"МИСИЯ "БЪЛГАРИЯ" (откъс от "Невидимата искра на Възраждането")
Граф. Н. П. Игнатиев в донесение за предварителните преговори с английския представител. 11 декември 1876 г.:
„Г-н канцлер!
Лорд Солзбъри се запозна с нашия проект №1 за автономна организация на България… В края на краищата той одобри в общи линии нашата програма и възрази единствено в следните три пункта:
1. Според него нашият проект показва тенденция към създаване на прекалено много „съвети“…
2. Лорд Солзбъри би желал България да бъде разделена на две части… Той счита, че България съставена само от една провинция, би била прекалено могъща и че би могла да наруши вътрешното равновесие наТурция и че нейният управител даже би могъл да затъмни султана…
3. По въпроса за генерал-губернатор, който трябва да бъде назначен със съгласието на държавите-поръчителки за определен срок, лорд Солзбъри се придържа към мнението, че това високо длъжностно лице трябва дабъде избрано не измежду местните жители, а от второстепенните европейски държави…“
-----------------------------
В края на юли и началото на август 1876 г. няколко българи в пълна секретност започнали да се събират на остров Халки (днес квартал на Истанбул). Съвещанията им се провеждали при пълна конспирация - не се водели записки, не трябвало да се оставят никакви следи. Всички те били известни личности – познавали ги както сънародниците им, така и османските власти и чуждестранните дипломатическите агенти в столицата. Някои от тях заемали дори важни държавни постове. В този исторически момент българите вече имали своята дългомечтана Екзархия - през 1870 г. Абдул Азис, който имал сантимент към българите (довереният му персонал бил предимно от българи), узаконил тяхното искане за самостоятелна църква.
Конспираторите били: Антим І (Атанас Михайлов Чалъков) в качеството си на първи екзарх, Найден Геров – писател и уважаван общественик, Георги Вълкович – един от най-способните хирурзи в империята, Димитър Гешов – едър търговец, неговият зет Марко Балабанов – първи главен редактор на списание „Читалище“, и Драган Цанков, тогава цензор на българските издания към Високата порта. Те „стъпвали“ много тихо, защото ясно съзнавали, че представляват българския народ в съдбоносен момент, в който нямали право на грешки. В името на жертвите от априлските кланета те трябвало да продължат мисията и да завършат борбата за независимост, но с други средства. Планът им бил да направят достояние на европейската общественост трагичната съдба на България и желанието за свобода и историческа справедливост на изстрадалия народ. За целта трябвало да поискат разговор с европейски политици и журналисти.
Решено било да се изпратят двама. Единият бил Марко Балабанов, който имал опит като адютант на Раковски в началото на 60-те години, и се бил срещал с анархиста Михаил Бакунин и революционера Джузепе Мацини. Балабанов бил безспорната номинация. Предложено било и на д-р Вълкович - като парижки възпитаник, полковник от османската армия и човек със забележителните качества на дипломат. Но той отказал, защото не можел да напусне работата си. Желанието на Антим І да се изпрати духовно лице не могло да се осъществи, защото нямало подготвен свещеник. За мисията било необходимо пратениците да говорят отлично френски, да имат познания в правото и добри умения в реториката, освен това да са наясно с медиите на Запад.
Затова екзархът посочил Драган Цанков, а той това и чакал. За разлика от екзарха Антим І, който нескривал страха си от рискованата мисия, Драган Цанков с охота си хвърлил молбата за отпуск с оправданието, че отива да види дъщеря си във Виена. На 3 август 1876 г. той се качил на кораб за Варна, но не като Драган, а като Димитър Цанков (рожденото му име) – имал си „дипломатически“ съображения.
Пратениците тръгнали без препоръки - Антим І нямал смелост да сложи името си, за да ги легитимира. Балабанов трябвало да тръгне четири дни по-къснои по друг маршрут, за да не си личи, че отиват заедно някъде. Цанков се отбил по пътя в Букурещ, където се срещнал с Евлоги Георгиев, посветен в начинанието от Найден Геров. Лидерът на Добродетелната дружина - Георгиев, финансирал мисията „от името на Българското человеколюбиво настоятелство“ в Румъния.
Срещата на Цанков и Балабанов била във Виена. Тяхната мисия прилича на една друга, за която стана вече дума - 72 години по-рано, когато от Букурещ за Петербург се отправили Иван Замбин от Враца и Атанас Некович от Тетевен. Те били членове на тайна организация и целта им била да се срещнат с руския император, за да го молят да облекчи положението на българите. Те също били без препоръчителните писма и трябвало да минат 4 години, преди да осведомят руснаците за съществуването на православно население на юг от Дунав.
