„Да се хвали Фидел Кастро като „най-мъдрият човек в света“, както каза Оливър Стоун, означава да се покаже безпрецедентно невежество и цинизъм, все едно да се възхищаваш от Сталин, Хитлер, Мао, Ким Ир Сен или Робър Мугабе.”
„За съжаление, журналистиката също стана жертва на днешната цивилизация на фарса, в която политиката, пък и самият живот, се превърнаха в шоу. Онези, които злоупотребяват с тази професия, за да разпространяват повърхностни, банални и смехотворни идеи и явни политически лъжи, обиждат тази професия и онези професионалисти, които вършат истински чудеса, за да изпълнят своя дълг – да кажат истината на обществото, заради което получават малък хонорар и излагат на опасност живота си.”
„Истината е, че в много случаи интелектуалците са бъркали и са слепи в политическо отношение.”
„Аз сбърках на младини. Бях много близо до марксизма. Подкрепях революциите, защото ги смятах за единствен изход от диктатурите, при които живеехме ние в Латинска Америка. Така че донякъде взех участие в тази илюзия.”
„Често по-слаби книги получават по-голяма изява от по-добрите. Културата не трябва да е цирк или мюзикхол. Защото в такъв случай тя ще спре човешкия прогрес.”
„Мисля, че генерално човек не може да живее без религия. Някои могат да я заместват с култура, какъвто е случаят при мен.”
„Всички утопии са довели до тирания. Само демокрацията е реалистичен път да се организират обществата. Обществените и милитаристични утопии и идеологическите религии, без изключение, са довели до брутални диктатури. Затова е важно да бъдат отведени от политическото поле в полето на изкуството и литературата.”
„Лесно е да знаеш какво искаш да кажеш, но не и да го кажеш.”
„В Перу всяко нещо е направено наполовина и това е причината всичко да се обърква.”
„Чистата съвест може и да ти помогне да влезеш в рая, но няма да помогне на кариерата ти.”
МАРИО ВАРГАС ЛЬОСА – перуански писател, роден на 28 март 1936 г. Звездата му изгрява с романа „Градът и кучетата“ (1963), а репутацията му се утвърждава със „Зелената къща“ (1966), за която получава наградата „Ромуло Галиегос“ в конкуренция с Хуан Карлос Онети и Гарсия Маркес. Литературният му авторитет продължава да расте с появата на романите „Разговор в Катедралата“ (1969), „Панталеон и посетителките“ (1973), „Леля Хулия и писачът“ (1977), „Войната в края на света“ (1981), „Кой уби Паломино Молеро?“ (1986), „Възхвала на мащехата“ (1988), „Празникът на козела“ (2000), „Лудориите на лошото момиче“ (2006), много от които са издадени и на български. Той е носител на множество престижни литературни награди, а през 2010 г. става Нобелов лауреат за литература. През 2013 г. е удостоен с почетното звание доктор хонорис кауза на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
