БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Филмът на Роман Полански „Офицер и шпионин“ разказва елегантно и проникновено за най-голямата социална и политическа криза, завладяла Франция в края на 19 век – от 15 октомври 1894 г.
Делото „Драйфус“.
Капитан Алфред Драйфус, офицер от генералния щаб на френската армия, ще бъде арестуван и обвинен в държавна измяна, уж подпомагащ със секретна информация омразните германци. Полански вещо пресъздава епизода с ареста на капитана, късането на еполетите и чупенето на неговата сабя на коляното му. Капитанът ще съумее да извика само: „Не съм виновен, да живее Франция, да живее армията!“, докато уличната тълпа ще подеме друг рефрен, толкова често употребяван, когато назреят обществени сътресения: „Смърт на евреите!“
Еврейският произход на капитана ще бъде основният фактор в монтирания съдебен процес и ще доведе символа на европейската демокрация до дълбок и обхватен трус, към който ще са съпричастни и първите пера на Европа като Толстой, Чехов и Зола.
През януари 1895 г. Драйфус, осъден на доживотна каторга е откаран на Дяволския остров във Френска Гвиана. Същият, от който практически няма спасение и който ще е обезсмъртен в прекрасния роман на Анри Шариер „Пеперудата“(1969), превърнат в покъртителен филм от Франклин Шафнър четири години по – късно…
Всъщност Драйфус няма намерение да бяга. А съдбата му ще се окаже в ръцете на полковник Пикар – антисемит като повечето висши военни във Франция по онова време, но единственият от съсловието, който ще се усъмни във вината на капитана и за когото военната чест е по-важна от личните му чувства.
Пикар е по своему честен и морален, въпреки че изпада в абсурдна ситуация да се бори с предразсъдъците на колегите си, готови да укрият истинския изменник - Естерхази, но не и да признаят своя нравствен крах.
Познавачът на творчеството на Полански, което вече обхваща 66 години ще открие и в този му филм теми, характерни и възлови за режисьора, превърнали го с основание в звезда в Полша, Европа и САЩ – садизмът и мазохизмът във взаимоотношенията между хората , както е в „Касапница“(2011), нарастващата параноя, преследваща основните персонажи, която помним от „Бебето на Розмари“ (1968), клаустрофобичното чувство за обреченост , познато ни от „Клопка“ (1966) и стигнем до драматичния сблъсък на човека с историята, който е основен за твореца още от времето на актьорския му дебют в „Поколение“ (1954) на Вайда, но добива най – плътни очертания в „Смъртта и момичето“ (1994) и „Пианистът“ (2002).
Графологът майор Юбер Анри – Жорж Гадебоа, по чиято експертиза е обвинен капитан Драйфус, вярва в юдейска конспирация, а хората по улиците горят книги и вестници – включително меродавния „Орор“(„Зора“), в който на 13 януари 1898 г. на първа страница, излиза прочутият изобличителен опус на Емил Зола „Аз обвинявам…!“ , класикът на френската литература, авторът на „Жерминал“ (1885),обвинен, че се е продал за еврейски пари.
Интересното е, че Роман Полански има своеобразно отношение към антисемитизма.
Той умишлено не изпада в площадна екзалтираност – напротив – отново ни поднася интересен етичен казус – защитникът на евреина, обвинен в шпионаж - Пикар е всъщност антисемит, а самият Драйфус е непривлекателен военен от кариерата, който на финала дори пледира пред военния министър – същият Пикар – престоят му в затвора да се признае за стаж!
По този начин филмът се превръща не в апотеоз на един мъченик, доживял своето реабилитиране, а в усилията на строг и консервативно настроен висш военен да възстанови справедливостта, свързана със запазване авторитета на държавата.
