АНОТАЦИЯ

За Леонардо да Винчи (15 април 1452 г. Винчи, близо до Флоренция, Италия -  2 май 1519 г. Амбоаз, Франция) са се изписали милиони страници и са се излели тонове мастило. За един от най-големите гении на човечеството за всички времена знаем, че е притежавал естествено интелектуално любопитство към цялото мироздание. Интересите му са били толкова многостранни, че дори е трудно да бъдат класифицирани в отделни категории. Така или иначе по отношение на науката сме запознати с неговите постижения в областта на механиката, военното дело, селското стопанство, астрология, оптика, зоология, анатомия, аеродинамика, хидравлика, геология, ботаника, аритметика и геометрия. По отношение на изкуството като че ли знаем още повече – безсмъртните му шедьоври могат да бъдат видени от всеки, а коментарите и анализите на творбите му са достъпни в книжен вид в билиотеки и книжарници, както и частично, във виртуалното пространство, в мрежите.  Нищо или съвсем малко се знае за Леонардо като писател. Разбира се би било неуместно в случая да се говори за някакво осъзнато и програмирано литературно прозвище или изява. Неговите текстове, разпилени сред страниците на кодексите, са по-скоро щрихи, бележки в полето, разсъждения, отбелязани мисли или просто усещания. Някои са в рима, някои приличат на басни, други на гатанки, трети на поговорки. Има даже и чисто фантастични писания, може би далечен предвестник на магическия реализъм. Това е като цяло неговият литературен корпус, с цялата условност на термина. Понякога писанията на Леонардо са подчинени на графично изображение или на научно изследване, но тези писмени фрагменти винаги са израз на непрестанния вътрешен диалог у твореца, обърнат към осветляването на някое явление или факт от действителността. 

Самият той се беше определил като „неук човек”, но тази неукост черпи непрестанно от инстинктивната културна памет на един ненадминат маестро в изкуството и от интуицията на самотен изследовател на природата и човека. Това са нещата, които характеризират основното в начина на писане на Леонардо: приблизителен, колеблив и неправолинеен правопис, силен тоскански отпечатък с явни следи от ломбардска фонетика, опростен синтаксис, който често съдържа  свързани изречения, в които преобладава употребата на анаколути, от които точната мисъл доста страда. Леонардо почти не е познавал класическите езици и не е бил запознат с литературната тъкан на ранния Ренесанс от средата на четиринайсти век. От тази гледна точка можем дори да се съгласим с определението, което той сам си дава. Но този сух стил, както и склонността към формулиране на афоризми, гатанки или поговорки, подчертават изразителността на един глас, който иска да предупреди, да предпази и да осветли. Сякаш това са правилата на изкуството, които в далечното минало са се предавали устно, понякога в рима, за да има по-голяма възможност за запаметяване. На тази основа стъпва Леонардо, за да предаде мисли и внушения относно онова, което иска да бъде означено, от една страна, както и на своето безкрайно интелектуално любопитство, от друга. В неговите писания често конкретното се преплита с абстрактното, някъде фрагментите му напомнят за комично-подигравателния стил или този на сентенциите и нравоучението , характерни за четиринайсти век и късния средновековен енциклопедизъм на народно-фантастичната литература. 

От Леонардо писателя няма никакво завършено произведение. Неговият Трактат за живописта е бил съставен след смъртта му, предполага се от ученика му Франческо Мелци, на основата на извлечени пасажи, поправки и допълнения от многото записки на Леонардо. Подобен е случаят и със За движението и количеството на водата, събрано в произведение през 1643 година от домениканския монах  Луиджи  Мария Франческо Арконати, наследил ръкописите на Леонардо от баща си Джузепе Мария Арконати. 

С предложените долу литературни фрагменти читателят ще може да се запознае с прозата на Леонардо, която е свежа, остроумна и жива. Счита се, че приказките, басните и легендите са писани през последните десет години на петнайсти век.  Главният герой в нея е природата, с всичките си форми и проявления. Фрагментите могат да бъдат оприличени  на картини с реални и митологични фигури, където художникът взима думата, за да разкаже, опише, да обърне внимание и да забавлява. Често в басните има  и някаква поука, която в никакъв случай не бива да се приема като морализаторска. Това са наблюдения, интуитивни хрумвания и мисли на висок глас от непреходния гений на Леонардо да Винчи.

Сава Славчев

Съставителство и превод

ОТКЪС

ПРИКАЗКИ

Цветето и стълбът

Едно цвете растяло щастливо, извисявайки към небето своята чашка с крехки листа, и не понасяло стария, прав стълб до себе си, целият изсъхнал.

"Виж какво стълбе, много близо си се разположил до мен, не можеш ли де се мръднеш малко по-натам?"

Стълбът се направил че не чува и изобщо не отвърнал. Тогава цветето се обърнало към един храст с джанки до него: "А ти, храсте, не можеш ли да отидеш на друго място, тук ми пречиш?"

Храстът също се направил че не чува и дума не отронил.

"Хубава работа" - рекъл един гущер, който вдигнал глава към хубаво цвете, като го огледал от долу до горе - "ама не виждаш ли, че стълбът те подпира и ти позволява да растеш право? И че храстът с джанки те пази от лоша компания?"

...

Недоволната бяла лоза

Под сянката на един храст бялата лоза увивала дългите си зелени ръце около стволовете на дърветата, както и по клоните на обикновения глог. Като стигнала до върха му се огледала и видяла от другата страна на улицата друг храст. "Ех, колко ми се иска да стигна дотам" - казала бялата лоза. "Онзи храст е много по-хубав от моя ".

Така, малко по малко, бялата лоза всеки ден се приближавала все повече и повече до храста от другата страна на улицата. Когато най-накрая го достигнала, тя се увила около един клон и ликувайки продължила цялата да го обгръща. Малко след това обаче по улицата минали пътници, които се учудили от висящата през улицата бяла лоза, която им препречвала пътя, хванали я с ръце, отделили я от храста, скъсали я и я хвърлили в близкия ров.

...

Стрида и мишка

Една стрида попаднала, заедно с много други рибки, в къщата на един рибар, недалеч от морето. 

"Тук май всички ще измрем"- казала си стридата, гледайки как рибките около нея се задъхват на земята.

Минала една мишка. "Мишко, чакай малко" - рекла стридата - "Би ли ме занесла до морето?"

Мишката изгледала стридата - голяма, хубава, с много нещо за ядене в нея, затова отвърнала: "разбира се", тъй като вече била решила да изяде стридата, но добавила - "само че трябва да се отвориш, защото ще ми е трудно да те пренеса затворена".

Стридата бавно се отворила, а мишката веднага си завряла муцуната вътре да я захапе, само дето в бързината ударила доста стридата, която инстинктивно се затворила и заклещила главата на гризача.

Мишката се разцвърчала. Котката чула, изскочила и изяла мишката.

Леонардо да Винчи, "Фрагменти", изд. "Изток - Запад", 2015