нелек. Твърде прям и безкомпромисен, беше той, макар и добър, много чувствителен, доста раним. А също и определено непримирим към липсата на професионализъм, при това често избухваше и това му създаваше врагове и неприятности.
След „Еленово царство” в Русе, срещнахме се за втори и последен път – по негова покана, през 1986 г. в дома му на ул. „Априлов” 9 в София. Беше видял премиерата на операта „Звезда без име” в Софийската опера, на своя учител Парашкев Хаджиев по мое либрето. Искаше да му напиша либрето за негова бъдеща трета опера – по пиесата на Карел Чапек „Майка” .
Много обичаше операта на Леош Яначек по другата прочута пиеса на чешкия класик „Делото Макропулос”. Но след известно време се отказа от този проект...
Почина огорчен и депресиран на 6 март 1988 г. във Видин. Но заедно с Добрин Петков остави светла диря в историята на българската музикална култура. За съжаление, днес като изключим няколко имена, вече нямаме диригенти от тяхната класа.
Кунка Кузманова, незабравимата Алгара в „Еленово царство” на К. Илиев, 1976
