ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ, "ДОЙЧЕ ВЕЛЕ"
В поредицата от парадокси на българския преход е и този: историята се пише не от победителите, а от победените. Въпреки че през 1989 комунистическият режим в България падна, разказът за него се води от политическите му наследници. Подпомогнати от течащото време, те успяват да насочват работата на паметта и да налагат оценката за този период от историята на България. Отпушилият се първоначално социален гняв на безпартийните, а дори и на довчерашни партийци постепенно отстъпи място на вълни от соцносталгия. Това се случи в резултат от няколко публични дебата, овладени от „здравите сили”.
Първият беше за принадлежността към ДС. Разкриването ѝ срещна различни пречки, основната от които беше формирането на „черен пазар” за досиета и използването им за политически рекет. Когато най-после с триста зора бе приет закон за досиетата, действието му бе замъглено от релативизация на вините. Досиетата на „ценните сътрудници” отдавна бяха унищожени, а останалите попадаха в един кюп - без значение защо и какво точно са вършили. Същевременно в ролята на експерти продължаваха да гастролират доказани агенти на ДС, които без свян раздаваха правосъдие наляво и надясно. Дебатът за ДС изглеждаше като разработка на самата ДС.
Заедно с това противопоставянето между евроатлантическата и евразийската ориентация бе разиграно като сблъсък между русофоби и русофили. Благодарение на традиционната ни историческа и културна близост с Русия, както и на промиването на мозъци през соца, по-неподготвената част от обществото бе убедена, че който обича Чехов и Чайковски, подкрепя Путин. И че евроскептицизмът е всъщност защита на православието.
Цели 30 години по-късно
Но най-важният дебат е дали и как комунизмът трябва да бъде разказан на поколенията, които не са го преживели. Тук дълго доминираше мнението, че още е рано за това, тъй като периодът продължава да е обект на актуални политически противоречия. Което си беше директно взимане на страна - тази на самия комунизъм. Колкото повече време минава, толкова повече се заличава паметта за репресиите на този режим, тъй като той целенасочено е унищожавал свидетелствата за тях, прочиствайки архивите си. Затова сега е достатъчно неговите наследници максимално да отложат изучаването му - поне докато жертвите си отидат физически и останат само пропагандните източници, по които да се пише историята. Американският сериал „Чернобил” и руската реакция към него е добър пример за съветска „организация на забравата” - и тогава, и сега.
От такава гледна точка е истински пробив, че макар и цели 30 години по-късно периодът все пак влиза като отделна глава в учебниците по история за 10-ти клас. Така в обозрима перспектива може най-после да се промени плашещата статистика, според която 94% от младото поколение не знаят почти нищо за комунизма, а 40% от тях дори не могат да посочат дали краят му е белязан от рухването на Берлинската, Московската, Софийската или Китайската стена. Още повече, че в изискванията към авторите на учебниците са въведени задължителни термини като репресивен апарат, ДС, лагери, горяни, култ към личността и тоталитаризъм, като това понятие включва равнопоставено фашизма и комунизма. Целта е да се преодолее устойчивата асиметрия в средното образование, според която тоталитаризъм е само фашизмът, а комунизмът не е - заради историческото алиби на антифашизма.
Подмяната
Но какъв е резултатът „черно на бяло”? Незадоволителен, споредфондация „Истина и памет”, която е особено активна в изследването на близкото минало. Фондацията дори инициира „Петиция за недопускане на подмяна на факти и събития от комунистическия период и прехода към демокрация в новите учебници по история за 10-ти клас". В какво обаче се състои подмяната?
След като отлагането на изучаването на комунизма ще бъде прекратено още преди да са зараснали раните от него, в действие влиза друг подход - нормализация на периода при интерпретацията му. С други думи: той трябва да бъде представен на учениците като всяка друга епоха, в който има и хубаво, и лошо. Това става например така: минава се „на пръсти” покрай теми като лагера в Белене, Възродителния процес, ДС и връзките ѝ с КГБ, а режимът се представя за репресивен до Априлския пленум. За ерата на Тодор Живков се избягва да се говори като за режим на несвобода и дефицит, в който има цензура, в който трудно се пътува зад граница, в който се чака с години за жилище и кола, а държавата на три пъти е изправена пред фалит.
Петицията на фондация „Истина и памет” е адресирана до министър-председателя и до министъра на образованието, като засега е подкрепена политически от СДС и Цветан Цветанов. Настояването е за фундаментално преработване на учебниците, като междувременно министърът на образованието даде надежда, че това може и да се случи. В същото време би било несправедливо всички учебници да бъдат поставени под общ знаменател. В някои от тях политическият субективизъм на авторите действително надделява над научната обективност, но в други репресивната природа на комунистическия режим е представена без недомлъвки.
Сега всичко зависи от учителите
Вероятно и след корекциите на новите учебници по история ще останат хора, които ще се опитват да манипулират мисленето на подрастващите. Но оттук нататък нещата са главно в ръцете на учителите - по кой учебник и как ще решат да преподават. За дълъг период от време учителите бяха потисната професионална общност, държана в недоимък, което, съвсем естествено, ги ориентираше политически към лявото. Напоследък обаче социалният им статут се подобри, а се сменят и поколенията. Затова можем да очакваме, че близкото минало на България ще бъде преподавано предимно от хора, които имат гражданско самочувствие и принадлежат към днешния свят.
