МАРИНА КОНСТАНТИНОВА, DW

Романът на Виктор Ерофеев "Новото варварство" представлява провокативна метафора за съвременна Русия, в която Москва се превръща в жив организъм, диктуващ световния ред, а руската вина придобива човешки облик. Защо в Русия е опасно да признаеш вината си, с какво новото варварство се различава от старото и каква роля може да играе литературата в новите времена - писателят разговаря по тези теми с DW.

---

Книгата Ви започва с детски спомен и един силен образ – на синя чаша, която баба ви счупва, но вместо да признае вината си, казва, че „чашата се е счупила“. Как непризнаваната „руска вина“ е свързана с новото варварство?

- В Русия нещата са се сложили исторически така, че наказанието винаги е по-тежко от самото престъпление. Усещането е, че ако признаеш вината си, те очаква страшно наказание, което може да завърши със смърт. Една счупена чаша в руската история може да се превърне в историята на твоя разстрел.

Знаем такива примери: По време на терора Заболоцки започва да се преструва на луд и по случайност оцелява. Хармс прави същото през войната, но не успява да се спаси - бил е унищожен. Това е напълно абсурдна логика: ако признаеш вина, най-вероятно те очаква тежко наказание, а ако не признаеш – може да се случи чудо и да се отървеш с лагер, вместо да те разстрелят. Днес в Русия всичко това е все така непредсказуемо: наказанието може да бъде много сериозно, а може и да се промъкнеш през дупките в системата. Всичко се крепи на случайността и хаоса. (…) Може случайно да направиш нещо дребно и да се окажеш виновен. Друг път може съзнателно да извършиш нещо тежко и да ти се размине. Живеем в свят на мътна несигурност. В книгата съм включил и този спомен: вече бях пораснал, когато баба ми ме увери, че Ленин е бил лош човек. А когато я попитах защо не го е казала по-рано, тя отвърна: „Защото тогава това можеше да ме погуби“. Такава е нашата история.

Вие сравнявате руската вина и с признатата и преработена вина на германците от Втората световна война. Оказва се, че в това как народът възприема своята вина, значение имат обстоятелствата, историческият контекст?

- Тук нещата са по-сложни. Германците осъзнаха вината си след войната, когато паднаха на колене пред света. Те загубиха, армията им беше унищожена, загинаха невъобразимо много хора, страната беше в руини. Въпросът „Кой е виновен?“ стана неизбежен, а отговорът беше очевиден – те самите. В тази трагедия имаше рационален елемент.

В Русия всичко е по-сложно. Например, съветско-финландската война: съветската армия не я спечели, но и не я загуби. Финландците все още си спомнят – ако седите на една маса с тях, разговорът рано или късно стига и до тази война. А у нас тя просто е забравена. Вероятно и това, което се случва сега на бойните полета между руската и украинската армия, също може да изчезне от паметта по исторически руски начин. Защото в Русия цялата история ти казва: ако искаш да оцелееш, ако искаш семейството и децата ти да са в безопасност – забрави всичко, което ти пречи да живееш занапред.

Днес светът все по-често се сблъсква с агресия и груба сила, които проникват в политиката и обществения живот. Може ли да се нарече това проява на „новото варварство“, за което пишете?

- Когато излезе предишният ми роман „Великият Гопник”, той беше възприет като историята на конкретен човек с бедно детство в Ленинград и определено възпитание. Сега е ясно, че „гопничеството” е направило крачка напред – то е станало международно. Сега на политическия Олимп излезе „американският гопник”, новият Хлестаков (главен герой от комедията „Ревизор“ на Гогол – б.ред.), който може да бъде фалшив, агресивен и войнствен. Ние сме на прага на това ново варварство. Какво ще се случи по-нататък е невъзможно да се предскаже.

И все пак аз не предлагам да се предаваме. Казвам, че трябва да намерим своето място в този свят. Въпреки цялата сериозност и трагичност на темата, в книгата има любовна линия – между главния герой и „руската вина”. Някой може да попита: „Как може да се влюбиш във вината?”. Но в руското съзнание и печката можеше да говори, и ябълковото дърво, и реката. В приказките понятията оживяват. При мен „руската вина” се превръща в жена, която преминава през целия роман като главна героиня. И няма да кажа как ще завърши всичко, защото това е роман и в него има интрига.

Понякога варварството може да има и положителна страна - то не позволява на цивилизациите да застинат. Съгласни ли сте с това?

- Основният проблем на нашето време е, че ние много зле познаваме себе си. По-добре разбираме от предмети - машини, компютри, телефони - отколкото от собствените си души. Не различаваме къде в нас е варварството, къде е либералната част, с коя част от душата си обичаме, а къде пазим садистични наклонности. Гърците, например, чрез митологията много внимателно гледаха на себе си. После дойде Средновековието - мрачно, но все пак приключило. „Божествената комедия” стана неговият резултат, обединявайки варварството и вярата. Не претендирам за подобни обобщения, но също искам да разбера как стигнахме до сегашното бедствие – преди всичко защото не познаваме добре себе си и останалите.

Европейската либерална цивилизация, която обичам от детството си, днес е слаба. Тя се защитава повече, отколкото да върви напред. Европа почти напълно е загубила метафизичното измерение и вече не обединява хората. Желанието просто да „се запазим“ се превръща в самоцел. Хората казват: „Ако нещо се случи, ще заминем за Нова Зеландия”. Но Европа има огромен багаж от култура и наследство. Трябва отново да се вгледаме в този багаж, да го отворим, да преразгледаме всичко и да направим така че да ни помага, а не просто да лежи някъде на тавана ни.

С какво новото варварство се различава от старото - това, което носеха хуните и готите?

- Преди всичко с мащаба. Хуните не са можели да унищожат планетата. Днес един човек е способен да постави под въпрос съществуването на човечеството. И това човечество е принудено да живее или да умре според неговата воля. Намираме се в положение, което преди не е съществувало.

Освен това, искахме да заблудим цензурата в авторитарните държави, но заблудихме и самите себе си - политическата коректност се превърна в нова форма на забрана. Първоначално тя изглеждаше лицемерна, а сега се превърна в дневен ред. Заради нея културата губи способността си да говори свободно. Аз все още принадлежа към тази култура, която иска да говори всичко, което сметне за необходимо. Но това става все по-трудно.

Вашият роман „Великият Гопник” завършва с победата на злото, западният свят е унищожен. Има ли надежда в „Новото варварство”? Може би тя се крие в любовта между главните герои?

- Прочетете до края. В „Гопник“ разрушението е свързано със садистичното удоволствие на един човек, който иска да бъде безсмъртен, унищожавайки всички останали. А тук всичко е различно. Може би любовта е по-сериозен отговор, отколкото ни изглежда на пръв поглед.