ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ, ПЕН-БГ

Още с появата си през 50-те години на ХХ век театърът на Йожен Йонеско (1909 – 1994) предвизвика грандиозен скандал. Но само за две десетилетия той се наложи не само във Франция, но и в света и първата му и най-прочута пиеса – комедията “Плешивата певица”, както се шегуват някои критици, отдавна пее класически арии. 

У нас нормативната соцкритика го беше забранила. В СССР го обявиха за  “антикомунист”, без да е бил такъв. Играеха го рядко дори в родната му страна. Всъщност Йонеско презираше както политиката, така и политиците – считаше ги за “вредни и безполезни хора”. Според него “политиците са хора, които не умеят да правят нищо полезно и затова са станали такива”!  Странеше от всяка идеология и религия. И можеше да се каже, че никога не е вярвал в Бога. В това се корени и тревогата му – откриваме я в почти от всеки от текстовете му за сцената. Когато говори за смъртта, Йонеско разбира преди всичко биологичната смърт, “мига, в който прекъсва тънката нишка на живота”. Натрапчивите му, тревожни мисли са резултат от убеждението му, че от човека в крайна сметка не остава нищо. “Не мога да проумея как става така, че от векове насам хората се примиряват да живеят и да умират при такива непоносими условия. Да живеят с натрапчивата мисъл за свят в непрекъснати войни, без истински да реагират: високо и категорично...”, пише той в своя прочут “Дневник”. 

За разлика от традиционния реалистичен театър, театърът на Йонеско, наречен може би малко условно “Театър на Абсурда” (защото, както казва той: “Абсурден е и нашият свят!”), ни предлага действие без интрига, пълна или частична ирационалност на диалога, метафизичен поглед върху проблемите, непредвидимост и дори абстрактност на ситуациите и мястото на действието, деперсонализация на действащите лица. Тук няма герои и дори образи в класическия смисъл. “Във всеки момент, както твърди драматургът, персонажите могат да се превърнат в своята противоположност.”

Пет кратки есета на Йожен Йонеско за театъра:

КРИТИЦИ, ВИЕ  ЖИВЕЕТЕ БЛАГОДАРЕНИЕ НА МЕН! 

 За да се похваля, ще започна така: аз пък живея благодарение на самия себе си! Наистина, всеки от нас живее благодарение на другите. Аз живея благодарение на своята публика в театъра. Но те, критиците, живеят благодарение на мен, аз съм техният хляб – на тях им плащат, за да ме критикуват. Наскоро те се събраха около две кръгли маси – трима критици около кръглите маси! – организирани от седмичника „Арс”, и още четирима около масата на радиопредаването „Маска и перо”. Кръгла или не, масата беше обяд! Критиците ме разкъсаха на три и ме поляха с всички възможни сосове. Оказа се, че аз съм „техният хляб насъщен” – защото ходят постоянно на театър и гледат пиесите ми, а освен „хляба” аз им предлагам и „зрелище”!

Двете колективни атаки срещу мен бяха предшествани от индивидуални атака. На всеки ъгъл, по-точно на всяко ъгълче от вестниците, те насочваха своите картечници срещу мен. Но не го правеха гратис, макар да бяха „неплатени убийци”1. Да, откакто живеят благодарение на мен, те се смятат за задължени да ме убиват елегантно и културно. 

Всъщност критиците стрелят не по мен, а по един манекен и убиват моя образ. И това е просто една игра. А аз отдавна съм вдигнал котва. Пътувам. Ту до Америка, ту до Лондон, Берлин, Неапол, Скандинавия, Полша, Канада. Накрая и до Йерусалим. Последната ми пиеса „Въздушният пешеходец” предизвика гнева на немалка част от критиката. Пиесата, бих казал сега, е хубава – истинска, силна. Поставена е великолепно от Жан Луи Баро и е великолепно интерпретирана от Мадлен Рено, Доменик Арден, Паредес и от самия Жан Луи Баро. Много успешни са и декорите на Жак Ноел, както и изразителната и много театрална музика на Жорж Дьоларю. Какво всъщност представя пиесата? Една привидно наивна история, в привидно наивна среда, с преднамерено изградения образ на един писател, който твърди, че жестокостта в света е прекалено голяма, също като литературата, която той прави в кошмарния свят, който обитава. 

