Излезе сборник с разкази от световноизвестния испански режисьор Педро Алмодовар, съобщи издателство „Колибри“. Преводът е на Маня Костова. „Последният сън“ е реверанс към почитателите на испанския артист Педро Алмодовар и неговата неподражаема киноестетика, отбелязват от българското издателство.

По думите на режисьора книгата му е своеобразна фрагментирана автобиография, непълна и донякъде криптирана: „Този сборник разкази - наричам всичко разказ, не правя разлика между жанровете - показва тясната връзка между това, което пиша, филмирам и преживявам“.

„Последният сън“ съдържа дванайсет разказа, отличаващи се с богато разнообразие от теми и пленително съжителство на фикция и реалност. Действието в тях се развива между края на 60-те години на миналия век до днес. 

„С увличаща непринуденост авторът позволява на читателя да надникне в ума и в сърцето му. Споделя свои размисли, преживявания, настроения, радости, разочарования, фобии, експериментаторски търсения. Далеч по-завладяваща от традиционна автобиография, тази многолика и многопластова кратка проза, написана с кинематографична стегнатост, експресивност и тънък хумор, е автопортрет на един оригинален творец, страстно отдаден не само на киното, но и на писането. Верен на себе си, също както и в киното, писателят Алмодовар вълнува и провокира с необикновени хрумвания, неочаквани обрати и силни внушения“, отбелязват от „Колибри“.

 

„Роден съм в епоха, която беше лоша за Испания, но добра за киното. Става въпрос за 50-те. Като режисьор се родих в разцвета на постмодерното – идеите нахлуват отвсякъде; всички стилове и епохи съжителстват, няма предразсъдъци откъм пол, няма гета; пазар също нямаше – имаше единствено желание за живот и за действие.“ 

Така Педро Алмодовар обобщава първите си стъпки в живота и в света на седмото изкуство. След като религиозното възпитание убива вярата му в Бога, а режимът на Франко го лишава от възможността да получи кинообразование, режисьорът на шедьоври като „Всичко за майка ми“, „Говори с нея“ и „Жени на ръба на нервна криза“ се впуска в школата на живота. Спряган като непоносимото дете на испанското кино, днес той е видна фигура сред европейските филмови режисьори, а всеки негов филм се очаква с нетърпение и трепет. Носител е на множество престижни международни награди, в т.ч. „Оскар“, „Златен глобус“, „Златна палма“.

ПЕДРО АЛМОДОВАР е испански режисьор, роден на 25 септември 1949 г. Той е ключова фигура в испаноговорящото кино. Набира популярност в годините след падането на режима на генерал Франко. Носител е на всички престижни отличия, сред които наградите „Оскар“, „Златен глобус“, „Гоя“ и др. Сред филмите му са „Пепи, Луси, Бом и останалите момичета от квартала“, „Лабиринт на страстите“, „Жени на ръба на нервна криза“, „Всичко за майка ми“, „Кожата, в която живея“ и др. Алмодовар изиграва важна роля за реализирането на кариерите на актьорите Антонио Бандерас и Пенелопе Круз. 

 

ОТКЪС

от „Последният сън“

„Съдържаха също разкази за скъпи за него моменти, които не можеше да сподели с никого. Погледи, отправени крадешком към младежи, дошли на неговите беседи, или случайно срещнати на някой концерт. Погледи, понякога споделени, недвусмислени със своята изразителност. При все че се радваше на публично отдаваната му почит и се чувстваше благодарен за многобройната публика, която привличаше, той винаги запомняше именно тези случайни, мълчаливи и скришни срещи. Да не отбележи в дневника си посланието, предадено чрез тайната енергия на един поглед, би било недопустимо.“ - Колъм Тойбин, „Вълшебникът. Историята на Томас Ман“ 

 

Предговор

Неколкократно са ми предлагали да напиша автобиография и аз винаги съм отказвал; предлагали са ми също биографията ми да я напише някой друг, но аз продължавам да изпитвам своеобразна алергия при мисълта за книга, посветена изцяло на моята личност. Никога не съм си водил дневник, опитвал съм, но не съм надхвърлял повече от две страници и в такъв смисъл настоящата книга представлява едно първо противоречие. Тя е най-близка до фрагментирана автобиография, непълна и донякъде криптирана. Все пак вярвам, че читателят ще добие максимална представа за мен като филмов режисьор, като разказвач (като писател) и за това как в живота ми тези две неща се преплитат. Но има още противоречия в току-що написаното от мен – твърдя, че никога не съм могъл да си водя дневник, а тук се съдържат четири текста, доказващи обратното – единият разказва за смъртта на майка ми, другият е за моето посещение при Чавела в Тепостлан, третият е хроника на един празен ден, а четвъртият е „Един лош роман“. Изброените четири текста улавят моя живот в мига на самото изживяване, без милиметър дистанция. Този сборник разкази (наричам всичко разказ, не правя разлика между жанровете) показва тясната връзка между това, което пиша, филмирам или преживявам. 

