АНОТАЦИЯ

Най-младият световен шампион по шахмат в историята – Гари Кимович Вайнщайн, е роден през 1963 г. в Баку (по това време столица на съветската република Азербайджан). Майка му – арменката Клара  Каспарян, и баща му Ким Вайнщайн – потомък на германски евреи, са инженери. Гари проявява интерес към историята и географията още от малък, а едва на 12-годишна възраст печели и първото си международно състезание по шах – през 1976 г. Каспаров става най-младият състезател, печелил младежкото първенство по шах на СССР. Година по-рано – през 1975 г., променя фамилията си от Вайнщайн на Каспаров (мъжката форма на рождената фамилия на майка му – Каспарян). 

Гари Каспаров е печелил световната титла по шахмат 15 пъти и е носител на „Шахматен Оскар” (най-високото отличие в шахмата) рекордните 11 пъти. Освен с многобройните си титли и безспорни успехи, Каспаров е известен още с активистките си позиции за човешки права, както и с упоритото си противопоставяне на политиката на Владимир Путин. В книгата си Каспаров уверено се противопоставя на Русия на Путин, смятайки, че тя се доближава до позициите на ИДИЛ в отхвърлянето на демократичните ценности. Нещо повече – според него опозицията на президента трябва да се формира отвън, от всички, които досега са преговаряли с него и са се огъвали под натиска му.

 „Путин не е майстор стратег. Той е агресивен играч на покер срещу слабата съпротива на западния свят, който дотолкова избягва рисковете, че по-скоро би пасувал, отколкото да плати или да блъфира, без значение колко добри карти държи. Путин, разбира се, е проблем на Русия и руснаците трябва да се справят с отстраняването му. Но той и репресивният му режим се подкрепят директно и индиректно от свободния свят заради тази политика на едностранни договорки. Трябва да си припомним болезнените спомени каква фатална заплаха представляват отстъпките пред един диктатор, разединението пред лицето на агресията и алчното вкопчване в ефимерния мир, докато същевременно се гарантира продължителна война”, пише авторът.

 „Зимата идва” е в превод от английски език, дело на Христо Димитров, а художник на корицата е Дамян Дамянов.

ОТКЪС

На 19 август 1991 година CNN осигуряваше непрекъснато предаване на живо, отразяващо опита за държавен преврат или, както е на руски, пуч, срещу съветския президент Михаил Горбачов. Хардлайнерите от вътрешните структури на разпадащия се комунистически режим се бяха съюзили с КГБ, бяха изолирали Горбачов във вилата му в Крим и бяха обявили извънредно положение. Световната преса преливаше от изказвания на експерти и политици, притеснени, че превратът ще отбележи внезапния край на перестройката или че дори ще се превърне в начало на гражданска война, тъй като в центъра на Москва звънтяха веригите на танковете. 

Същата вечер участвах като гост в „Шоуто на Лари Кинг“ заедно с Джийн Къркпатрик, бивш постоянен представител на САЩ в ООН, с един професор от Калифорния и с бивш оперативен офицер на КГБ. Само аз казах, че превратът няма никакви шансове за успех и всичко ще приключи за четиридесет и осем часа, а не след месеци, както предсказваха Къркпатрик и мнозина други. Лидерите на пуча нямат широка подкрепа, настоях аз, и опитът им да спрат реформите, които те се бояха, че ще доведат до разцепването на Съюза на съветските социалистически републики, е обречен. Управляващата бюрокрация също беше разединена, много хора в нея усещаха, че ще имат по-големи възможности за развитие и кариерен напредък след разпада на Съветите. Думите ми получиха възможно най-голямото доказателство, когато руският президент Борис Елцин се качи да говори от купола на танк, новината обиколи света, хората в Москва излязоха по улиците за свободата и демокрацията и кликата на водачите на метежа осъзна, че народът е срещу нея. Предадоха се два дни по-късно. 

Опитът за преврат не само се провали, но и ускори разпада на Съветския съюз, като показа на хората от СССР, че имат ясен избор. Да, разцепването на държавата и независимото бъдеще бяха малко плашещи, но нещата нямаше как да станат по-лоши от тоталитарното настояще. През следващите месеци станахме свидетели на ефекта на доминото и съветските републики започнаха една след друга да обявяват независимост. А два дни след провала на преврата тържествуващата тълпа в Москва събори статуята на Железния Феликс Дзержински, страховития основател на съветската тайна полиция, пред главното управление на КГБ.

Трудно ми е да чета коментарите на хора от тълпата пред пресата, без да се поддам на емоциите. „Това е началото на нашия процес на пречистване“, казва един от лидерите на профсъюза на миньорите. „Ще разрушим огромната, опасна, тоталитарна машина на КГБ“, заявява един православен свещеник. Тълпата скандира „Долу КГБ!“ и „Сво-бо-да!“. Милиционерите свалят фуражките и се присъединяват към шествията, а по постамента на омразната статуя са надраскани надписи като „Касапите от КГБ трябва да отидат на съд!“. Един лекар казва, че тези протести са различни от онези през предишните месеци: „Чувстваме се, сякаш сме се преродили“.