Това е всъщност едно банално повествование, нали? Но кое в днешната литература не е банално? Един известен критик от вестник „Монд” ме упрекна в отсъствието на ”висока метафизичност”. „Висока метафизичност”?! Ако пък той я познава, би ли могъл да ме я обясни? Едва ли! Всъщност този тип от „Монд” си няма и понятие от метафизичност. До какво се свежда „високата метафизичност” на един Шекспир, например? Тя всъщност е твърде семпла и банална: шум и ярост. Какво е философията на Бертолд Брехт? Илюстрация на една овехтяла философия, тази на Маркс, Енгелс и марксистите, които немският драматург повтаря като папагал! А как можем да резюмираме концепцията на Луиджи Пирандело? Ето така: няколко лица – диаметрално противоположни – съжителстват в едно и също лице, макар и с различна душевност и идеи. Абисалната или „дълбинна”  психология анализира човешката душа по един по-научен метод. Не е работа на литературата да обяснява теоретичните истини, а също и идеите, както става в дискурсите, а да ги представя чрез образи и движения, като живи явления, а също и като усещания. И защото думите са недостатъчни, както твърди героят от моята пиеса в началото на спектакъла, аз реших да се откажа от тях. А в друга пиеса пък прекалих с реториката. Това наистина много ме забавлява. 

Този път аз поисках да задвижа образите и картините. И наистина успях: на един блажен остров очарованието от живота – от време на време прекъсвано от един кошмар – бе изразът на нашата обърканост сред опасностите, които ни застрашават и ще продължават да ни застрашават. Героят от тази пиеса прави своя полет, а след това пътува и до Ада. По време на това пътуване на сцената се произнася твърде малко думи, но се показва онова, което той вижда там. Убити деца, несправедливи съдилища, ужасяващ терор, хора, затворени в гета, които не могат да напуснат, хора, заплашени със смърт. Подготвя се геноцид. В края на сцената изплува подземното царство на смъртта, с бесилки, картечници, със страданието, с което се опитваме да се преборим, винаги безуспешно. С други думи, това, което ни се случва всеки ден – пещи, смърт, крематориуми. Убити деца, невинни френски деца, на които кръвожадните араби от Алжир са изболи очите... И тези истории не са разказани, те са показани, те не са коментирани – коментарите омаловажават фактите, дори ги фалшифицират и ни карат да ги забравим. Е те са винаги красноречиви... 

Целият свят е склонен да говори безкрайно за тези неща, макар че да говориш, означава по-скоро да хитруваш, да мамиш. А никой не е склонен да ги погледне направо и открито. Аз все пак успях да вдъхна сила на очевидното, да го освободя и от най-невинното съмнение... Пиесата се понрави на доста поети, белетристи, артисти, философи. Всички бяха дълбоко впечатлени. Хора с голям опит в театъра решиха да я поставят на сцена. На някои, разбира се, не им хареса. А критиците, за които ви говоря сега, видяха в нея единствено моя страх от собствената ми смърт, при все че там става дума за смъртта на всички нас, за истинския  кошмар... 

И все пак, кошмарът не е всичко на този свят, нали?! Това е още една баналност, бих казал сега. Нали съществува и удивителното чудо на екзистенцията. 

Това е една теория в театър „Одеон”. Спектакълът не е „тъжен”, а по-скоро „светъл”. Той блести почти през цялото време, докато само към края потъва в мрак. Моят герой лети като насън, както всъщност летят повечето хора. Зрителите виждат в него и своя сън, докато критиците не виждат нищо – те сякаш са забравили детството си, а може би си лягат прекалено късно, за да могат да сънуват или просто страдат от хронично безсъние... 

