БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Той се ражда в Париж на 18 август 1933 г.в полско еврейско семейство, което се мести в Краков три години по-късно. Подобно на Милош Форман преживява ужаса на нацистката окупация, живота в гетото и смъртта на майка си, загинала в Треблинка. Любовта си към света на спектакъла проявява още като пионер през 1946 г., когато се поднизава на театралната сцена и в радиото – естествено с култова изява в адаптацията на „Синът на полка“ на Валентин Катаев.
След това закономерно идва следването в Лодз от 1951 г.до 1957 г. и знаковото му присъствие в легендарния филм на Вайда „Поколение” през 1954 г. В Лодз младият Ромек учи освен режисура и актьорско майсторство, което му помага в по-нататъшното творческо развитие, в което открива и поприщата на сценарист и продуцент.
Филмът „Поколение” е портрет на генерацията му, израсла в годините на окупацията и възмъжало в горнилото на антигерманската съпротива. Като Мундек той представя участта си на герой, принуден от обстоятелствата да се бие за свободата на родината си.
Каква ирония на съдбата – тогава, когато у нас се радваме на „епоси” като „Песен за човека” на Борислав Шаралиев, Полански участва в шедьовър, с който Вайда става родоначалник на „полската филмова школа”!
Роман Полански извървява дълъг и трънлив път към славата.
Той става известен първо с прочутите си късометражки, с които покорява фестивалните екрани и демонстрира освен стабилен професионализъм и владеене тайните на занаята и своя специфичен вкус към гротеската и абсурдния хумор, с който веднага е разконспириран като последовател на Бекет.
Гледал съм най-известните му кратки филми, започвайки от „Убийството”(1957). Те ме спечелиха със стегнатата си форма, тънка ирония и блестящ професионализъм, надмогващ и игнориращ сковаващите рамки на соцканона.
Полански никога не прави концесия на режима, той не робува на идеологическите догми и държи да разкрие парадоксите на човешката комедия, на противоречивия и често необясним характер с топлота и често демонична насмешка.
Това се чувства осезаемо в „Двама мъже и шкафът” (1958), „Лампа”(1959), „Дебелият и тънкият”(1961) и особено в „Млекопитаещите”(1962), в който гротесковото експониране на двамата хитреци, тикащи шейната в снежната пустош, достига апогея си.
Режисьорът не изоставя кратката форма през цялата си кариера.
Във Франция дебютира с новелата „Диамантената огърлица”(1964), по-късно периодически се завръща към своето начало най-вече в чудесните си и остроумни рекламни филми за цигарите „Житан” през 1993 г., за одеколона „Алчност” през 2009 г., ангажирайки Мишел Уилямс и Натали Портман – реверанс към шедьовъра на Щрохайм от 1924 г. и за палтата на „Прада” от 2012 г. – „Терапия” – с култовите изяви на Хелена Бонъм – Картър и Бен Кингсли, който е очевиден намек за „Наемателят” от 1976 г., без да забравяме новелата „Еротичното кино” от 2007 г. от сборника „Всеки има своя представа за киното”, изпълнена с тънка ирония и без никакъв еротичен кадър.
Успехът спохожда Полански още с дебюта му в пълнометражното игрално кино – „Нож във водата” (1962) – камерна психологическа драма с Леон Немчик - журналистът, Йоланта Умецка – приятелката му, и Зигмунд Малянович - момчето.
Филмът се запомня с чудесната си микродраматургия, прецизния сценарий, дело на Полански и Йежи Сколимовски и с фино прокараната граница между антиконформизма и мечтата за благополучие.
С тази творба стартира интереса на постановчика към камерните драми, ограничени в пространството и времето – яхта, кораб („Горчива луна”, 1992), замъкът на Уолтър Скот („Безизходица”, 1966), тесни и задушни квартири – „Отвращение”(1965), „Наемателят”(1976) и апартаменти - „Смъртта и момичето”(1995), „Касапница”(2011), театралната сцена – „Венера в кожа“(2014)...
Познавачите на творчеството му с лекота маркират основните идейно-смислови и тематични параметри, в които се движи в своето дълголетно плодотворно развитие – психологическата драма, комедията и мюзикъла – „Безизходица” (1966), „Танцът на вампирите” (1967), „Кой?” (1972), амбициозните и реализирани със завиден блясък барокови и исторически спектакли, екранизации на титани като Шекспир, Томас Харди и Дикенс – „Макбет”(1971), „Тес”(1979), Оливър Туист”(2005), екзотични и морски приключения – „Деветата порта” (1999) и „Пирати” (1986) – доста преди появата на сагата на Гор Вербински, Роб Маршал и Джери Брукхаймър „Карибски пирати” (2003 – 2017), хоръра –„Отвращение”(1965), „Танцът на вампирите” (1967) и „Бебето на Розмари”(1968), трилъра – от шедьовъра „Китайският квартал”(1974) до недооценения „Безумецът”(1988), като в тази поредица задължително трябва да включим и най-амбициознитe, съкровени и ангажирани постановки – „Смъртта и момичето”(1995), „Пианистът”(2002), „Писател в сянка”(2010), „По истинска история“ (2017)…
Полански е сложен продукт на европейската и американската култура. В Полша той усвоява занаята на кинорежисьора и актьора. Там той изживява и първата си голяма любов с Барбара Квятковска – Лас, с която живее три години – от 1959 г. до 1962 г. и за която разказва с такава топлота в мемоарите си.