Сблъсъкът на героя със средата, който е експониран в творбата и при двамата основни персонажи – на Драйфус и Пикар – не завършва с капитулация и горчива резигнация, която познаваме от шедьовъра на Полански „Чайнатаун“ (1974), а с тържеството на правото и закона – през юли 1906 г. Върховния касационен съд на Франция връща капитанския чин на Алфред Драйфус, а защитилият го Пикар ще стане генерал и военен министър.
Хепиендът отпреди 114 години звучи като горчива приказка – за победата на Човека срещу Системата, въпреки че истината е малко по-особена - Пикар действа в рамките на две противоборстващи системи – едната – на армията, тайните служби и държавната бюрокрация го мачка, а другата – на пресата, независимия съд и водещите интелектуалци като Зола и Клемансо, го защитава и подтиква дискретно към дръзки и важни за страната му действия.
Така Полански изпява своята оратория за непреходните ценности на любимата му Франция, останала и досега пример за правова държава и защитаваща го от съдебните домогвания на САЩ, където все още е в сила присъда за изнасилване на манекенката Саманта Геймър на 10 март 1977 г.
Точно заради прословутата коректност в орбитата на движението „Аз също“ „Офицер и шпионин“ днес се бори с предразсъдъците на зрители и специалисти.
Той спечели „Златен лъв“ във Венеция през 2019 г.,за филм и режисура и наградата FIPRESCI, но директорът на фестивала Алберто Барбера трябваше да се обяснява като ученичка защо филмът е допуснат на мострата, лансирайки популярната теза, че „Личността на твореца е различна от неговото творчество“.
Сякаш се връщаме с машина на времето 50 години назад, когато се оправдавахме, че харесваме уестърните на Джон Уейн, защото са дело на корифеи като Джон Форд и Хауърд Хоукс, но никога няма да забравим, че той – Херцогът – се е опозорил със „Зелените барети“ (1968)!
А истината е съвсем проста – всеки зрител сам преценява дали да гласува доверие на Полански или не.
Аз го подкрепям цял живот и за мен бе въпрос на чест и непринуден личен избор да гледам „Офицер и шпионин“.
Знам защо при лансирането на филма е отпаднало оригиналното заглавие – „Аз обвинявам“ – за да се избегне скандалната и нелицеприятна аналогия със съдбата на неговия постановчик, а може би и да се лансира шумно романа, по който е направен филма - на Робърт Харис.
В действителност творбата е образец на класическата традиционна режисура, търсеща правдивата и емоционално въздействаща възстановка на събитията
В него няма неразбираеми метафори, а сценарият е просто добре настроен инструмент, нужен на режисьорската концепция.
Освен всичко друго „Офицер и шпионин“ е пример за коректно и отговорно пресъздаване на една историческа драма – до най-малката подробност, до последния детайл като например разузнавателните средства, които френските тайни служби използват за националната сигурност.
Прави впечатление, че снимките са правени предимно на открито или в запазени казарми, сгради, апартаменти и дворци от епохата и почти е избегната работа в студио.
А като бонус за почитателите си Полански има малка камео изява като музикант сред изискана и претенциозна публика.
Дори актьорският ансамбъл, ако и привидно да е впечатляващ , е пример на непарадиращ висок професионализъм и всеотдайност, в който се открояват изявите на Луис Гарел – Драйфус, Жорж Дюжарден - Пикар, Емануил Сание – Полин Моние , Владимир Йорданов – ген.Мерсие , Матийо Алмарик – Бертийон и ВенсанПерез – Леблоа.
Възрастният маестро не търси експеримента, а показва колко е труден пътят към Истината.
Може и 132 минути да ни се сторят много за капризната публика, самият филм да изглежда прекалено ретро, като музейна лекция и смес от трилър, съдебна драма и любовна история, но в него все пак впечатлява величието на една история, която се оказва вечно актуална и зад която прозира амбицията на Полански да защити своето име.
Заради което живее и твори , като е признат за един от най-добрите постановчици на нашето време.
„Офицер и шпионин“, 2019, 132 мин., реж. Роман Полански,по романа на Робърт Харис, световен разпространител “Гомон“
