ТАТЯНА КРИСТИ, фейсбук

В българските чартъри към екзотични места може да се види утайката на обществото.

Пиша с огорочение този текст, защото ми е тъжно за българите като нация. Обиколила съм света, била съм къде ли не, общувала съм с кого ли не – от африканци в най-затънтените и бедни места на планетата до полинезийци - по чиито земи до не отдавна се е практикувало човекоядство. Но преди няколко дни попаднах в чартърен полет към екваториална дестинация и се ужасих от кошмарното ниво на хората, които срещнах.

Групата им бе шумна и хората в нея си приличаха като две бутилки недодестилирана ракия.  Те се изляха на летище София като тумба. Тя бе докарана от дълбоката провинция със специален автобус. Очевидно всички се познаваха и както се разбра от разговорите им, обикалят по този начин света --  като група. Мъжете в мнозинството си бяха на средна възраст – с прически тип „паница“. Т.е. коса оставена на темето, а другата част от главата гола. От вратовете лъскаха ланци. Жените изглеждаха също като типаж излязъл от кичозен фризьорски салон...

Една лелка се затича от групата и зае място на опашката за check-in. Останала група се приближи след известно време и реши, че е съвсем в реда на нещата около 20 човека да се натикат при „пазителката“ на място. Някои хора се възмутиха, но все пак отиваме на почивка, защо да си разваляваме натроението... 

В самолета – уви, зад мен седеше една от тарторките на групата – около петдесет годишна жена с опит за расти на главата, които нелепо стигаха до ушите й – представяйки изгоряла от изрусяване рядка коса.   

След като излетяхме, аз си свалих седалката, за да подремна в нощния полет. Креатурата с растите започна да блъска по седалката ми, защото „съм й пречела.“ Аз й отгворих, че никъде не пише, че не мога да си спусна седалката. Лелята продължи да блъска и да сипе вербални обиди. Аз извиках стюарда и му казах да озапти полудялата леля. Той само дойде и мило се усмихна на всички сякаш нещата са над него. 

Дойде храната, аз си вдигнах седалката, докато се сервираха и напитки... След известно време отново я свалих в опит да задремя. Докато се стараех да правя това, лелята не спираше да ме коментира с останалите креатури. Дори каза, че изглеждам така сякаш никога не съм ходила на фризьор, с което ужасно ме разсмя. Престанах да й обръщам внимание и постепенно самолетът се унесе в дрямка. По едно време усещам отново силен удар в гърба от ритника на въпросната. Събудих се стресната, неоринтирана и бясна. Онази зад мен с тежък селяндурски акцент ми крещи – „Вдигай сидалката ши ям!“  Решила е да яде по средата на нощта, когато разноса на храната отдвана е свършил... Обърнах се към нея  с надеждата, че ще събудя човешкото под проскубаните расти – „Г-жо, можехте да не ритате седалката, а просто да ме помолите тихо да я изправя и аз щях да го направя. Трудно ли ви е да се държите цивилизовано?“  Проскубаната не отговори. 

Понеже не исках повече да се разправям с очевидно невменяемата жена, повече не си свалих седалката. Слязохме в екваториална Африка и се зарадвах, че няма да съм близо до това същество и го забравих. 

Докато не дойде връщането за България – същата група се опита да направи същия номер с чекирането и на връщане, но хората се възмутиха и не ги пуснаха. Когато късно вечерта кацнахме в София, същите бяха окупирали лентата за багажа. Аз видях куфара ми да пристига по лентата и помолих кондора от тежка  селяния да се отдръпне и да ме пусне да си взема багажа. Лелките не помръднаха и багажът ми отмина по лентата. Тогава се разкрещях и стана жесток скандал. Изблъсках лелите и застанах до лентата и тъкмо си грабвах багажа, една от тях жестоко ме блъсна в гърба, залитнах и без малко да падна. Обръщам се в недоумение и виждам една от същите  селяндурки се опитва да се хвърли през мен за куфара си, буквално прегазвайки ме. Аз отново не можах да си взема багажа. Изправих се и бог ми е свидел, че ако бях полинезийка от остров Тонга от началото на 19 век, щях да подходя към нея по стандартен протокол от ония географски ширини! Лелята, която ми стигаше до гърдите, се изправи с/у мен очевидно решила да се бие с изкривено от злоба лице.    Аз си взех багажа, казах й няколко думи, като се постарах  да я заболи от тях, и напуснах летището под крясъка на тежката селяния. 

Тези хора успяха все пак да развалят моето настроение, защото колкото и да игнорира човек подобни, те буквално се отъркват в нас. Тази група причислявам към някакви местни дерибеи/ „бизнесмени“, не изключвам да са партийни лица или хора по някакъв начин чувстващи се над закона и очевидно разполагащи със средства доста над средните от провинцията, от която бяха изпълзели, носейки простотията и агресията си и най-вече чувството, че всичко им е позволено. 

Стана ми тъжно за България. Аз, моите приятели и съмишленици си живеем в един наш изолиран балон и се радваме на живота, мислейки, че сме много далеч от подобни хора. Далеч, далеч ...докато не попаднем в затворен самолет с тях, от който не можем да избягаме. Този самолет е една метафора на България – независимо какви стени си изграждаме, за да не се допираме до подобни хора, те винаги ще намерят начин да се допрат в нас. И след допира, в съзнанието ни натрапчиво остават мазни расти с дъх на вкиснало зеле...и една непреходна байганьовщина – като затворнически надзирател на затворници до живот.

  • ДЕБЮТ

    „Вяра на баба Вера“ – книга за всяка баба и внучка

    Симпатичната история е разказана от Вяра Георгиева, която дебютира в жанра. Своя дебют като илюстратор на детска книга прави и художничката Габриела Петкова, която печели първия по рода си конкурс, организиран от издателството.

  • СЛЕДИТЕ ОСТАВАТ

    „Оръжията и човекът“, Анна Каменова и… фактите

    „Който бе чел и който не бе чел пиесата измежду тези синковци, разпространяваше заблудата, че Шоу написал тази пиеса само защото мразел българите… Но никой от тях не бе прочел предговора и не бе забелязал, че Шоу говори с топло чувство за „храбра малка България“, която без да насърчава милитаризма, може да бъде героична.“

„Този, който убива човек, убива разумно същество, което е по подобие на Бог, но този, който унищожава добра книга, убива самия разум.“

Джон Милтън, английски поет и публицист, роден на 9 декември преди 416 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Въпроси откъм сянката

 

Всеки компромис със съвестта и морала се заплаща – това е внушението на „Светлина и сянка“ на Даниел Келман... 

Алчност и нещастие

„Котка върху горещ ламаринен покрив“ в Театър „София“ е не режисьорски, а актьорски театър. Истински актьорски театър без кълчения, мечкарщини, грубиянщини, а фин, изискан, пестелив. Толкова пестелив, че стига до изящество, до на майсенския порцелан изяществото…

Размисли след гледането на втория „Гладиатор“

 

Филмът е силен, ярък и стойностен. Задължителен за гледане и запазване в личната колекция.