ТАТЯНА КРИСТИ, фейсбук

В българските чартъри към екзотични места може да се види утайката на обществото.

Пиша с огорочение този текст, защото ми е тъжно за българите като нация. Обиколила съм света, била съм къде ли не, общувала съм с кого ли не – от африканци в най-затънтените и бедни места на планетата до полинезийци - по чиито земи до не отдавна се е практикувало човекоядство. Но преди няколко дни попаднах в чартърен полет към екваториална дестинация и се ужасих от кошмарното ниво на хората, които срещнах.

Групата им бе шумна и хората в нея си приличаха като две бутилки недодестилирана ракия.  Те се изляха на летище София като тумба. Тя бе докарана от дълбоката провинция със специален автобус. Очевидно всички се познаваха и както се разбра от разговорите им, обикалят по този начин света --  като група. Мъжете в мнозинството си бяха на средна възраст – с прически тип „паница“. Т.е. коса оставена на темето, а другата част от главата гола. От вратовете лъскаха ланци. Жените изглеждаха също като типаж излязъл от кичозен фризьорски салон...

Една лелка се затича от групата и зае място на опашката за check-in. Останала група се приближи след известно време и реши, че е съвсем в реда на нещата около 20 човека да се натикат при „пазителката“ на място. Някои хора се възмутиха, но все пак отиваме на почивка, защо да си разваляваме натроението... 

В самолета – уви, зад мен седеше една от тарторките на групата – около петдесет годишна жена с опит за расти на главата, които нелепо стигаха до ушите й – представяйки изгоряла от изрусяване рядка коса.   

След като излетяхме, аз си свалих седалката, за да подремна в нощния полет. Креатурата с растите започна да блъска по седалката ми, защото „съм й пречела.“ Аз й отгворих, че никъде не пише, че не мога да си спусна седалката. Лелята продължи да блъска и да сипе вербални обиди. Аз извиках стюарда и му казах да озапти полудялата леля. Той само дойде и мило се усмихна на всички сякаш нещата са над него. 

Дойде храната, аз си вдигнах седалката, докато се сервираха и напитки... След известно време отново я свалих в опит да задремя. Докато се стараех да правя това, лелята не спираше да ме коментира с останалите креатури. Дори каза, че изглеждам така сякаш никога не съм ходила на фризьор, с което ужасно ме разсмя. Престанах да й обръщам внимание и постепенно самолетът се унесе в дрямка. По едно време усещам отново силен удар в гърба от ритника на въпросната. Събудих се стресната, неоринтирана и бясна. Онази зад мен с тежък селяндурски акцент ми крещи – „Вдигай сидалката ши ям!“  Решила е да яде по средата на нощта, когато разноса на храната отдвана е свършил... Обърнах се към нея  с надеждата, че ще събудя човешкото под проскубаните расти – „Г-жо, можехте да не ритате седалката, а просто да ме помолите тихо да я изправя и аз щях да го направя. Трудно ли ви е да се държите цивилизовано?“  Проскубаната не отговори. 

Понеже не исках повече да се разправям с очевидно невменяемата жена, повече не си свалих седалката. Слязохме в екваториална Африка и се зарадвах, че няма да съм близо до това същество и го забравих. 

Докато не дойде връщането за България – същата група се опита да направи същия номер с чекирането и на връщане, но хората се възмутиха и не ги пуснаха. Когато късно вечерта кацнахме в София, същите бяха окупирали лентата за багажа. Аз видях куфара ми да пристига по лентата и помолих кондора от тежка  селяния да се отдръпне и да ме пусне да си взема багажа. Лелките не помръднаха и багажът ми отмина по лентата. Тогава се разкрещях и стана жесток скандал. Изблъсках лелите и застанах до лентата и тъкмо си грабвах багажа, една от тях жестоко ме блъсна в гърба, залитнах и без малко да падна. Обръщам се в недоумение и виждам една от същите  селяндурки се опитва да се хвърли през мен за куфара си, буквално прегазвайки ме. Аз отново не можах да си взема багажа. Изправих се и бог ми е свидел, че ако бях полинезийка от остров Тонга от началото на 19 век, щях да подходя към нея по стандартен протокол от ония географски ширини! Лелята, която ми стигаше до гърдите, се изправи с/у мен очевидно решила да се бие с изкривено от злоба лице.    Аз си взех багажа, казах й няколко думи, като се постарах  да я заболи от тях, и напуснах летището под крясъка на тежката селяния. 

Тези хора успяха все пак да развалят моето настроение, защото колкото и да игнорира човек подобни, те буквално се отъркват в нас. Тази група причислявам към някакви местни дерибеи/ „бизнесмени“, не изключвам да са партийни лица или хора по някакъв начин чувстващи се над закона и очевидно разполагащи със средства доста над средните от провинцията, от която бяха изпълзели, носейки простотията и агресията си и най-вече чувството, че всичко им е позволено. 

Стана ми тъжно за България. Аз, моите приятели и съмишленици си живеем в един наш изолиран балон и се радваме на живота, мислейки, че сме много далеч от подобни хора. Далеч, далеч ...докато не попаднем в затворен самолет с тях, от който не можем да избягаме. Този самолет е една метафора на България – независимо какви стени си изграждаме, за да не се допираме до подобни хора, те винаги ще намерят начин да се допрат в нас. И след допира, в съзнанието ни натрапчиво остават мазни расти с дъх на вкиснало зеле...и една непреходна байганьовщина – като затворнически надзирател на затворници до живот.

  • ПЪТЕПИС

    "Утре не съществува. Има само днес" - Карибите отвътре

    • Доминиканците са благи и добронамерени хора;
    • Майката тук е на почит, от бащите никой не се интересува, защото майката на децата е сигурна, а бащата никога не е;
    • В Доминикана вечерно време се кара само на дълги светлини. 

„Балканите никога не са били щастливо място. Ако сте родени тук, трябва да сте готови през целия си живот да се срещате с лоши моменти. Но Бог ни е подредил така, че да не можем да избираме мястото, където сме родени и ще трябва да се мъчим.“

Горан Брегович, музикант и композитор от Босна и Херцеговина, роден на 22 март преди 75 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

„Убийство на булевард „Стамболийски“ или роман учебник по съвременно обществознание

Тази книга има и поколенчески, носталгичен привкус. Тя звучи преди всичко с гласа на героя, който е най-близо до възрастта на автора – чрез спомените, езика, начина на мислене (познаваме го ясно и от предишната му повест „Старецът трябва да умре“)...

Когато залогът е по-голям от живота…

Сюжетът на „Залог“ е поднесен увлекателно и непосредствено, но в него има излишна орнаменталност – дразнят протяжните сцени в чифлика на Паница, с неизбежните хора , песни и гърмежи, напомнящи стилистиката на Миклош Янчо, разкриването и овладяването на заговора напомня нощно театрално шоу...

Един философ разговаря с вечността: Октавиан Палер на български

Сборникът с есета „21 въображаеми писма до 21 велики мъже“ е своеобразна игра с философията и живота на творците, в която игра всичко се променя...