ИВО БАЛЕВ, "ПОЛИТИЧЕСКИ НЕКОРЕКТНО"
Добър ден, драги и страхотни радиослушатели, с пожелание за здрав дух и здраво тяло - в името на живота! Вие слушате най-чувствителната рубрика в българския ефир - “Новините с добавена стойност”, които улавят движението на най-тънкото косъмче в нашия политически и личен живот.
Тази седмица пак настръхнахме няколко пъти по разни исторически поводи. Това е страхотно усещане. Любителите на художественото слово и патриотичните ритуали познават много добре това чувство. Примерно, седим си ние с вас пред камината и четем някое високохудожествено произведение на приключенска тематика. Дивия запад, а-у.
И когато писателят постигне някакъв пик на кулминацията, ние заедно с него настръхваме, от очите ни потичат ручеите на катарзиса.
Като някакво ехо чуваме един глас, един съдбовен тътен: МНОГО КАТО ТЕБЕ ВЕЧЕ ПЛАКАХА! Или да не сме аз и вие, ами само аз, като по-развит. Имам си един такъв адет, да съм жив и здрав - нещо като ми е криво, отивам да гледам магистрали. Асфалт, мантинели, котешки очички… Вземам си с мене доктори и професори да ги пляскам зад врата и по някой чембер в темето - такъв ми е стандартът просто. Возя ги тия учени нагоре-надолу и се радваме на красотите. Красотата на природата и красотата на асфалта - косата ми се изправя от интензитета на чувството.
Направо се чудя Мартин Лутър Кинг ли да цитирам или Мартин Карбовски!
Настръхваме и когато като чуем някоя фраза с исторически контекст, примерно: работата носи свобода! Арбайт-марбайт, айнцу-цвайнцу. И веднага си представяме един лагер на труда и веселието, където гори лагерният огън интимничи с мрака и хората дишат с пълни гърди… То си е пък тяхна работа какво дишат. Няма да настръхнем ли! И тази настръхналост може да трае няколко дълги секунди, но ние искаме пак и пак да я изпитаме. Затова четем художествена литература или участваме в патриотични ритуали, или гледаме как наши юнаци печелят спортни успехи и крещим от радост заедно с тях.
Всичко това го правим в преследване на тази настръхналост, от която душата в гърдите се издува и разширява нашия вътрешен свят. Богатият вътрешен свят е като природните богатства, които изпълват утробата и гръдта на Майката Земя. Има хора, които толкова са се разширили вътрешно от разни духовни и патриотични преживявания, че приличат на буре с барут. Навремето някой си от ранга на Николо Макиавели или Хенри Кисинджър казал, че Балканите са буре с барут и аз оттогава съм си малко страхлив.
Иначе парите не ми свидят - обичам военни разходи и разходки с джипка.
Примерно Каракачанов тая седмица като подписа договора за новите кораби, пак така ми настръхна косъмът патриотично, с всички тия чувства, които описах по-рано.
Като видях, че купуваме военни кораби за един милиард долара, почнах да си представям разни широки морски платна. Едни величествени картини на лунна светлина. Нашите моряци със своите строги плавателни съдове някоя нощ ще раздират гърба на
Черното море, което крие в пазвите си такива страхотни предмети като милион кубометри нефт и газ. А пък горивата са енергийният дух на всяка икономика и всякаква геостратегическа патетика. Горивото, приятели, това е огънят, който Прометей даде на човечеството, за да се развиват хората по своя път към съвършенството. Обаче ако в Черно море се сбутат някакви конкурентни платформи и концепции за газа и нефта, аз ще избягам в Северна Македония и ще се скрия в някоя ледена къщичка иглу. Не че съм безразличен към воинската и енергийната слава на Родината, но нали ви казах, че съм малко по-страхлив от воина Каракачанов.
Едвам се отърсих от това настръхване - и ето че нашият политически живот пак ме грабна за гърлото и ме удиви с красотата си. Здравният министър произнесе една реч, която може би не сте чули изцяло, защото само аз я имам. Много силна реч, която продължи точно 17 минути, колкото приказвал навремето Мартин Лутър Кинг като рекъл - “Имам една мечта...” “Имам една мечта - каза лутъркингът на българското здравеопазване. - Мечтая си всички здравни министри по земното кълбо да си гледат здравеопазването, а не да се мъкнат на инспекции по асфалта и преброяване на труповете. Имам, вика, една голяма мечта - здравният министър да взема решения по съвест, а не по заповед на щуката.
Имам, вика, още една мечта - да овладея хаоса в здравеопазването, а не да танцувам по капризите на чорбаджията.
Мечтая си, вика, да имаме нормално финансирана система, а не да хвалим тоя и оня дарител, дето разпределя пачки от шкембето си, което всички ние сме издули като чужд портфейл...” И така нататък, и така нататък - не просто настръхнах, ами почнах да чувам камбанен звън и някакъв петел, който известява утрото на нова ера... Слушах тая симфония от камбани и петел, и настръхвах от минута на минута - общо 17 пъти. *** И на това място, драги слушатели, ако и вие сте настръхнали - време е да пригладим косъма, защото тук приключва нашата рубрика за ритъма на вътрешния свят във обществото.
С още пожелания за здраве и късмет - форсираме джипката и продължаваме назад-напред.
