Хайнрих Бьол е роден през 1917 г. Той е сред най-известните германски автори след Втората световна война. Творчеството му се превежда на над 30 езика, включително на български. Сред класиките му са „Възгледите на един клоун“, „Групов портрет с дама“, „Затворен в Париж“ и др. Бьол служи в силите на Вермахта. В различни сражения е раняван 4 пъти, а известно време прекарва и в американски лагер за военнопленници. След войната започва да пише. Получава Нобелова награда за литература през 1972 г. Умира през 1985 г.
Представяме ви негово интервю от 1974 г., публикувано в commonwealmagazine.org.
--------------------------------------
Много ваши сънародници претендират, че не са знаели какво се случва в Третия райх. Вие, Хайнрих Бьол, знаете ли?
- Нека се разберем. Да не виждаш нацизма като терористичен режим – значи си сляп. Това обаче, което и аз не знаех, беше бюрократичното и систематично елиминиране на милиони човешки същества.
Веднъж се доближих до истината. Пътувах с влак, връщах се от Изток. Беше през нощта. Влакът изведнъж спря на малка германска гара в непознат град. Видях цяло стадо измършавели избръснати същества да нападат платформата. Вдигаха измършавелите си ръце към нас, пътниците. Хвърлихме им хляб и цигари. Беше като кошмарна халюцинация. Но не знаех, че съм свидетел на геноцид. Чак след войната събрах 2 и 2. Малката гара беше Бухенвалд.
Вината е лайтмотив в цялото ви творчество. Вие лично чувствате ли се виновен?
- Един човек не може да е виновен, само защото е роден на едно или друго място. Но това не го прави и невинен. Там е парадоксът. Най-трудното нещо за един германец е да приеме себе си. Преди 1933 г. националността ми не ме интересуваше. Бях срещу режима и не съзнавах какво е напрежението върху нас. Чак през 1945 г., като военнопленник, разбрах какво е да си свързан с хора от същия народ, към който принадлежиш и ти. Когато пътувах с останалите затворници във Франция, Белгия, осъществихме някаква метафизична връзка помежду си. Тогава разбрах и какво е да си от тези, които получават колективна омраза. Германия беше презирана. В онези мигове си дадох сметка, че за нищо на света няма да се откажа от това да бъда германец.
Каква роля изигра тази травма върху творчеството ви?
- Във френския език има интелектуални течения. В Германия няма такива. Това се дължи на опустошението, което Третият райх нанесе на нашата култура. Той унищожи всички наши връзки с традициите, социалните и културни норми. Автори от предишни поколения са могли да стъпят на основите на своите предци. Сега не е така.
Кафка го открих чак през 1946 г. Ерих Кестнер, Херман Хесе – говореха ми нещо, но не ги познавах. От Томас Ман бях чувал само „Буденброкови“, и то по случайност. След войната писането в Германия започна отново от нулата. Между 1945 и 1947 г. публикувах 60 разказа в 10 списания. Нашата литература беше тотално принизена и трябваше да намери пътя си отново.
Все още се ли се определяте като католик?
- Фискално, да. Скоро от Кьолн ме потърсиха, за да ми искат църковна такса. Така бях покръстен за втори път. Моите вярвания, а аз вярвам в много неща, не са работа на никой друг, освен моя. Моят проблем не е религиозен, а политически. Има 2 дефиниции на църквата. Едната е институцията, която аз презирам, заради връзката й с буржоазията, а другата е мистичното тяло. Отказвам да оправдая първото на основата на второто. Католицизмът изигра основна роля в детството ми. Но много от действията на католическата църква ме карат да я презирам. Честно казано, не знам още колко ще съм католик.
При всички случаи сте моралист. Наричан сте дори „съвестта на нацията“.
- Каква ужасна дефиниция, толкова характерна за германския идеализъм! Аз не се считам за моралист, а просто за играч. Играта с формите, персонажите и ситуациите е това, което ме забавлява в писането. Ако понякога се превръщам в моралист, то това е напълно несъзнателно. Може би защото нацисткият терор ме ужаси толкова, че подсъзнателно избягвам описанието на сцени на жестокост. Но от това да ме наричат съвест на нацията!
Германия има 62 млн. души население. За да открие нейното съзнание, човек трябва да има компютър, който е голям колкото Кьолн. Това, което характеризира нас, интелектуалците от следвоенния период, е отказът ни да бъдем белязани хора. Ние сме граждани на Федерална република Германия. Имаме нещо да кажем и шанса да бъдем чути. Това е предимството, което имаме, и се опитваме да го използваме при всяка възможност, защото смятаме, че е необходимо.
