По повод ужасното убийство на Гео Милев. Дали не е време да прочетем някои прочути негови стихове иначе? Например:

Нощта ражда из мъртва утроба

вековната злоба на роба:

своя пурпурен гняв -

величав.

Дълбоко сред мрак и мъгла.

Поколения наред са го чели единствено като метафора на справедливия класов гняв, набъбващ през историята. И не че такова тълкуване не е вярно, вярно е. Но изпуска един момент, който е свързан със злобата, изрично споменатата от поета вековна злоба на роба, която е родена от мъртвата утроба на мрак и мъгла. 

Ще рискувам и ще кажа, че то изпуска момента, който Ницше и Киркегор наричат "ресантиман". Ницше използва френската дума (затова и на български трябва да се казва "ресантиман", а не ресентимент, ресентимънт и други подобни). 

Ресантиманът е не само гняв, той е именно злоба - а в този вид злоба има повече от гневливост - има злорадо възпроизвеждане на собствената болка, нещо травматично-нарцистично, а едновременно с това завистливо и отмъстително. Човекът, отдаден на ресантиман, едновременно признава своето поражение, своята низша позиция и се измъчва заради тях, но заедно с това те, поражението и унижението, са му нужни, за да види причината на това поражение е другиго, да ги проектира навън. В този смисъл ресантиманът не може без враг. Без значение, дали този враг е истински или въображаем, най-често върху истинския враг се проектира раздутия му хиперболичен двойник: истинският враг придобива космически размери, той става Враг, който трябва да отговаря на мащаба на Злобата. Оттук и безмерната злобност, съчетана с комплекс за малоценност и своеобразно подличко "празнуване" на тази малоценност, мазохистично себеунижение, пропито и със смъртна омраза, Най-добрият пример са фигури като Смердяков на Достоевски.

Представете си сега този гняв-злоба-ресантиман като нещо вековно, наслояващо се ....

Ще кажете, няма го това у Гео Милев. Четете внимателно - и ще видите вековната злоба, мрак и мъгла, в самото сърце на "шопите със сопи". И може би тези които са убили големия поет са били не просто "класов враг", "“майcтоpи-пpимкaджии, анонимни палачи на полицията и на Кочо Стоянов, наречени “облаци”. Което е исторически вярно, разбира се. Но тази плоска историческа достоверност не вижда, че в тези хора, примкаджийте, убийците на Гео, живее същата вековна злоба, идентичен мрак и мъгла. Те са родени от същата мъртва утроба. 

Защото ресантиманът,, вековната злоба на роба, ражда всякакви изчадия, прогресивни и реакционни. Реакционните са били убийците на Гео Милев, а прогресивните ще затаят пурпурния си гняв, за да се превърнат след две десетилетия в червени отмъстители. И да станат масовите убийци от неясния период след 9 септември 1944. И да устроят пародията, наречена "Народен съд". 

Поетът-анархист се е надявал всичко това да приключи, когато, най-накрая, с въжета и лостове всички заедно свалят небесния рай върху земния шар и излекуват неговата печал. Е, това не се получи. Вместо тях се получиха социалистическата Голяма Химия и Голяма индустрия, Тодор Живков и пр. изчадия, които по-късно преходът продаде за скрап, но се зарази от тях.

Ресантиманът, гневът, злобата, завистта, малоценността, накърнената идентичност и пр. не се лекуват с въжета и лостове, в това поне се убедихме. Видяхме го още веднъж, когато неизлечимата "вековна злоба на роба" избухна за пореден път през новите дигитални лостове - през Интернет, форуми и социални мрежи. В тях отново загъргориха мрак и мъгла, всякакви нечувани преди гневни и безогледни гласове, бликнали от мъртвата утроба на нощта. И никак не изглеждаха излекувани.

Та не правете лесни апологии на класовия гняв.