ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ,  ПЕН-България

През тази година световният писателски съюз, международният ПЕН- център, ще отбележи своята 100- годишнина  (основан е през 1921 в Лондон).  Абревиатурата ПЕН на  английски   P E N  означава Поети, Есеисти, Новелисти (белетристи).   

Накратко казано: е световна асоциация на литераторите за насърчаване на приятелството и интелектуално сътрудничество между пишещите навсякъде по света. И още: да се бори за свободата на изразяване, както и да действа като силен глас от името на репресираните поети, белетристи, журналисти и преводачи, хвърлени в затвора и понякога убивани заради техните възгледи. Сред основателите на ПЕН са именитите английски писатели Джордж Бърнърд Шоу, Джон Голдсуърти, Хърбърт Уелс и Джоузеф Конрад. И един от девизите на ПЕН гласи: „Духът умира при всички нас, които мълчим пред лицето на тиранията“.

Неговият български филиал е основан през 1926 година. В българския ПЕН- клуб тогава влизат 40 именити български писатели, сред които Елисавета Багряна, Дора Габе, Ангел Каралийчев, Елин Пелин, Йордан Йовков, Николай Лилиев, Теодор Траянов, проф. Александър Балабанов, Йордан Ступел, Тодор Влайков. 

 И трябва да подчертаем, че е създаден по идея на проф. Иван Шишманов (1862- 1928). Един голям българин с огромни заслуги за българската култура и образование. И ако трябва накратко да отбележим дейността му, ще споменем, че е бил: международно признат  професор по сравнителна история на европейските литератури, сериозен изследовател на българската литература, етнография и фолклор,  университетски преподавател, редактор на важни академични издания, дипломат и литературен критик и общественик. И заедно с всичко това: инициатор, организатор и пионер на голям брой обществено- културни начинания като: Учителския съюз, Софийския университет, Етнографския музей, Читалищния съюз, Археологическото дружество, Народния театър, софийското Музикално училище, по-късно Музикалната академия... Наистина колосално по мащабите си дело. Начало на началата. Можем да го назовем и като първото „институционално изграждане на съвременната българска култура”. Един невероятен, безкористен градител на Нова България.  Светла, ренесансова личност! И представете си, бил е министър само около 4 години – от 1903 до 1907.

 И още:  през 20-те години на миналия век проф. Иван Шишманов е вече международно  известен и се радва на признанието на знаменити писатели от епохата като Джон Голдсуърти, Ромен Ролан, Максим Горки,  Георг Брандес, с които общува и поддържа  активна кореспонденция. Той е сред първите ни културни дейци, достойно представящи страната ни на различни европейски и световни форуми. Един истински посланик на България. На един писателски  конгрес в Осло през 1928 година, точно на рождения си ден - 22 юни, силно преуморен, умира внезапно от инсулт . Твърде много и интензивно е работил той за България без да се щади, да очаква почести, признание и награди. Просто е градил, както малцина са го правили – щедро, всеотдайно!  И най- главното: безкористно и компетентно! Наистина, както са го определили признателните му съвременници още когато е бил министър на Народното просвещение (към него и на Културата) :”Феноменалният Шишманов”! 

 П. П. И си мисля за неговите наследници в културното ни министерство днес... Особено за последните двама. Какво невероятен контраст, нали?!  Не бих искал сега да пиша за тях. Писа се достатъчно. Всички ги видяха. Но те изобщо не се трогнаха и засрамиха. Продължиха да се хвалят сами и да се държат дори нагло.  Ще ги запомним не само с тяхната некомпетентност, липса на възпитание и култура, с нелепите им реформи, скандалните назначения и нагласените конкурси, с грубите грешки,  но не и с нещо градивно и добро. Лично аз ще запомня първия със скандалната фраза: Българските театри и оркестри са киста в тялото на българския данъкоплатец!” А втория с поздравителния му адрес към Рапъра с дупарата (Криско), заяви, че бил „лицето на българската култура”! Мисля, че това е достатъчно...

-------

Ето и един актуален текст от проф. Иван Д. Шишманов:

„Едно население, което се вижда принудено да прави най-унизителни компромиси с която и да е било власт, за да запази своите икономически интереси, такова население не може да разполага свободно със своите съдбини. Докато има подобни илоти, в една или друга форма, едно истинско народно управление е напълно невъзможно...

Спасението на България е преди всичко в нейната искрена демократизация, в строгия обществен и държавен контрол и в икономическата, и в политическата еманципация на широките маси, както и в развитието на просветата и културата...”