НИКОЛАЙ ПЕТКОВ, "Портал Култура"
„Българската литературна класика във филмовото изкуство“, Владимир Донев, УИ „Св. св. Кирил и Методий“, 2025 г.
Книгата на доцент Владимир Донев може да бъде описана като медиатор, който трябва да направи възможен диалога между киното и литературата. Всъщност чрез фестивала Cinelibri подобен диалог е вече утвърдена традиция. Изкуствата си общуват. Съюзяват се срещу общи врагове, създават свои приятелски кръгове. И по тази причина изследователският проект на Владимир Донев е особено ценен.
В първата си част той търси теоретическите предпоставки, благодарение на които различните художествени езици могат да се разбират без преводач. Якобсон и Лотман. Пазолини и Жан-Люк Годар, Ролан Барт и Андре Базен… много са имената, даващи ни възможност, пътувайки в лабиринта на изкуствата, да намерим семиотични концепции, да ги оптимизираме (защото с времето някои са поостарели) и така да ги свържем една с друга, че да се уподобят на нишка по-здрава и по-сигурна от тази на Ариадна. Киносюжетите и типологията на киноразказите по роланбартовски (а защо не: лакановски) обичай са раздробени до атомарно ниво или до своите структуроопределящи микроелементи. Търси се „най-малкото им общо кратно“ и така, посредством методологическия инструментариум, който черпи от „Поетичното кино“ на Пазолини, доцент Донев ни подготвя за „сцеплението“ на българската литературна класика и киноизкуството.
Темата е предизвикателна и интересна, защото и до ден днешен много от българите си спомнят Йовковия Златил през образа на Константин Кисимов. Същото важи за Калоянчев и Бай Ганьо, за Ирина (от „Тютюн“) и Невена Коканова. Съществува една колкото благородна, толкова и необяснима надпревара между киното и литературата. Онези, които са гледали Елин-Пелиновата „Земя“ в режисираната от Захари Жендов версия, вероятно ще се съгласят с мен. „Привързаният балон“ и „Последно лято“ по Радичков, „Време разделно“ (по романа на Антон Дончев) и „Хайка за вълци“ (по Ивайло Петров), „Козият рог“ (по Хайтовия разказ)… творбите са трицифрено число, а може би и четирицифрено. Не успях да ги преброя, само констатирах факта, че втората половина на книгата (от 173 стр. до 407 стр.) изследва именно това. Пунктуално и изчерпателно. Бавно, спокойно и методично. Вероятно защото Владимир Донев добре знае, че киното и литературата имат силата да спират времето, той не бърза за никъде. Не търси и читателския интерес. Ала пишейки, той разговаря с големите. И пред нас преминават отдавна забравени сенки. Четем за притчата около Радичковия разказ и за разговорите на Кр. Крумов и Бинка Желязкова (стр. 327). Повече от половин век е минал оттогава. Днес някои неща ни се виждат (нека си го кажем откровено) глуповати. Но щом доцент Донев има дръзновението да ни увери, че именно това ги сродява с Трюфо, Антониони и Бергман, трябва да му вярваме.
Сякаш в годините на застоя, в онова нелепо брежневско време, киното – със своята литературна подложка – е било аршинът, с който сме мерили себе си и света. Кога възсладникаво и сантиментално, кога прекалено абсурдно и „формалистично“, то актуализира и ремитилогизира българския епос. То е нашето „Маркони“[1], което предава новините от борда на отдавна потънал кораб. Ето защо нерядко откриваме литературни събития чрез киноафишите. Иначе, ако ги нямаше филми като „Поетът и дяволът“ (реж. Иван Росенов, 1983), може би нямаше да знаем, че сюжетът от „Приказка за стълбата“ е повече от реалистичен. Земеделците предлагат на Смирненски да стане културен аташе в САЩ… Сега, разбира се, това са недотам значими подробности, но след като Владимир Донев е успял да ги открие и да заговори за тях, литературата вече работи на други обороти. Както и киното… И което е особено важно, успяваме през решетката на Времето да филтрираме ценностите. И дори когато идеологията и художествеността са вървели заедно, хванати ръка за ръка, виждаме, че стъпките са различни. Добър пример за това са книгите на Димитър Димов и на Емилиян Станев[2], на които Владимир Донев посвещава шестата и осмата глава от втората част на монографията си. Защото и филмът „Тютюн“ (1961 г.) на Никола Корабов, и „Крадецът на праскови“ (1964 г.) на Въло Радев, и „Търновската царица“ (1980 г.) на Янко Янков отдавна са класика.
––––
[1] „Маркони“ е радиостанцията на „Титаник“.
[2] На Емилиян Станев доцент Владимир Донев посвещава и отделно изследване – „Емилиян Станев. Примамливите блясъци в прочита“, изд. „Сиела“, 2010 г.
