РОСИЦА ТАШЕВА, "Литературен вестник"
Много неща могат да се кажат за Милан Кундера, двуезичния виртуоз в изкуството на романа и в есеистичното писане, майстора на късата афористична фраза („В наши дни за да бъдеш оптимист, трябва да си ужасен циник“), на будещия размисъл парадокс („Полицейското досие е нашата единствена надежда за безсмъртие“); за Кундера писателя, мислителя, мъдреца, удостоен с близо 25 международни награди; за Кундера, който вечно ще тежи на съвестта на Нобеловия комитет.
Превела съм 7 от книгите, написани от чешкия писател на френски: „Безсмъртие“, „Бавно“, „Самоличност“, „Завети и предателства“, „Завесата“, „Една среща“ и „Празникът на незначителността“. Когато превеждах последната, която се оказа и негова последна, си казвах, бях убедена, че от размислите му за пъпа и за извиняващите се ще произлязат още две книги – бяха като нахвърляни идеи, които само чакаха да бъдат развити. Не се случи така, за съжаление. Но да си припомним Ален, който очарован наблюдава девойките, показващи голия си пъп между панталоните и фланелката, и се пита: „Как да се определи еротизмът на мъж (или епоха), който вижда женската съблазън съсредоточена насред тялото, в пъпа?“. Типична Кундерова инвенция. И пак Ален – извинил се е на блъснала го жена, тя го е нарекла тъпанар, а той размишлява: „Който се извинява, се обявява за виновен… И все пак бих предпочел свят, в който хората се извиняват, всички, без изключение, без да е необходимо“. Наистина това би бил един свят, в който никой никого няма да блъска.
Чела съм, разбира се, и всички останали книги на големия творец. И много неща мога да кажа за него, но има едно, което за мен лично го характеризира в най-голяма степен – рядкото му чувства за хумор, уникалното му отношение към смеха, до степен да включи думата в едно от заглавията си. Ето какво казва той в „Книга за смеха и забравата“, един от любимите ми романи: „В смеха има нещо лошо (нещата се оказват различни от това, за което са се представяли), но има и доза благодатно облекчение (нещата са по-леки, отколкото са изглеждали, позволяват ни да живеем по-свободно, престават да ни потискат със суровата си сериозност)“.
А в любимото ми есе „Завети и предателства“, след като ни казва, че хуморът не е подигравката, сатирата, а особена форма на комичното, която придава двусмисленост на всичко, до което се докосва, Кундера добавя, че хуморът е най-честата причина за недоразумения. И разказва следната история.
„Живеех сравнително отскоро във Франция и бях всичко друго, но не и циничен. Когато един известен професор медик поиска да се срещнем, защото бил харесал „Валс на раздяла”, се почувствах много поласкан. Според него романът ми бил пророчески – с образа на доктор Скрета, който лекува безплодните жени, като им инжектира собствената си сперма със специална игла, съм се бил докоснал до един голям проблем на бъдещето. Професорът ме покани да присъствам на колоквиум, посветен на изкуственото осеменяване. Измъкна от джоба си лист хартия и ми прочете черновата на изказването си… Опитах се да се защитя – романът е комичен! Докторът ми е фантазьор! Не бива всичко да се взима толкова на сериозно! Значи, каза той подозрително, романите ви не трябва да се взимат на сериозно? Тук се обърках и внезапно разбрах – няма нищо по-трудно от това, да обясниш хумора“.
Да, трудно е и няма смисъл да се обяснява, необходимо е да притежаваш само едно-единствено качество – чувство за хумор. Поклон пред човека, който го притежаваше в излишък.
