МАНОЛ ПЕЙКОВ, "ФЕЙСБУК"

Макар че повечето ми приятели, струва ми се, отлично разбират какво имам предвид когато казвам, че днес се срамувам от родината си, мнозина продължат да ме питат: защо трябвало да се срамувам от групичка откачалки по трибуните?

Те не били представлявали България. Още повече, навсякъде имало расизъм. И в Англия имало; че дори и много повече, отколкото тук. Те расизма на практика англичаните го били измислили. А сега на нас ни били заложили капан -- и ние, хоп! -- били сме паднали в него.

Прочее, расизъм наистина има навсякъде. И най-често в мръсните му лапички попадат отритнати от живота хора, хора без образование, с нископлатена работа, хора, които имат отчайваща нужда да си вдигнат самочувствието, да бъдат част от нещо, да обвинят някого за незавидното си положение.

Най-лесно е, разбира се, до обвиниш най-слабите:

не политиците, които ти правят мили очи преди избори, а сетне те избутват от пътя, скрити зад тъмните стъкла на коли, които не можеш да си купиш и с два живота работа при настоящата си заплата;

не депутатите, които гласват единодушно, без оглед на политическата си ориентация (която и без това е за парлама), лобистки закони в интерес на шепа олигарси и позволяват една от най-големите петролни компании в света да оперира на територията на страната като фактически монополист десетия наред, без да плаща и лев данък;

не магистратите, които се кълнат във върховенството на правото, а сетне лижат подметките на силните на деня.

Най-лесно е да обвиниш хората от периферията на обществото. Или хората, които говорят език, различен от твоя, и са дошли тук да крадат (или убиват) българчета. Или хората, които живеят в незаконни къщи върху земя, която не притежават (нищо че същите о н е з и политици правят всичко възможно, за да си останат тези къщи завинаги незаконни -- такива са впрочем 80% от домовете на територията на Столипиново, най-голямото ромско гето в Европа -- за да може да държат собствениците им изкъсо и да се възполват от гласовете им, дойдат ли избори). Или хората с религия, различна от твоята, или с кожа, по-тъмна от твоята.

Расизмът и ксенофобията са естествен нагон у човека. Но за да порасне и да се разлисти дървото на расовата, етническата и религиозната ненавист е нужна подходяща хранителна среда.

А както казва Гьоте, "Омразата вирее най-силно там, където нивото на култура е най-ниско".

Не, не се срамувам от "шепата лумпени" с хитлеристките поздрави и маймунските викове от стадиона. Към тях мога да изпитвам само съжаление, дори съчувствие. За семейната любов, която не са получили. За образованието, от което са били лишени. За хилядите възможности, които са стояли пред тях като деца, а сетне са се изпарили една по една, тунелът се е стеснил и светлинката в другия край постепенно е престанала да мъждука. Останали са само озлоблението и омразата.

Не, не от тях ме е срам.

Срам ме е от треньора на националния ни отбор, бивш велик и обичан футболист, който предпочете да гледа на другата страна и заяви пред медиите, че никакви расистки прояви не е видял на стадиона.

Срам ме е от довчерашния председател на Българския футболен съюз, някогашна футболна легенда, който до последно твърдеше, че българският футбол няма проблем с расизма.

Срам ме е от едни ту обединени, ту разединени "патриоти" (а всъщност -- откровени расисти и ксенофоби), които имат непрекъснат и неограничен достъп да националните медии, където открито проповядват издигане на стени, въдворяване на циганите в човешки зоопаркове и омраза към всичко "небългарско".

Срам ме е от управителите на същите тези медии, които охотно им дават трибуна, страхуват се да ги поставят на мястото им и им позволяват да безчинстват в ефир.

Срам ме е от един министър-председател, който години наред дели властта с тези негодници (макар на практика да са представители на незначителна част от българския народ) и им позволява да си разиграват коня безнаказано, само защото се страхува да не падне от власт.

Най-сетне, срам ме е от онези от вас, които се опитват да ми внушат, че има по-голям и по-малък расизъм –

или че родолюбието трябва да стои над човеколюбието.

Именно това е хранителната среда, за която говоря. Нормализирането на фашизма – което е по-страшно от самия фашизъм, защото го превръща в нещо незабележимо и (в крайна сметка) напълно приемливо.

На тези, последните, ще припомня едно: когато дедите ни са лягали пред влака, за са спрат ешелоните с български евреи за Аушвиц, те не са се интересували как правят "хората" в Германия, Австрия, Сърбия, Унгария или Полша.

Водела ги е една-единствена мисъл: как е правилно, как е ч о в е ш к о да се постъпи.

Нека и днес не се сравняваме с лумпените от другите краища на света. Защото чуждите опущения по никакъв начин не оправдават нашите собствени.

Ако искаме да бъдем горди българи (всъщност ако искаме да бъдем горди каквото и да е), първото условие е да поемаме отговорност за постъпките си.

Второто – да поемем отговорност за постъпките на своите сънародници, за които сме допринесли с действието и бездействието си.

Третото: да бъдем най-напред хора, а сетне – всичко останало.

 

"Политиката на граф Игнатиева биде победена от българския национализъм. Преговорите за помирение с Патриаршията, тъй енергично ръководени от него, останаха безплодни."

Симеон Радев, писател, дипломат, историк, революционер и публицист, роден преди 146 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

„Съседната стая“ - за правото на избор, приятелството и нещата от живота

 

Филмът е елегантно и изтънчено есе за смисъла на живота и за избора на смъртта...

Вслушвания в уроците на мъдростта и времето

В самия край на 2024 г. българската литературно-философска публика беше зарадвана от книгата „Вслушвания“ на Митко Новков, съдържаща дванадесет негови есета...

Писателю, бъди цял!

 

Марин Георгиев отдавна разлайва литературните псета. Причината е в неговия метод, който той никъде не е формулирал, но го приема като нещо дадено и прието, присъщо на душата и морала му. В „Заговорът на мъртвите“ той го обговаря многократно, но никъде не го формулира...