Цанков и Балабанов имали по-голям късмет – за разлика от своите предшественици те били образовани в Европа, нямали комплекси и имали по-добра стратегия. Те играли ва банк – поискали срещи директно с премиерите на Австро-Унгария, Франция, Италия, Германия и Англия, както и с руския цар. След месец и половина неимоверни трудности и постоянни откази за срещи във Виена, Париж и Лондон заради липсата на препоръки, шансът им ненадейно сработил.
На 14 септември в Манчестър, Англия, Балабанов срещнал гръцкия търговец С. Хаджопуло, който правел бизнес с фирмата „Братя Гешови“, а българинът бил зет на известния цариградски търговец Димитър Гешов – един от спонсорите на мисията. Сякаш за да се разбие упорито насажданият мит за напрежение между българи и гърци, Хаджопуло предложил услугите и контактите си и осигурил среща с гръцкия консул в собствения си дом. Разговорът се въртял около мисията на пратениците и теглилата на българите. Няколко дни по-късно двамата били препоръчани на влиятелен английски търговец, а той ги свързал с депутата Хю Бърли. След като ги изслушал, консерваторът ги препоръчал на външния министър лорд Дерби. И това било първата им истинска победа.
Успоредно с това във в. “Гардиън” и “Екзаминър” се появили първите статии, осведомяващи за пребиваването на българската мисия в Лондон. Цанков като опитен журналист направил серия от срещи с вестникари във всички градове, които посетили с Балабанов. След дъжд качулка пристигнали и „книгите“, тоест препоръчителните им писма от екзархията. На въпрос на кмета на Лондон, с когото се срещнали на 24 септември 1876 г., дали носят препоръкии от кого, пратениците заявили, че са делегати на всички българи.
Всъщност вече не им били нужни документи. Фронтът за действие бил открит. Европа научила за тях, а солидно рамо за българската кауза ударил политическият ас Уилям Гладстон с памфлета си „Българските ужаси и Източния въпрос“: „Като стар слуга на короната и държавата, апелирам към сънародниците си, от които може да зависи много повече, отколкото от кой и да е друг народ в Европа, да поискат и настояват пред правителството ни, което е действало само в една посока, да задейства и в друга и да използва цялата си сила, за да се нареди наред с другите европейски държави и да спомогне за отнемането на изпълнителната власт от ръцете на турците в България. Нека турците премахнат злоупотребите си по единствения възможен начин: като се махнат заптиетата, мюдюрите, юзбашиите, бимбашиите, каймаканите и пашите им, всички заедно, надявам се, с всичко, което имат, ще се махнат от местата, които са опустошили и осквернили. Това цялостно отърваване, това благословено отърваване е единственото възмездие, което можем да дадем на огромните купища мъртви, на изнасилените майки, девойки и деца, към оскърбената и посрамена цивилизация, към законите на Бога, ако щете, и на Аллах, към моралното чувство на човечеството изобщо. Няма престъпник в тъмница в Европа, няма канибал в Южните острови, възмущението на когото да не кипне и прелее при разказа за това, което е извършено, което е проучено твърде късно, но още остава неотмъстено, което е надминало всички жестоки и отвратителни страсти и което може отново да избухне в нова жетва от убийства в прогизналата и воняща на кръв земя и във въздуха, напоен с престъпления и позор…“. Тези думи на Гладстон взривили общественото мнение на Острова в края на септември 1876 г.
Преди да напусне Лондон на 8 ноември 1876 г., тандемът Цанков – Балабанов успял да издаде брошурата „България“, с която запознал чуждестранните читатели с историята и проблемите на една несъществуваща тогава държава: „Цяла България пострада вследствие на приготвеното избухване на турския фанатизъм. Но полето, в което се разигра най-дивата и най-кървавата драма в нашия век, се простира от Севлиево и Габрово до Батак в направление от север на юг през Балкана, и от Ямбол до София в направление от изток към запад. За това има една особена причина, а тя е, че сравнителното благосъстояние на градовете и селата от тази част на България дразнеше от дълго време завистта на турците. Нямаше тук почти ни едно село без своя черквица,без свое училище, дори и без свое читалище. Трудолюбието беше произвело тук едно сравнително благосъстояние, докато при ленивостта на жителите на някои близки съседни турски села тези последните изпадваха от ден на ден повече. Българите обработваха земите си, занимаваха се с търговия, основаваха училища, учеха се и вървяха с решителни крачки по пътя на мирния напредък. Тази част на България беше обърната не само в една градина, грижливо отглеждана, но още и в един разсадник за добри и просветени членове на обществото. Всичко това турците не можеха да гледат с добро око. Селата Перущица, Батак, Панагюрище, Копривщица, Клисура, Златица, Карлово, Калофер и много други градища и села надлъж по Балкана, както от южната, така и от северната страна смущаваха често съня на някои турски държавници. Няма за тираните нищо по-обезпокоително от стремленията на техните мъченици към едно сравнително благосъстояние…
Защо турските власти се преструваха, че не знаят уж нищо за действията, повече от явни, на някои пратеници или апостоли, които кръстосваха свободно страната в началото на пролетта? Защото тия апостоли, облечени в костюми на български патриоти, действаха със знанието често на самите тия власти, желаещи да предизвикат по тоя начин едно изкуствено движение, от което да вземат повод, за да турят в действие скроения си план да изтребят българите и да опустошат България“, пише в брошурата, която била отпечатана на английски и френски език.
