БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Партизанската песен на Алек Попов продължава. Сестрите Палавееви не мирасвят и отново ни обсебват със серия умопомрачителни приключения, от които си се завива свят. В буквалния смисъл на думата.
На Коледа стават чудеса, а при мен те ме споходиха при прочитането на продължението на романа, носещо предизвикателното подзаглавие „По пътя към новия свят“. Очаквах страсти и емоции при изграждането на социализма у нас, а се оказа, че след безброй перипетии двете оправни сестри намират покой и се събират в мегаполиса на империализма – Ню Йорк.
Изненадаа!
Честно казано, се чудех как Попов ще стартира повествованието, след като в края на първата част „В бурята на историята“ Кара и Яра се бяха срещнали в шапкарския магазин в Лондон.
Като опитен белетрист и професионалист Алек Попов обаче отново задвижва своята машина на времето, връщайки ни през зимата на 1943 г., за да проследи паралелно съдбата на двете привлекателни девойки.
И какво се оказва?
Кара – Снежана – Таня попада при сръбските партизани в сребърна мина от времето на крал Стефан Урош, охранявана от джуджета – първоначално седем, като във филма на Дисни от 1937 г., а след това доста повече, изживява изпепеляваща любов с партизанския командир Пантер – само името подозрително напомня за свръхгероя на Стефан Данаилов, който трепеше фашистките офицери в „Черните ангели“ (1970), а след това се влюбва още по-силно в британския въздушен ас Ралф, за когото се оженва и преселвайки се в Лондон дори му ражда син Били!
Яра преживява бомбардировките в София – така и не разбрах в края на 1943 ли бяха или през зимата и пролетта на 1944 г., попада в лапите на полицията, издържа геройски на ужасните мъчения, избягва от зандана след поредната бомбардировка на съюзниците, подпомогната от прословутия бай Ангел.
Който за благодарност ще я обезчести, но и след великата победа на 9 септември 1944 г., ще подпомогне кариерното й развитие под името Димка в органите на МВР и МВнР, което май се оказва едно и също, тъй като е таен агент на НКГБ – Ку 365 – 9 – А.
Оттам до назначаването й за деловодител в лондонското посолство, срещата със сестра й и фаталния сблъсък с митичния полковник от НКВД – НКГБ Сергей Владимирович Семичастни (нямащ нищо общо с човека, помогнал за свалянето на Хрушчов) в съветското посолство в
Лондон, който все пак е елиминиран след жестоко схватка от отровна писалка, крачката е една.
Както бе казал един велик астронавт – „Колко малка крачка, но каква гигантска стъпка за човечеството!“
Логично в един момент да стане ясно, че за двете бивши партизанки и бойци на тихия фронт старият континент се оказва тесен.
Накъде да поемат тогава, ако не към Новия свят?
И как ще ни се представи Кара, ако не с ирландската маска на Шанън Блекуел?!
Романът е с обем 428 страници, но се поглъща на един дъх.
В послеслова си „Благодарности“ - 429 – 430 стр. - Алек Попов признава мъките , през които е минал и хората, подпомогнали го, при писането на този нелек текст, оказал се и за него важен, но труден за осъществяване проект, при написването на който отделя „повече време от предвиденото“.
Разбирам го напълно.
Не е било никак лесно да изплетеш подобна зашеметяваща и атрактивна интрига.
Да разказваш за важни и съдбоносни събития увлекателно и на границата между смешното, правдоподобното и тъжното, да шаржираш, без да изпадаш в евтина плакатна вулгарност, да държиш сметка за толкова много персонажи, но да не изпускаш от поглед основните –вкл. бай Ангел, полк. Семичастни, капитан Нощ, Ралф, Пантер, