Епичната американска класика "Отнесени от вихъра" беше свалена от стрийминг платформата НВО Max. Свалянето дойде след статия на Джон Ридли, автор на филма "12 години в робство", който казва, че "филмът, без да игнорира напълно ужасите на робството, затвърждава някои от най-болезнените стереотипи за цветнокожите."
Още при излизането си на екран през 1939 г., филмът е критикуван заради "Сантиментализирането на Юга отпреди Гражданската война и стереотипизирането на черните герои – роби като пасивни и угодливи". През 1940 г. режисьорът Карлтън Мос пише, че филмът е "носталгично оправдание за симпатиите към все още живото южняшко реакционерство".
"Отнесени от вихъра" води до първия "Оскар" за поддържаща женска роля за Хети Макдоналд в ролята на Мейми. След награждаването пък Макдоналд не е допусната да седне с останалите от екипа по време на церемонията и е била принудена да влезе през входа, предназначен за цветнокожи.
Днес обаче има натиск сложното и многолико историческо наследство да бъде сведено до проста черно-бяла версия за нещата, заклеймяваща със стигмата "бяло превъзходство" всичко, което не пасва в новата идеологическа матрица.
(Дори авторите на филми, критично пресъздаващи расистката действителност от времето на закона Джим Кроу като "Южнячки" и "Зелената книга", бяха подложени на ожесточена критика, защото пресъздавали само бялата гледна точка и представяли чернокожите като пасивен обект на бял хуманизъм, благородство и алтруизъм.)
Напреженията тлеят от години, но наскоро се възпламениха и избухнаха, галванизирани от пандемията и смъртта на Джордж Флойд. Те отпушиха огромна вълна на яростно преосмисляне на историческото минало, което кулминира в събаряне и вандализиране на статуи. Вълната заля и Европа.
Във Великобритания също се стигна до събаряне на статуи, а една от най-либералните, свободолюбиви и хуманни авторки, Джоан Роулинг стана обект на нападки и обвинения в трансфобия заради убеждението си, че полът е биологично определен, а не социална конструкция. (Роулинг нищо не руши. Тя написа есе за опасностите за жените от обезличаването им и негодува срещу идеята думата "жена" да се замени с "менструиращ човек".)
Срещу авторката застанаха "нейните деца" актьорите, въплътили се в ролите на Хари Потър, Хърмаяни и Рон – сякаш без екранизациите, които ги направиха богати и прочути, днес нямаше да се чудят как да изплатят студентските си заеми и ипотеките за жилище.
Тревожни са тенденциите да се прекроява историята според потребностите на днешния ден, настояванията за задължително "многообразие" и "включеност" дори в класически и исторически филми, както и претенциите на съвременния новоговор (по Оруел). Всичко това резонира остро в Източна Европа, където пазим спомен за пресата на цензурата, която задушаваше творци и изсмукваше смисъла, налагайки "единствено правилна" версия за събития, факти и творби.
Киното става все по-угодливо, схематично и пропагандно във вреда на изкуството и творческата свобода. Филмовите студиа, корпорациите и медиите реагират плашливо под страх от отлив на клиенти и изоставят творците, дръзнали да не се подчинят на господстващия новоезик.
Облечена в хуманна кауза, новата политкоректност се превръща в задушаваща преса, произвеждаща идеологически клишета, родени от порива на момента.
Накъде се тласна махалото и какво да изберем, когато отворим смаляващите се каталози от заглавия, предлагани от стрийминг платформите – чуйте позицията на кинокритика Владислав Апостолов ТУК