Тези неиздадени разкази са отлежавали при Лола Гарсия в една от множеството купчини в моя офис. Лола е мой асистент в архивирането и в доста други въпроси. Бе събрала разказите, измъквайки ги от няколко стари сини папки, оцелели благодарение на нея в хаоса на многобройните ми пренасяния. Двамата с Хайме Бонфил решили да ги изтупат от праха. Не бях ги чел след написването им; Лола ги бе прибрала, а аз ги бях забравил. Десетилетия по-късно никога не би ми хрумнало да ги чета, ако тя не ме беше подканила да им хвърля поглед. С ясни критерии Лола бе подбрала няколко от тях, за да види как ще реагирам при четенето им. В редките моменти, предхождащи, а по-късно и последвали продукцията на филма „Странен начин на живот“, се позанимах да ги изчета. Не пипнах нищо по тях, защото исках да си опресня паметта и да си ги спомня такива, каквито ги бях написал някога, за да видя как се бе променил животът ми и всичко заобикалящо ме, след като бях завършил университета с две бакалавърски степени. 

От дете съм знаел, че ще стана писател, винаги съм писал. Ако нещо ми е било ясно, това е моето литературно призвание, а ако в нещо съм несигурен, това са моите постижения. В два разказа говоря за увлечението ми по литературата и писането („Животът и смъртта на Мигел“ – писан в някои вечери между 1967 и 1970 година – и „Един лош роман“, написан в същата година). 

Разпознахме се с един от разказите и така си припомних как и къде ги бях писал. Виждам се как в двора на семейната ни къща в Мадригалехoc пиша на една „Оливети“ „Животът и смъртта на Мигел“  – седнал съм под асмата, а един одран заек е увиснал на въже, подобно на мухоловка, от онези – най-противните. Или пък в офиса на „Телефоника“ в началото на седемдесетте  – привършил съм работа и пиша крадешком. И, разбира се, в различните жилища, които съм обитавал – пиша, седнал пред прозореца. 

Тези разкази допълваха работата ми в киното, а понякога накрая, след много години, се превръщаха във филми („Лошо възпитание“, фрагменти от „Болка и величие“); други е възможно някой ден в бъдеще да бъдат филмирани. Всички те са текстове на начинаещ (все още не считам този етап за приключен) и много от тях се раждат като бягство от скуката. 

През 1979 година създадох един персонаж, преливащ от жизненост във всяко отношение – Пати Дифуса („Изповедта на една секс символ“), а новия век започнах с хроника на първия ми ден на осиротял („Последният сън“) и бих казал, че във всички последвали творби, включително и в „Горчива Коледа“, където си позволявам да включа грижливо изваян фрагмент за Чавела, чийто глас звучи незаличимо в няколко мои филми, обръщам поглед към себе си и се превръщам в онзи нов герой, за когото пиша в „Сбогом, вулкан“, „Спомен за един празен ден“ и „Един лош роман“. Този нов персонаж – самият аз – съм пълна противоположност на Пати, при все че оформяме една и съща личност. В сегашния нов век аз ставам по-мрачен, по-строг и по-меланхоличен, с по-малко увереност, по-несигурен и с повече страхове – и точно тогава намирам моето вдъхновение. Доказателство са създадените от мен филми, по-специално през последните шест години. 

Всичко е в тази книга; откривам също, че наскоро пристигнал в Мадрид в началото на седемдесетте, аз вече съм бил човекът, който съм сега. „Посещението“ поражда през 2004 година филма „Лошо възпитание“ и ако имах пари, още тогава щях да съм дебютирал като режисьор с „Хуана, полудялата красавица“ или с „Церемонията на огледалото“ и да снимам след тях филмите, които създадох по-късно. Има и други разкази от времето, преди да дойда в Мадрид, написани между 1967 и 1970 година: „Спасението“ и споменатият вече „Животът и смъртта на Мигел“. И в двата споделям, че току-що съм завършил гимназия, че изпитвам юношеска тревожност, страх да не би да продължа да живея като в капан на село, и осъзнавам необходимостта да избягам колкото се може по-бързо и да дойда в Мадрид (през посочените по-горе три години живях със семейството ми в Мадригалехoс, Касерес.) 