Тримата млади критици (от другото, по-малкото крило), които ми посветиха своята кръгла маса под надслов „Престана ли Йонеско да ни удивлява?”, изглежда са изгубили способността си да се удивляват на каквото и да било в този живот. 

 Техният диалог ми се стори израз на тоталното им объркване от факта, че аз не съм спрял да мисля, а пък те са били убедени, че отдавна съм престанал да го правя. 

Някои ме упрекват, че не съм притежавал духа на Шекспир (наистина ласкателно за мен сравнение!), че не съм бил още: Есхил, нито Софокъл или пък Пол Клодел. Разбира се, че не съм Софокъл, Есхил и дори Пол Клодел. И не мога да бъда. 

Аз съм просто Йожен Йонеско. 

Le Figaro Litteraire, 30 май 1963.

1 По заглавието на пиесата му „Неплатен убиец”.

НЕ ОБИЧАМ БРЕХТ! 

Не обичам Брехт, защото е дидактичен, идеологизиран. Не бих казал, че като драматург е примитивен, но е първичен. Не е семпъл, но не е и достатъчно дълбок. Той не предлага теми за размисъл, а отразява, илюстрира една идеология: не ме учи на нищо, а само повтаря едно и също. 

От друга страна, брехтовите персонажи са само социални типове, при това доста плоски – имат само две измерения, липсва им и метафизичност. Самият Брехт изобщо не е цялостен, истински човек, а просто един палячо! Например, в „Изключение от правилото” или в „Човекът си е човек” човешките същества са решени единствено в социален план. Но у нас, хората, има и един надсоциален аспект и тъкмо той ни дава свободата да се противопоставим на социалния. Тук възниква и въпросът дали не е по-удачно да говорим не за свободата на човешката личност, а за сложната зависимост от заобикалящата я среда. Както и да е, брехтовите герои са осакатени, защото авторът ги е лишил от вътрешната им свобода, от дълбочината им. Те са просто кухи и фалшиви. Брехт ги е отчуждил именно от онова, което ги определя най-точно и пълно. Няма истински театър, който да не ни открива някаква тайна, както няма и истинско изкуство без метафизика, след като няма и социално изкуство без надсоциална база. 

Le Figaro Litteraire, 12 март 1971

ТЕАТЪРЪТ Е КОНСТРУКЦИЯ НА ОСВОБОДЕНОТО ВЪОБРАЖЕНИЕ

Когато през 1959 г. МТИ – Международният театрален институт – ме удостои с честта да участвам в неговия конгрес в Хелзинки, аз представях Новия театър – вече не е толкова нов! – наречен тогава Театър на Авангарда (Абсурда). Посланието ми завършваше със следното заключение: „Авангардът означава свобода.” Тази дефиниция или прокламация беше посрещната от повечето участници както от Запада, така и от Изтока, като твърде двусмислена и дори опасна! Оттогава изтече много вода. Но в онази епоха театралите, притеснени от ограничения буржоазен театър или от т. нар. „социалистически реализъм”, се страхуваха от всяка нова идея. Реализмът господстваше както в булевардния, така и в идеологическия театър, но новите идеи постепенно вземаха връх. 

Ние се възпротивихме на реализма по простата причина, че действителността съвсем не е реалистична и че реализмът е само една школа, един стил, като всички останали, и вече се е превърнал в академизъм, т. е. е мъртъв. Възпротивихме се и на идеологическия театър, защото е затворник, пленник на една теза, доктрина, на постулати, които авторът трябва да приеме, без да има правото да ги оспори и дори да ги тълкува. 