След световния резонанс на „Нож във водата”, приет обаче хладно в Полша, за него става ясно, че за да не настъпи застой в кариерата му, трябва да предприеме драстичен, хазартен ход.
Той напуска родината си и заминава за Франция.
Авантюристичната натура му помага да направи плавния преход от страната на киното към Великобритания, където снима три филма, в които водещите роли изпълняват сестрите Катрин Деньов и Франсоаз Дорлеак – „Отвращение”(1965) и „Безизходица”(1966) и бъдещата му съпруга Шарън Тейт в „Танцът на вампирите”(1967), необходими и важни етапи за кариерата му – световен успех и Сребърна мечка с „Отвращение”, а след това и „Златна мечка” в Берлин с „Безизходица”, преди да поеме към примамливия свят на Холивуд.
Неговият билет за славата е „Отвращение” – мрачен, камерен трилър с изключителната Катрин Деньов като Каръл, която мразейки обвързването и мъжките ласки, предпочита да извърши две кървави убийства, преди да посегне на живота си.
Въпреки фестивалния си успех, Романски все още не е сигурен доколко е конвертируим сред публика и продуценти.
„Безизходица” е накълцан от американската критика, „Танцът на вампирите” първоначално е охулен и хладно приет, премонтиран и обезобразен до степен режисьорът да иска да си махне името от встъпителните титри, въпреки великолепната изява на Шарън Тейт като Сара, след което придобива култов статус и дава тласък за създаването на пищен театрален мюзикъл, върху който Полански работи с прекъсвания цели 13 години – от 1997 до 2010!
На него обаче отчайващо му трябва хит, касов шлагер и той го получава благодарение на Робърт Евънс и „Парамаунт”.
Годината е 1968, филмът е екранизация на бестселъра на Айра Левин, в главните роли са Джон Касаветис – Гай и Мая Фароу – Розмари. Излиза „Бебето на Розмари”, а темата – самотната борба на млада жена да запази здравия си разум, нежност и майчинсктво.
Това е мост към „Отвращение”, а с убедителната операторска работа на Уйлям Фрейкър и незабравимата музика на Кшищоф Комеда, Полански създава необходимата атмосфера на страх и ужас, чийто връх е раждането на малкия Сатана.
„Бебето на Розмари” се превръща в световен успех, носи на екипа на Полански и две престижни награди – „Оскар” за поддържаща женска роля на Рут Гордън и „Давид на Донатело” за главна женска роля на Мая Фароу.
Славата, парите, интервютата, мечтаните условия за работа , които му осигурява Робърт Евънс , са помрачени от ужасната трагедия, преживяна от Полански през 1969 г., когато на 9 август, само девет дни преди рождения си ден намира бременната си съпруга заклана, след ритуална вакханалия от сектата на Чарлз Менсън.
Как е намерил сили да продължи напред и отново да приложи творческия си потенциал при екранизацията на „Макбет” през 1971 г.с пари, осигурени му от Хю Хефнър, издателят на „Плейбой”, само той си знае.
Логично е обаче да потърси художествено осмисляне на преживения ужас именно в тази кървава трагедия, изпипана с финес и замах и с блестящите интерпретации на Джон Финч и Франческа Анис като семейство Макбет.
Резонно филмът получава награда на Британската филмова академия за най-добри костюми на Антъни Менделсон и съвсем неочаквано след това Полански акостира в Италия за снимките за „Кой?” (1972) с участието на Сидни Ром – Нанси и Марчело Мастрояни – Алекс – слънчева и бравурна приказка, напомняща атмосферата на „Алиса в страната на чудесата”.
През същата година прави много добрия документален филм „Уикендът на шампиона“, в който проследява триумфа на Джеки Стюарт във „Формула 1“.
След това отново настъпва рязък завой с мрачнии психотрилъри, изследващи двойнствената човешка природа – „Наемателят” (1976) и най-вече с легендарния „Китайският квартал” (1974).
