АЛЕКСАНДЪР АНДРЕЕВ, DW
„Динамит при динамит отива” - така реагира един консервативен германски политик, когато Гюнтер Грас получи Нобеловата награда за литература. Защото Грас открай време наистина умееше да взривява обществения дебат в Германия. Той беше представител на една заглъхваща традиция: традицията на политическата литература.
Единствената му тема: Доброто и Злото
Когато излиза първият му роман "Тенекиеният барабан", станал междувременно легендарен, Гюнтер Грас едва ли съзнателно мечтае за кариерата на национален литературен "синоптик", който поема риска да се занимава дори с най-смразяващите факти от германския обществен климат. Забележителният му литературен талант едва ли може да намери по-подходящо време и място от следвоенна Германия - една страна, разпъната между дълбоката печал, катарзиса и стремежа да се събуди от националсоциалистическия кошмар. Късметът и закономерността приобщават младия Грас към един от най-висококачествените, динамични и напредничави литературни кръгове в Европа - "Група 47", а оттам насетне съдбата му сякаш е предрешена. И останалите два романа от "Данцигската трилогия" - "Котка и мишка" и "Кучешки години", и по-късните "Месна упойка" или "Срещата в Телгте", са книги, превръщащи най-дълбинните, мрачни, но и възвишени измерения на онова, което за удобство се нарича "национална душа", в дълбока и сугестивна, в игрива и ефирна, в запомняща се за цял живот литература. Така че през следващите десетилетия дори структуралистката и постмодернистката критика с респект оставят без много коментари "баналността" на единствената му тема: Доброто и Злото.
Именно невероятният инстинкт на Гюнтер Грас за Доброто и Злото постепенно го превърна не само в литературна, но и в политическа и в крайна сметка в морална инстанция за (западно-) германците. Неговият ангажимент за малцинствата, но и за мнозинството на слабите, бедните и беззащитните, не беше просто някаква лицемерна поза - някогашният каменоделец Гюнтер Грас бе запазил от онова време не само яките си като лопати ръце, но и трезвото здравомислие, рефлекса на някогашното пролетарско хлапе от Данциг, на Оскар Мацерат, който не желае да порасне и да стане част от враждебния, пресметлив свят на богатите и силните. Още преди 17 години, когато източноевропейците еуфорично се надяваха, че животът им бързо ще се подобри, писателят далновидно диагностицира една опасност, която днес е реалност за мнозина. В един наш разговор той каза:
„Докъм осемдесетте години капитализмът на Запада беше все пак малко или повече цивилизован, той беше принуден да сключва определени социални договорености, имаше социално пазарно стопанство. Но в началото на 1980-те години, когато на власт дойдоха Маргарет Тачър и Роналд Рейгън, всичко това беше изхвърлено на боклука. Постепенно се наложи един тип капитализъм, който се самонарече неолиберализъм, но всъщност се върна към най-ужасяващите методи на 19 век, към Манчестърския капитализъм. Ето, че сега и Източна Европа се сблъсква с този вид капитализъм, а това е ужасно. Този капитализъм вече няма никаква критична противотежест, той е последната оцеляла идеология, която все по-често се държи като вече загиналите идеологии - със своя собствена догма. Тази идеология казва например: пазарът ще уреди всичко. Твърди го дори в региони, където пазар все още няма. И още нещо: все по-често големи, влиятелни групи по интереси, като петролните концерни например, започват сами да определят цените. Тоест, пазарното стопанство вече не функционира дори в капиталистическата система. Човек понякога има чувството, че се появява някаква нова ирационалност в тази инак претендираща за разум система, а това може да доведе до саморазрушаването и на капиталистическата система. А какво идва след това - никой не знае.”
Един тъмен епизод
Ореолът на Гюнтер Грас като политически ангажиран писател силно се нащърби, когато през 2006 година в една своя автобиографична книга той внезапно призна, че през Втората световна война, на 17-годишна възраст, се е записал като доброволец в СС. Всъщност, именно този факт сякаш най-убедително илюстрира трагичната разкъсаност на цяла една страна и на две поколения германци, преживели (а и съучаствали в) престъпленията на нацистите.
До края на живота си Грас остана драматично впримчен в германската история, на която по един или друг начин бяха посветени последните му книги. Трябва да му се признае обаче, че до последно остана и здраво стъпил на двата си крака - в самата сърцевина на германското и европейското общество, на дистанция от политиката, която наблюдаваше критично изпод рунтавите си вежди. Защото политиците яздят праволинейното време, а той, както сам го формулира в един наш разговор, пишеше тъкмо срещу изтичащото време.