Затова случилото се осем години по-късно е истински шок за въображението. На 31 декември 1999 г. президент на Русия стана бивш подполковник от КГБ. Започналите в страната демократични реформи бяха спрени и твърдо и неотстъпчиво върнати назад. Правителството затегна свирепо контрола върху медиите, а и върху гражданското общество. Руската външна политика смени курса си и стана заплашителна и войнствена. Нямаше процес на пречистване, убийците не бяха изправени пред съда, а машината на КГБ не беше унищожена. Статуята на Дзержински беше съборена и натрошена, но тоталитарните репресии, които тя представляваше, останаха на пиедестала си. Те се преродиха – в личността на Владимир Путин. 

Скачаме напред до началото на 2015 г., а Путин е все още в Кремъл. Руски войски нападнаха Украйна и анексираха Крим, шест години след като навлязоха в територията на друга съседна държава, на Грузия. Само дни след края на Зимните олимпийски игри в Сочи през февруари 2014 г. Путин разпали война в Източна Украйна и стана първият човек, анексирал суверенна чужда територия със сила, след Саддам Хюсеин и Кувейт. Същите световни лидери, които година по-рано се снимаха усмихнати с Путин, сега налагат санкции на Русия и на членове на управляващия я елит. Русия заплашва да врътне кранчето на тръбопроводите, които снабдяват Европа с една трета от нужните ѝ нефт и газ. Една метафорично мафиотска държава с Путин като „капо ди тути капи“ (бос на всички босове) се превърна от идеологически агностична клептокрация в режим, използващ безочливо фашистка пропаганда и тактика. Отдавна изгоненият призрак на ядреното унищожение се появи отново. 

Зад настоящата криза се крият две истории. Първата е как Русия се обърна толкова бързо и от празнуване на края на комунизма стигна до избиране на офицер от КГБ за президент, а след това и до нападение срещу съседите. Втората е как свободният свят помогна това да се случи чрез съчетание от апатия, невежество и криворазбрана добронамереност. Много е важно да се разбере къде нещата са се объркали, понеже Европа и Америка все още не могат да проумеят всичко дори сега, когато Путин вече е ясна и непосредствена заплаха. Демокрациите по света трябва да се обединят и да преговорят уроците как беше спечелена Студената война, при това бързо, преди да сме въвлечени в друга такава.

Ясно е, че днес най-голямата заплаха за света е Русия на Путин, но тя не е единствената. Терористичните групировки като Ал Кайда и Ислямска държава (въпреки името ѝ) все още нямат своя собствена държава и не разполагат нито с огромните ресурси, нито с оръжията за масово унищожение, които Путин има подръка. Атаките от 11 септември и други като тях обаче ни научиха, че не е необходимо да имаш национално знаме или дори армия, за да нанесеш ужасни щети на най-мощната страна в света. Нещо повече, държавите спонсори на тероризма извличат ползи, когато демократичните цели на терористите не успеят да организират агресивна защита. Режимите убийци в Иран, в Северна Корея и Сирия получиха доста време на масата за преговори с великите световни сили, без да направят никакви значителни отстъпки.

Гари Каспаров, „Зимата идва. Защо Владимир Путин и враговете на свободния свят трябва да бъдат спрени”, изд. „Сиела”, 2015 г.

 

  • БЕЗСМЪРТИЕ

    Девизът „Свобода или смърт“ навърши 250 години

    Фразата е използвана за първи път в църква, когато адвокатът и законодател Патрик Хенри държи пламенна реч, за да убеди колонистите от Вирджиния да се подготвят за война срещу потисническата Великобритания

„Аз свикнах да изразявам всичко, което ме вълнува с помощта на музиката и се старая да сдържам чувствата си – не обичам мелодрамите и превземките.“

Йехуди Менухин, американски цигулар и диригент, роден на 22 април преди 109 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

„И аз слязох“ - завещанието на Владимир Зарев

 

Писателят стриктно се придържа към евангелския текст, самият той се стреми да бъде стегнат, лапидарен, обран, ефективен, бяга от многословието...

Възродени звездни мигове от оперното изкуство

 

„Запленени от сцената“ от Огнян Стамболиев – книга от портрети на оперни творци

Дневникът на Борис Делчев – разрез на соцепохата

 С какво обаче записките на литературния критик са чак толкова опасни? Двадесет години след първата публикация, когато страстите са стихнали, а и почти никой от действащите лица вече не е сред живите, те вече се четат по друг начин.