Оттук насетне редакторите на „Читалище“ пробили непробиваеми стени. Те се срещнали във френската столица с външния министър Луи-Шарл Деказ и бившия премиер Луи Триер, дори и с най-влиятелния тогава писател Виктор Юго. В Рим ги приел премиерът Агостино Депретис, но не се срещнали с Гарибалди, защото целта била да контактуват само с официални лица, за да не бъдат заподозрени в революционна дейност и това да провали мисията им. В Берлин, въпреки нежеланието на Ото фон Бисмарк, инатът на Цанков проработил и „железният“ канцлер се съгласил да говори с българитев нарушение на протокола и след титаничното им упорство и отказ да си тръгнат от канцлерството.
Най-важната спирка от совалката на Цанков и Балабанов била Петербург, където ги посрещнали сърдечно и с доверие. Преди да ги приеме личноимператор Александър ІІ, те били запознати с руската позиция за България - създаване на две автономни области с центрове Търново и София, българска милиция, официален български език, съдебно устройство. Това им давало надежда. Руският император бил крайно внимателен, дори не позволил да му целунат ръката, както изисквал протоколът. За него те били приятели. След като изслушал българите, той заявил: „Аз обичам мира и желая да се свърши всичко миролюбиво. Не зная какво мислят да правят другите, в случай че Турция не приеме доброволно това, що й се предлага, но аз няма да се задоволя този път с голи думи и с голи обещания. Ако работата не се свърши миролюбиво, както аз желая това от все сърце, и ако другите се задоволят само с думи, ние ще призовем на наша помощ Бога, ще тръгнем напред и ще изпълним длъжността си. Съобщете това, което ви казвам, на ония, които са ви изпратили.”
Мечтата на Софроний Врачански, Некович и Замбин се сбъдвала. Мисията на Цанков и Балабанов изиграла огромно значение, като мобилизирала европейския политически елит за провеждането на Цариградската конференция, която трябвало да намери решение на конфликтите на Балканите. На 23 декември край Босфора се събрала тежката артилерия на дипломацията на Великите сили: граф дьо Муи, барон Хайнрих фон Каличе, лорд Солзбъри, граф Жан-Батист дьо Шодорди, граф Луиджи Корти, граф Франсоа дьо Бургоан, сър Хенри Елиът, граф Николай Игнатиев, барон Карл фон Вертер, граф Ференц Зичи. Всеки от тях имал свой план за решаването на проблемите, който не съвпадал с българския интерес.
Свои планове имали и представителите на българския народ. От Русия Цанков и Балабанов се отправили отново за Виена - държали да си довършат работата. На 24 декември 1876 г., ден след откриване на конференцията в Цариград, те с неохота били приети от министър-председателя граф Гюла Андраши. Първият му въпрос бил: „Вие кой точно Цанков сте?“ Питането не било случайно - на 13 декември европейските монарси и политически анализатори били изненадани от мемоар, обнародван в Букурещ, който настоявал възстановяване на България в нейните етнически граници. Негов автор бил племенникът на Драган - Киряк Цанков, свързан неразривно с БТЦК на Иван Касабов и читалище „Братска любов“. (Преди това в Петербург Драган Цанков също изпаднал в конфузна ситуация заради братовия си син.) Андраши ясно дал да се разбере, че Австро-Унгария не може да съчувства на българите. Въпреки че бил участник в революцията от 1848 г., 30 години по-късно той се бил превърнал в заклет консерватор и изпитвал неприязън към славянските народи.
Започнал нелегално през август, дипломатическият рейд на двамата българи се превърнал в знаменито дефилиране из Европа, а Високата порта с ужас следяла техните изяви. За назидание Драган Цанков – „цензорът“ на печата в Цариград, бил лишен от правото си да се завърне в родината си (както и Раковски преди години).
А какво станало на политическата сцена в империята? Цариградската конференция излязла с решения за реформи, Абдул Хамид ІІ отказал да ги спази, под предлог че страната му вече има конституция. Това предизвикалоРусия да обяви война, известна като Освободителната. На 15 юни 1877 г. руснаците направили десант при Свищов –по ирония на съдбата родното място на Драган Цанков, който фактически завършил успешно Априлското въстание. Мисията „България“ била изпълнена.