Постарах се да оставя разказите такива, каквито ги бях написал, но за да съм честен, ще споделя, че по отношение на „Животът и смъртта на Мигел“ не можах да устоя и го прегледах по-обстойно  – стилът ми се струваше прекалено претенциозен и го пооправих, запазвайки все пак оригиналното му звучене. Това е един от разказите, който, прочетен над петдесет години след създаването му, ме изненада. Отлично помнех идеята, около която беше построена фабулата  – да разкажа един живот отзад напред. Това бе същественото и, с ваше позволение, оригиналното. Десетилетия по-късно си казах, че в „Бенджамин Бътън“ са копирали моята идея. Историята сама по себе си е съвсем обикновена и съответства на моя жизнен път, доста оскъден по онова време. Важна беше идеята. Четейки го днес, откривам, че в него се говори основно за паметта и за безсилието ни пред хода на времето. Със сигурност съм писал разказа с тази мисъл, но го бях забравил и това ме изненада. Във всички мои разкази от седемдесетте години все още присъства религиозното възпитание. 

Радикалната промяна настъпва през седемдесет и девета със създаването на Пати Дифуса – не бих могъл да сътворя този персонаж нито преди, нито след вихъра от края на седемдесетте години. Визуализирал съм самия себе си пред пишещата машина, зает с какво ли не, живеещ и пишещ с шеметна скорост. Завършвам века с „Последният сън“, моят първи ден на осиротял – пожелах да включа тази кратка хроника, защото си давам сметка, че нейните пет страници се нареждат сред най-доброто, което съм написал досега. Не като доказателство, че съм велик писател – бих бил, ако бях успял да композирам поне двеста страница от същата класа. За да съм способен да напиша „Последният сън“, трябваше да почине майка ми. 

Освен връзката на филма „Лошо възпитание“ с разказа ми „Посещението“, в тези текстове вече присъстват много от темите, които се явяват в моите филми и ги изграждат. Една от тях е натрапчивата идея, породена от пиесата „Човешкият глас“ на Кокто, която е видима също в „Законът на желанието“, в основата е на „Жени на ръба на нервна криза“; появява се отново в „Прекършени прегръдки“, за да се превърне накрая, преди две години, в моя филм „Човешкият глас“ с Тилда Суинтън. В разказа „Премного смени на пол и жанр“ говоря за един от ключовите елементи във „Всичко за майка ми“ – еклектизма, смесването не само на жанрове, но и на произведения, които са ме белязали. Заедно с монопиесата на Кокто това са „Трамвай „Желание“ на Тенеси Уилямс („Желание“ е името на моята продуцентска компания) и филмът „Премиера“ на Джон Касаветис. Всичко, попаднало в ръцете ми, или минало пред очите ми, съм го припознавал и вплитал като мое, без да стигам до крайност като Леон от разказа ми „Премного смени на пол и жанр“. 

Като режисьор се родих в разцвета на постмодерното – идеите нахлуват отвсякъде; всички стилове и епохи съжителстват, няма предразсъдъци откъм пол, няма гета; пазар също нямаше  – имаше единствено желание за живот и за действие. Това бе идеална хранителна среда за човек като мен, който искаше да обхване света. 

Можех да се вдъхновявам от дворовете в Ла Манча, където прекарах ранното си детство, или от тъмната зала на ротативките; да се спра, когато бе нужно, на най-зловещите зони от по-късното ми детство в колежа затвор на монасите салезиани. Мътни и светли години, защото салезианският ужас бе озвучен с онези литургии на латински, които самият аз пеех като солист в хора на колежа („Болка и величие“). 

Сега мога да кажа, че това са трите места, където съм се формирал: дворовете на Ла Манча, в които жените плетяха дантели, пееха и одумваха цялото село; експлозивните и напълно разкрепостени мадридски нощи между ’77 и ’90 година и мрачното религиозно възпитание, което получих при салезианите в началото на шейсетте. Всичко това в концентриран вид се съдържа в този том заедно с още няколко неща – Желанието не само като продуцент на моите филми, а и като лудост, епифания и закон, на който сме длъжни да се подчиним като герои в текст на болеро.

 

„Религиите имат склонността да изчезват, когато късметът споходи човек.”

Реймон Кьоно, френски поет и писател, роден на 21 февруари преди 121 години

Анкета

Ще подарите ли книга за Коледа?

Да, както винаги - 80.8%
Да, за първи път - 0%
Не, предпочитам друго - 15.4%

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Най-дългата нощ" - майсторска работа. И днес се гледа с удоволствие

 

Филм на Въло Радев от 1967 година, по сценарий на Веселин Бранев, оператор Борислав Пунчев, музика Симеон Пиронков

Задругата на Бялата богиня

 

Концерт на сър Брин Терфел, Мила Михова и Софийската филхармония с диригент Найден Тодоров, Зала „България“, 28.І.2024 г. Сред присъстващите на концерта нямаше нито един глупак.

„Чист късмет“ – най-новият филм на Уди Алън

 

Филмът следва стъпките на „Престъпления и прегрешения“ (1989) и „Мач пойнт“ (2005) – и двата на ръба на романтичната комедия и криминалната драма