Сниман по сценарий на Робърт Таун , „Китайският квартал” е блестящ и ретростилизиран епос, издържан изцяло в класическите традиции на черния филм и заветите на Чандлър, с хипнотично - объркващ сюжет и изключителните превъплъщения на Джак Никълсън – Джей Джей Гитс, Фей Дънауей – Евелин и Джон Хюстън като Ноа Крос.
В този филм се запомня и култовото присъствие на самия Полански като човекът с ножа, отрязал носа на детектива Гитс.( Той се изкушава да поема роли и в други свои филми – „Двама мъже и шкафът”, „Танцът на вампирите”, „Наемателят”...)
„Китайският квартал” постига световен успех, получавайни „Оскар” за оригинален сценарий и награда на Британската филмова академия за сценарий, режисура и главна мъжка роля.
И отново лична драма след блясъка на световната слава – провал с „Наемателят” – по думите му напуснали със съсценариста Жерар Браш Кан „като пребити псета”, след което идва скандалната сага с 13 годишната Саманта Гейли Гаймър, която снима за „Вог” и която, според нейна интерпретация от 2003 г. трябвало да се преоблече пред него, което обаче ” не беше наред и аз не исках да се върна за второто заснемане”.
Снимките все пак са направени на 10 март 1977 г. в дома на Джак Никълсън, по време на които по думите й Полански извършва „различни сексуални действия с нея”, предлагайки й комбинация от шампанско и метаквалон.
Внезапно американският рай се превръща за режисьора в ад.
Той се връща от снимките на „Наемателят” и според съдебно решение престоява в затвора Чино в Калифорния 42 дни. Научавайки че няма да получи от съдията пробация , бяга на 1 февруари 1978 г. в Лондон, където придобива статут на постоянно пребиваващ. На другия ден предвидливо пристига в Париж, спомняйки си за своето раждане във Франция и като френски гражданин избягва опасността от екстрадиция в САЩ.
Полански никога повече не посещава САЩ, „Оскарът” за режисура за „Пианистът” получава от ръцете на Харисън Форд, с когото работи в „Безумецът”, предпочитайки да работи в страни като Германия, Франция,Чехия и Полша, откъдето не може да бъде върнат в САЩ.
Сагата продължава през 2009 и 2010 г.
На 11 януари 2009 г. Саманта Гаймър подава молба за снемане обвиненията срещу Полански, който след арестуването си на 29 септември 2009 г.от швейцарската полиция в Цюрих, доживява да бъде освободен от домашен арест на 12 юли 2010 г. По време на тази продължила повече от 30 години съдебна битка Полански намира опора в третата си съпруга Емануел Сение, за която се оженва на 30 август 1989 г. Тя му ражда две деца – Морган и Елвис и прави зашеметяващата роля на Мими в „Горчива луна”, в компанията на Кристин Скот Томас, Хю Грант и Питър Койот.
Спасението за режисьора е светът на Томас Харди и скрупольозната екранизация на „Тес” с Настася Кински в главната роля, заснета с много вкус и любов от Жислен Клоке и Джефри Ънсуърт, получила три отличия „Оскар”-а - за оператор, художник и костюми и награда от Британската филмова академия за най – добра операторска работа.
Трусът от американското приключение за Роман Полански се отразява зле на креативния му дух.
Седем години минават преди да заснеме елегичната пиратската история с Уолтър Матю като капитан Томас Бартоломей Ред през 1986 г.и объркания и нетипичен трилър „Безумецът” с Харисън Форд – д – р Ричард Уолкър, появил се две години по-късно.
80-те години на миналия век са като кошмарен сън за него, преди отново да атакува върха през 90-те с три майсторски направени творби – „Горчива луна”(1992), „Смъртта и момичето”(1995) и „Деветата порта”(1999).
Блестящ камерен психотрилър, проникновена човешка драма със Сигърни Уивър – Паола Ескобар, Бен Кингсли – д – р Роберто Миранда и Стюарт Уилсън – Херардо Ескобар, спечелила сърцата на филмовите критици в Далас за главна женска роля и убедителна екранизация на Артуро Mерес – Реверте с Джони Деп – Дийн Корсо и Лена Олин – Лиана Телфър.
Закономерно идва времето за следващия триумф.
„Пианистът” се появява през 2002 г. Това е съкровена, дълго лелеяна и в значителна степен автобиографична драма, като зад образа на пианиста Владислав Шпилман прозира съдбата на самия Полански. Режисьорът проникновено екранизира мемоара на Шпилман, вкарвайки и добавяйки незабравими детски преживелици от премеждията си в краковското гето, направлявайки уверено в главната роля Ейдриън Броуди.
