SKIF
Американски (и не само) писатели излязоха с остро писмо срещу кандидат-президента Доналд Тръмп заради бруталното му поведение и популистките му лъжи. Международният ПЕН клуб редовно залива ръководствата на авторитарните държави с петиции и искания да освободят затворени и съдени писатели и журналисти, чийто грях е свободата на словото. Британски автори и издатели се обединиха срещу монополист на електронния пазар. Орхан Памук спуква от критика Ердоган. Арабски автори, очевидно мюсюлмани, признават, че ислямът не подлежи на модернизация. Пак британски писатели критикуват учебните програми, че вредят на творческото писане.
Къде са българските? Изказаха ли се по някой важен проблем? Или проблемите в България свършиха?
Юнашки сън спят българските организации на пишещите и хъркат здраво. През последните десетилетия не ги чухме да излязат с позиция по нито един горещ въпрос. Съюзът на българските писатели и Сдружението на българските писатели, както и ПЕН клубът, са изпаднали в летаргия и вероятно напълно са изгубили сетивността си. Ако изобщо някога са я имали. Съюзната им дейност явно се ограничава до управление на имоти, командировки в чужбина за срещи със сродни организации и нефелни конкурсчета и наградки. Как да разбереш – само казионният СБП има сайт и от време на време съобщава някоя бодра новина.
Останалите са в небитието. И нито критика, нито съпротива на случващото се у нас, камо ли по света. От време на време някой самотен писателски глас вземе та каже нещо критично за режима. Организациите обаче не го подкрепят – мълчат дистанцирано, да не вземе някой да си помисли, че и те са недоволни.
Така е било винаги у нас – пишещите са се мразели неистово, та не е имало начин да бъдат обединени от обща кауза. Така е и сега – битката е за тиражи, преводи в чужбина, субсидии и награди вместо да се води срещу липсата на свобода на словото, мафията и монополите.
И няма един Ботев да разкове тази удобна кочинка.
