ПЕТЪР ЧОЛАКОВ, DW

Комедийният заряд на корицата явно е в това, че поне според някои грешката е вярна. Критиците на г-н Борисов, които от десетилетие го сравняват с героя на Щастливеца, аплодират. А и лидерът на ГЕРБ сякаш дава немалко поводи за такива паралели.

Да вземем например случката с американската посланичка Херо Мустафа, която наскоро се озова в прегръдките му. Тази случка неволно ни припомня други герои от други времена, когато политическата коректност беше непознато понятие:

"Тука [в чужбина] не можеш да ги разбереш коя е слугиня, коя е господарка, все лъскави, все чисто облечени. Изпречи се някоя насреща ти, хили се така мазно-мазно, мислиш, слугиня е, закачиш я, вземеш си беля на главата; изпречи се друга, хубавичка, смирена, мислиш, ха това е господарката, станеш й на крака, поканиш я да седне, тя се срами...".

Култови фрази, които се помнят

Култови премиерски изрази като "тадуф-тадуф", "фифа-фафа-фуфа" и "фъш-фъш" се вписват прекрасно в речника на г-н Ганьо Балкански - например когато в басейна имитира колелото на параход ("чакай сега да им покажем вампор на кое викат", "тупа-лупа, тупа-лупа, фйюууу").

Ако бай Ганьо трепери за своето килимче и мускали, носи си люти чушчици при странстванята си из Европата, то явно за някои членове на ГЕРБ пътят към сърцето на лидера минава през суджука...

В опитите на премиера да впечатлява чужденците сякаш дочуваме триумфалния вик: "Булгар! Булга-ар!" на "балканския гений" Ганьо, който вкаменява благочестивите немци в басейна.

Пословичното самочувствие на г-н Борисов ("аз ви построих", "аз дадох", "аз реших", "аз разпоредих", "мене трима папи са ме галили по главата" и др.) според опонентите му е в същата тоналност като откровенията на бай Ганьо: "Тури ме в която щеш околия и ми кажи когото щеш да ти избера. Едно магаре тури за кандидат, и магарето ще ти избера, майка му стара"; "Туй Иречек-Миречек, ей тъй - зяпнали са ме слушали, като им заприказвам. Мен англичани, мен американци ихтибар са ми правили в Дрезден".

Наследниците на Алековия герой

Но ако приликите между Алековия герой и министър-председателя са толкова много, как да обясним политическото му дълголетие? Дали отговорът не е в това, че тъкмо бай Ганьо, а не Щастливецът е този, който оцелява?

Ще сгрешим, ако потърсим наследниците на Алековия герой само на днешния политически Олимп, в нахлупилата каскет прокуратура или в мутрите на прехода. Байганьовщината има наперени емисари не само на всички етажи на държавната машина, във всичките ѝ колелца и бурмички, а неизлечимо е белязала цялата тъкан на обществото.

Поевропейчването, захвърлянето на "агарянския ямурлук" и замяната му с "белгийска мантия" са много повече от еднократния акт на пришиването на чужд конституционализъм към противоречивата българска политическа традиция, описан от Алеко. Този екзистенциален, но подражателен и в този смисъл повърхностен жест описва трагикомичните метаморфози на цели поколения.

Байганьовщината не е само българско явление

Можем да се утешим, че байганьовщината не е само българско явление. Подобни герои (Тартюф, Тартарен Тарасконски, Санчо Панса, Швейк и др.) се пазят в редица литературни съкровищници по света.

Гръмогласна бездуховност, келепирджийство, тарикатлък, нечистоплътност, опортюнистичен патриотизъм, презрение към чужденците (според бай Ганьо "на немците един гвоздей не им стига ума да забият") - това са някои от отличителните белези на простака. Те не са присъщи само на една нация.

Според проф. Кьосев все пак нашенският простак се отличава с особена дързост, той живее "със сбъркана представа за социалните и образователни йерархии" и "смята, че е в правото си". Но арогантността и илюзорното превъзходство, в което са убедени някои неквалифицирани индивиди (т.нар. ефект на Дънинг-Крюгер), не са български феномен. Особеното у нас, без да е уникално, е диктатът на простака. В злощастните страни като че ли именно простакът е героят на всички времена.

Героят, който уби своя създател

Прегледът на нашата най-нова история е обезкуражаващ: байганьовщината е по-скоро правилото, а не изключението в следосвобожденска България; тя не само не изчезва, а доминира след 9.09.1944 (не случайно Тодор Живков е един от двата "университета" на г-н Борисов според признанията му; другият е Симеон). А днес байганьовският манталитет е в перфектна кондиция. А поради постоянната емиграция на мнозина от най-образованите може би е по-могъщ и несломим от всякога.

Тогава кой се смее последен? Дали критиците на министър-председателя Борисов, които виждат в него оживялата карикатура на един литературен герой? Или последната дума принадлежи на "колажа" от кръв и плът - на политика, изградил кариера върху симпатиите, които печели, заради приликите с един забавен образ, познат още от ученическата скамейка? Това е герой, който ни разсмива. Затова обикновено забравяме, че той убива идеалистичния си създател.

  • БЕЗСМЪРТИЕ

    Девизът „Свобода или смърт“ навърши 250 години

    Фразата е използвана за първи път в църква, когато адвокатът и законодател Патрик Хенри държи пламенна реч, за да убеди колонистите от Вирджиния да се подготвят за война срещу потисническата Великобритания

„Правителство, което повиши цената на бирата, неминуемо пада от власт.”

Ярослав Хашек, чешки писател, роден на 30 април преди 142 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

„И аз слязох“ - завещанието на Владимир Зарев

 

Писателят стриктно се придържа към евангелския текст, самият той се стреми да бъде стегнат, лапидарен, обран, ефективен, бяга от многословието...

Възродени звездни мигове от оперното изкуство

 

„Запленени от сцената“ от Огнян Стамболиев – книга от портрети на оперни творци

Дневникът на Борис Делчев – разрез на соцепохата

 С какво обаче записките на литературния критик са чак толкова опасни? Двадесет години след първата публикация, когато страстите са стихнали, а и почти никой от действащите лица вече не е сред живите, те вече се четат по друг начин.