Сниман в „Бабелсберг” и Полша „Пианистът” триумфира в целия свят и носи на своя създател „Златна палма” в Кан, три „Оскар”-а - за най-добра режисура, главна мъжка роля и адаптиран сценарий на Роналд Харууд, както и награда на Британската филмова академия за най-добър филм.
По мое скромно мнение като зрялост на замисъла, мащаб и сила на емоцията при претворяване на вечната тема за Холокоста, „Пианистът” е сред върховите постижения на седмото изкуство, достойно конкуриращ шедьовъра на Спилбърг „Списъкът на Шиндлер”(1993).
Без повече провали и кризисни моменти режисьорът продължава уверено напред с великолепната екранизация по Дикенс „Оливър Туист”(2005), дело на Роналд Харууд с Барни Кларк като Оливър Туист и Бен Кингсли като Фейджин, носещ атмосферата на незабравимата версия на Дейвид Лийн от 1948 г. и отличена с наградата за най - добър художник – на Алън Старски на Санио Филмфест, най – ангажираният си и критичен филм – „Писател в сянка”(2010), разкриващ машинациите в голямата политика с Йън Макгрегър като наетия писател , Пиърс Броснан като бившият премиер Ланг и Оливия Уйлямс като съпругата му Рут Ланг.
Независимо, че го снима като затворник с прикрепен за него GPS , давайки напътствия от растояние, „Писател в сянка” се оказва поредният голям филм във възхитителната кариера на Роман Полански, съвсем заслужено получил Сребърна мечка за режисура от фестивала в Берлин, след който като кратка почивка и завръщане към атмосферата на „Смъртта и момичето” постановчикът снима поредната си трагикомична психологическа драма „Кланица”(2011) с прекрасния квартет Джоди Фостър и Джон Райли – Пенелопе и Майкъл Лонгстрийт и Кейт Уинслет и Кристофър Уолц – Нанси и Алън Кауън.
Харесах и „Венера в кожа” (2014), върху който Полански работи с Емануел Сение в главната роля, както и „По истинска история“ (2017), отново с Емануел Сание и Ева Грийн.
Много емоции предизвика и „Офицер и шпионин“ (2019), с който режисьорът се представи във върхова форма, осъществявайки прецизна историческа реконструкция със съвременни аналогии и с великолепните изяви на Жорж Дюжарден – полк.Пикар и Луи Гарел – капитан Драйфус.
За него той получи „Златен лъв на св. Марко“ във Венеция и наградата FIPRESCI.
Очакваме с интерес и „Дворецът“ (2023).
Полански има 70-годишно присъствие в света на киното.
То е почетно, представително и впечатляващо.
Независимо, че творческото му развитие е неравно и пълно с обрати, с провали, полууспехи ,шедьоври и хитове (вкл. в операта и театъра, където поставя „Хофманови разкази”, 1981,“Амадеус“ ,1981, „Метаморфозата” по Кафка, 1983 и основно легендарният мюзикъл „Танцът на вампирите”, чиято хамбургска премиера в театър „Ново цвете” от 10 ноември 2005 г. с безупречните Кевин Тарте – граф фон Кролок и Джесика Кеслер – Сара и с феноменално добрата музика на Джим Щайнман успях да гледам на ДВД), Роман Полански е сред най-видните представители на кинорежисурата в момента , винаги стремящ се да реализира творби, намиращи се по средата между касовото и претенциозното кино, поставени със страст и ентусиазъм, с любов към детайла и филигранна визия, с настроение и емоции, с актуални и значими внушения и с любими звезди, чрез които режисьорското послание достига безпроблемно и ненатрапчиво до нашето съзнание.
Дори и на тази почетна възраст Полански продължава да гледа и снима филми, демонстрира отлична професионална кондиция, с годините става все по – добър и закономерно заема полагащото му се място в първата редица на утвърдените кино- класици, от които идващите поколения има какво да научат.
Ако, разбира се, имат неговото желание и амбиции.
Написа и прекрасни мемоари „Роман за Полански“.
Първият вариант прочетох на полски в сп. “Филм“ през 1983 г., а уж там имаше военно положение!, а българският - през 2017, две години след излизането на преработеното и допълнено издание на френски.
От тях научих с изненада по колко проекта още е работил, превърнали се впоследствие в стойностни заглавия – „Спускане по ски шанцата“,„Денят на делфина“, „Пеперудата“, „Ураганът“, „Първият смъртен грях“, „Могъщият“…
Имал е усет за кино , знаел е кой текст ще е добър на екрана…
А доказателството за това, че лентите му са ценени от неговите колеги откривам в творчеството на Уди Алън.
Всеки, гледал „Мач пойнт” (2005) може да открие източника на вдъхновение за знаменития американски режисьор – старият и славен хорър „Отвращение” на Полански.
Какъв по-ценен и значим атестат за класическо достижение от този?
