БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Изгледах още един от прехвалените фаворити на 2016 г. „Лунна светлина“ е дело на сценарист – режисьора Бари Дженкинс и продуцентите Адел Романски и Брад Пит.

Не отричам – филмът е майсторско изпипано изследване на човешката самота, отлично заснет от оператора Джеймс Лакстън, а музиката на Никълъс Бриткел е напълно адекватна и съвместима с предложената интимно-драматична история.

Хареса ми задълбочената работа на постановчика с актьорите, както и филигранният му подход при обработката на диалога. Рядко срещам в съвременните филми толкова смислени и изпълнени с правдив поетичен подтекст реплики, осмислящи както интригата, така и характеристиката на персонажите.

Възприех без възражение структурата на творбата, изследваща съзряването на чернокожото момче  и приобщаването му към заобикалящия го враждебен и неуютен свят, разделена на три глави – „Малък“, „Шайрън“ и „Черньо“.

Останах удовлетворен от откъсването на героя от неговите комплекси в детството и юношеството – несъпротивлението на злото с насилие и преодоляване на обсебващото влияние на властната майка Пола, както и неизбежното му включване като наркодилър в прастария, но свръхдоходоносен бизнес с наркотиците.

Дотук всичко е ОК.

Но защо, Господи, сценарист-режисьорът държи да акцентира, че този намахан и стъпил на краката си млад човек, премерено лансиран на екрана от Аштън Сандърс, трябва да е непременно сексуално уязвим и с гей ориентация?

Не искам да съм на мястото на колегите-критици от САЩ. Там подобен крамолен въпрос ще се окаже, че е директно насочен срещу актуалната политестетическа коректност и против расовата интеграция (геят е чернокож!), което пък неминуемо означава ретроградно и реакционно мислене…

Не знам докъде ще стигнат отвъдокеанските кинематографисти в стремежа си да са интересни, значими и обществено активни, но лично аз не приемам  натрапващото се третиране на проблемите на сексуалните малцинства да е непременно знак на прогресивна креативна позиция.

При такъв сюжет със скрит драматичен заряд и благодатен потенциал и великолепен кастинг – дело на Джеси Рамирес, в който се открояват интерпретациите на Махершала Али – Хуан, Жанел Монае – Тереза, Наоми Харис – Пола и Аштън Сандърс – Шайрън, е много по-логично съдбата на главния герой да върви в едната от двете посоки – към затвора и изкуплението или по пътя на личностното себеосъществяване – на спортната арена като бейзболист или на сцената – като рапър.

Ще кажете – звучи познато и клиширано.

И така да е, предпочитам нормална и естествено развиваща се човешка история на възхода или падението на Шайрън вместо кахърно – спотаената драматична излагация на един срамуващ се от себе си гей, борещ самотата си в прегръдката на някогашния си любовник  Кевин, заради когото пътува от Маями до Атланта!

Това е личното ми мнение.

Разбира се, филмът си има свой автор – Бари Дженкинс, предложил ни своята гледна точка за съдбата на един симпатичен афроамериканец.

Въпрос на личен избор е дали ще я приемем безапелационно или не.

„Лунна светлина“, 2016,111 мин., сц. и реж.Бари Дженкинс, производство „План Б Ентъртайнмънт“/„Пастел“

Още текстове от Борислав Гърдев ТУК