Но истината е във Въображението. Театърът на Въображението е театър на автентичната истина и в известна степен е документален. Документът никога не може да бъде честен или свободен по простата причина, че е насочван. Въображението не може да мами. То открива нашата психология, нашите постоянни или моментни страхове, дълбините на нашата душа. Човек, който не мечтае и сънува, сигурно е болен. Функцията на съня е необходима за всеки от нас. Но необходимо е и Въображението. Артист, на когото са отнели свободата на въображение, т. е. свободата на духа, става отчужден и дори безличен. Големите революционери или откриватели по принцип са били мечтатели, дори утописти. Но когато утопията стане държавна, принуда, закон, животът се превръща в истински кошмар. „Сънят, казваше един голям психолог, е драма, в която сме едновременно автор, актьор, режисьор и зрител.” 

Театърът е конструкция на освободеното Въображение. Всеки от нас има нужда да измисля. Самият аз написах пиеси за театъра, воден от желанието да измислям. Да измислям, да давам воля на Въображението си. Ние всички сме потенциални художници. Ангажираният народен театър, дирижиран от държавата и политиците, всъщност не е народен, а е антинароден! Истински народният театър е свободен и пълен с Въображение. Идеолозите решиха да го използват за свои цели. Но театърът не може да бъде под опеката на държавата. Попречиш ли на спонтанността му, означава, че си против свободата на духа. Защото държавата не е нищо друго освен една изкуствена субструктура. Да, държавата изобщо не е обществото, макар политиците да се мъчат да ни внушат това и да използват театъра за пропагандните си цели. За тях той е „инструмент” за политическа агитация и пропаганда. Политиците трябва да помагат на театъра и да не му пречат. 

Театърът няма нужда нито от опекуни, нито от цензори. Макар в някои страни все още да има цели цензорски комисии. В други държави, главно западни, правителствата са по-либерални, отколкото опозицията. Представителите на тяхната опозиция се стремят към властта, дори към диктатурата. Тези хора са ограничени, морализатори, които пречат на творчеството. Някои артисти прибягват съзнателно до автоцензурата, за да нямат неприятности с официалната власт. 

Истинският художник трябва да бъде свободен да задава въпроси и да търси техните отговори. Да има свобода за въображението си. 

Казват, че театърът бил изкуство без граници. Да, той не бива да има граници. Отвъд всички расови, кастови и политически различия той трябва да бъде универсален – да се превърне в идеалното място за всички, които желаят да общуват, да мечтаят, да дават воля на своето Въображение, на мечтите си... 

Париж, 1976

ТЕАТЪРЪТ ТРЯБВА ДА СЕ ДЕПОЛИТИЗИРА!

Мисля, че тълкуването, което ни предложиха няколко млади и вече известни философи на творчеството на Самюел Бекет е... абсурдно. Те виждат у него жертвата на модерното общество, на капитала и по един, бих казал, шизофренен начин отричат писанията и светлата мисъл на този автор. Бекет не страда по социални или политически причини, а по екзистенциални, заради ситуацията, в която е поставен днешният човек. Една по-благоприятна обществена ситуация би посмекчила злото в света, а обратното го активизира. Но доколкото знам, нито една революция не успя и няма да успее да реши проблема за човешкото съществуване. 

Достатъчно е да се огледаме наоколо и да помислим какво се случи през изминалите два века, особено през последните петдесет години, за да се убедим в краха на революциите, на идеологиите, на политическите движения. Като говори за буржоазната революция и за обществото, утвърдено от нея, Карл Маркс го определя като по-малко добро от феодалното. Следващите революции са също така определено ретроградни политически, а и в духовен и човешки план. Съвременните революции донесоха на света още по-голяма мизерия и безправие... И както виждаме: нито Бекет, нито другите големи писатели и художници, като: Франц Кафка, Марсел Пруст, Фьодор Достоевски, Уилям Фокнър, а и още мнозина други, не могат да бъдат разбрани, ако игнорираме проблема за религията, който ги бе ангажирал и който не би могло да се разглежда като нещо чуждо и абстрактно. У Маркс и утопистите можем да открием доста деградирали митове, превърнали се в идеология, но не толкова изразителни и красноречиви, колкото религиозните: търсенето на един нов Йерусалим, Изгубения Рай, възраждането и спасението на човека и прочие.

