ИВАЙЛО ДИЧЕВ, DW
Трийсет години по-късно революциите от 1989 будят преди всичко разочарование. Въпреки че не бе пролята и капка кръв, въпреки че днес покупателната способност е много по-висока - с около 40% в България и с цели 300% в Полша.
На какво се дължи огорчението
За левите преходът отиде твърде далеч, защото разруши не само диктатурата, но и равенството, та дори самата държавност. За десните, обратно, преходът не стигна доникъде, защото наместо да отстрани комунистите от обществената сцена, той им позволи да трансформират политическата си власт в икономическа. И именно всеобщото разочарование позволи на чудновати популисти да овладеят почти всички постсоциалистически страни. Позволи им да отричат европейските ценности и либералната демокрация, да мафиотизират управлението, да флиртуват с религиозния фундаментализъм. Което пък на свой ред разочарова западноевропейците - и до днес те горчиво съжаляват за славното източно разширение на Съюза.
Посочват се най-различни причини за този необясним негативизъм по отношение на едно събитие, което навремето смятахме за исторически успех. За едни той идва от нарастването на неравенствата, които обаче (за жалост) обикновено съпътстват всеки икономически растеж. Или да го кажем иначе: негативизмът идва от това, че неравенствата, които преди бяха скрити зад привилегии, изведнъж станаха видими и измерими. Други пък взеха да се чувстват несигурни след рязкото отваряне на страните им към световната конкуренция, взеха да се боят, че великите им народи започват да се разтварят в мъглявината на глобализацията. А анализатори стигнаха до извода, че мобилизациите срещу имиграцията всъщност крият друг страх - този от емиграцията, станала възможна след свалянето на комунистическите огради и опразнила Източна Европа откъм най-активните ѝ граждани (до 20% в страни като Латвия и България).
Тоталният хаос
Но има и друго обяснение. Разочарованието може да се дължи и на неразбиране на самия комунистически режим, представян като система на абсолютен контрол. Но ако се вгледате, ще видите, че диктаторските методи бяха просто компенсация за тоталния хаос, който цареше под идеологическата повърхност. Политическата диктатура идваше именно за да поправи социо-икономическата анархия. И колкото повече анархия - толкова по-голяма беше нуждата от диктатура. Ако сте забравили колко неефикасна беше онази система, гледайте сериала „Чернобил“ - насред най-страшната ядрена авария няма кой да поеме отговорност и да предприеме действия. И това не е психологическа особеност на отделните хора, а иманентен дефект на системата. Защото ликвидирането на частната собственост и на легитимните форми за излъчване на властови структури постепенно прави обществото неуправляемо. Помислете - една уж модерна икономика имаше нужда да праща в лагери „саботьори“, да принуждава студентите да берат домати, да разчита на саможертви при поправянето на електроцентрала.
Може да прозвучи парадоксално, но комунистическите общества бяха по-свободни от техните западни аналози. Работникът беше свободен да краде от завода, колегата - да си отмъсти на някого, като пусне донос за него, местният сайбия - да построи завод край родното си село. Как се оцеляваше ли? Ами хората противопоставяха на големия хаос своите малки индивидуални хаосчета. „Аз се правя, че работя, той се прави, че ми плаща."
От една такава гледна точка кадифените революции започват да изглеждат двусмислени. Движени от желанието за свобода, те всъщност се оказаха път към един по-добър контрол на съответните общества. Парадокс, който Хегел би нарекъл „хитростта на Разума“. Но обикновеният човек не е Разумът, нали така? Представете си някой да беше казал на разбунтувалите се точно преди 40 години работници в Гданск, че след победата заводът им ще бъде приватизиран, а 90% от тях ще бъдат уволнени. Допускам, че днес тези хора живеят по-добре, но дори да го знаеха, революционният плам едва ли щеше да е особено силен.
След комунистическата бъркотия
Ред и ефикасност обикновено се налагат от авторитарни правителства като в Сингапур, понякога дори от военни хунти като в Чили. Никак не ми харесват, но така се случва в историята - едната крайност (хаосът) ражда противоположната (терора). В България може би си спомнят един текст на президента Желев, където той твърдеше, че ролята на военната диктатура, която ще осигури мирния преход към пазарна демокрация и ще подреди обществото ни, щял да изиграе не друг, а Европейският съюз. Не знам колко сериозно трябва да приемаме тази идея, но тя добре илюстрира двойствената роля на Съюза във въображението на хората - той обещаваше свобода, а взе да налага правила. Нали сте чували да ругаят „ония комунисти в Брюскел“?
Такава е логиката на човешките емоции. Освобождението се мисли като мигновен и необратим скок от реалното в желаното. Само че нормализацията след комунистическата бъркотия е процес тягостен и бавен. И затова разочароващ.