Ако заглавието на първата пиеса на Самюел Бекет „В очакване на Годо” е недвусмислено, то последното му съчинение „Изтребителят” - близко до Кафка и до Хорхе Луис Борхес – не съдържа и грам двусмисленост: човечеството, захвърлено в ямата, наречена „ свят”, иска да се изкачи във високите небеса, далече от всичко земно. Цялото творчество на Бекет представя бунта на човека срещу Божественото, превъплъщавайки, както казах преди време – и тази формула се разпространи – „образа на Йов върху неговата грамада от нечистотии”... Така е. „Инфантилното политизиране на театъра, за което ни говори Рьоне Калиски в последния брой на „Кайе Рьоно- Баро”, е всъщност белег за безизходицата на съвременния театър. И в тази безизходица са попаднали немалко днешни автори.

Мисля, че театърът трябва да се деполитизира.

Le Figaro Litteraire, 24 юни 1972

 ТЕАТЪРЪТ НА МОИТЕ СТРАХОВЕ... 

Преди няколко години вярвах, че ще умра. Няколко месеца живях в някакъв луд страх. 

Всъщност не зная дали смъртта ме плаши повече от старостта. Има хора, които се страхуват от старостта, не толкова от смъртта. А има и такива, които не се страхуват и от двете. Аз пък се плаша и от смъртта, и от старостта. Не мога да си представя, че има хора, които не се вълнуват от края на живота си. Животът не е кой знае какво, но все пак е нещо, макар и не много сигурно. Небитието ме притеснява повече от възможния отвъден свят. Мнозина се страхуват от непознатото. И мен непознатото ме плаши повече от смъртта! Освен това, аз не съм вярващ. Да, можеш да приемеш смъртта заради родината, обществото, човечеството, но и те – родината, обществото, човечеството - в крайна сметка са смъртни. Люсиен Голдман, който умря неотдавна, твърдеше, че смъртта не съществува за нас, хората. Само егото усеща съществуването й (наистина, парадоксално е да кажеш за смъртта, че „съществува” или че „не съществува”). За Аза има само едно безкрайно преобразуване на материята или на енергията – и това му е достатъчно като обяснение. Нали от значение е единствено индивидуалното съзнание. А съзнанието може да бъде само индивидуално, не и обществено, както твърдят комунистите.

Днешните мислители марксисти или психоаналитици, екзистенциалисти и други подобни се опитват да лишат смъртта от нейната мистичност. Малко трудно мога да приема това. Фактът, че смъртта е все пак нещо естествено, изобщо не ме утешава, защото тъкмо природните закони са ми най-противни! Е, аз пък се гневя срещу тях. Но напразно. Независимо дали са добри или лоши. Обичам Живота, обичам го страстно. Как тогава да приема смъртта? Възможно ли е човек да не обича Живота? Причините за приемането или за неприемането на смъртта са ирационални. С какво са заквасени съзнанието и мисленето на хората, които не обичат Живота? Каква цена поставят те за себе си, за своята личност на този свят? Е кой е по-горд? Приемащият смъртта или онзи, който е готов да я отрече? Бих се изкушил да отговоря, че по-горд е онзи, който не я приема, който си придава незаслужена важност. И все пак, мнозина желаят да умрат, защото са болни или страдат от някакъв недъг, но нали и един болен човек може да вижда небето и света. Други пък искат да умрат, защото са решили, че не са успели в живота, че са се провалили. Нима те не са още по-горди от другите?... 

Аз, Йожен Йонеско, правя литература, за да бъда забелязан от другите, да заема някакво място в обществото. Това, разбира се, не е единствената причина. Има и други, които бих искал сега да изясня. Всъщност, аз презирам литературния успех, доколкото го имам. Но когато го нямам – направо страдам! И все пак, не успехът в обществото ме свързва с Живота. Ако погледна внимателно едно стръкче трева и се съсредоточа върху него, аз мога да се почувствам щастлив. Съществуването за мен е достатъчно. Но все пак - и то не ме задоволява напълно. Ако бъда застрашен (както всъщност е всеки човек!) да го изгубя, аз бих открили в най-нещастния си миг, преживян досега, извор на радост от Живота. Хората се примиряват толкова лесно... 

Представям си вековете, милионите години, които ще изтекат след моята смърт. Времето все пак е субективна категория. Веднъж унищожено, съзнанието вече не съществува във Времето. Вечната смърт е безкраен миг, но миг вкаменен, извън Времето и неговата абсолютна безкрайност. Вечността не е нито дълга, нито къса, тя е без измерение... 

Има хора, които посрещат смъртта примирени, защото са постигнали нещо, и оставят след себе си следа: някакво творчество или друго дело. За тези хора няма пукнатина между тях и Историята, между смъртта и техния живот. Те имат усещането, че остават тук, че не се разделят със света, с околните, с онова, което са имали или направили... 

По времето, когато имах чувството, че смъртта ме дебне, аз пък, напротив, усещах голяма пукнатина между мен и всичко останало. И всичко, което правех, което пишех, за да оставя диря след себе си, ми изглеждаше напълно безполезно и безинтересно. Парите, известността, науката, политиката, идеологическите борби – всичко се отдръпваше от мен. Също и приятелството, и любовта. Живеех напразно. И нищо нямаше стойност за мен. Всичко ми се струваше напразно, смешно, посредствено, ако не и по-лошо. Пълно обезценяване на нещата! Светът ме отблъскваше или аз отблъсквах света. Всичко, което бях преживял, усещал, казал, почувствал, се беше срутило! Истинска беше само абсолютната смърт, пред чието лице се бях изправил. Или, по-скоро, зад мен беше Небитието, а пред мен, точно пред лицето ми, едно друго Небитие. 

Ако бях останал още известно време в тази „no man’s land”, сигурно щеше да ми се случи нещо изключително особено. 

Оттогава минаха доста години. Възвърнах си интереса към живота, към писането, към моите глупави полемики за морала, литературата, метафизиката. Знам, че нищо от онова, което правя, всъщност няма стойност и смисъл. Зная го много добре. Но го зная по вече съвсем различен начин от онзи тогава. Сега това е една проста мисъл, но доста, доста по-силна, макар и абстрактна – сякаш не е моя. Това е нещо, което винаги съм знаел, без са съм си го казвал – пред себе си, откровено, направо... 

Винаги към бил обсебен от чудото на света и съм се питал животът не е ли в крайна сметка едно развлечение? Развлечение, което се опитва да скрие Абсолютното и да ни отдели от него, да ни попречи да се замислим по-дълбоко и да му се посветим изцяло, без остатък... 

Веднъж – беше доста отдавна - пътувах с кораб. Качих се късно вечерта. На другия ден се събудих рано. Излязох от кабината. И сякаш за първи път през живота си видях морето, слънцето и небето в цялото им великолепие: сякаш никога дотогава не ги бях виждал, сякаш изобщо не бяха съществували... 

От години насам, всяка сутрин аз агонизирам, усещам до себе си дъха на смъртта. После се връщам към живота. Влизам в обичайния си ритъм. Едно съществуване, което до известна степен прилича и на... смъртта. Връщам се към този свят, белязан от шума и гнева, от омразата и страха – и двете еднакво трагични и еднакво монотонни. 

Успокоявам се, когато започвам да се движа или пиша. Поне наполовина. 

Вечер съм напълно спокоен. Зная, че утре ще има ново небе. Зная, че утре все пак ще бъде по-различно от днес. Зная, че чудото е и в мен. И съм напълно прав, нали?

Il Giornale, 17 февруари 1975 

Подбор и превод от френски:

ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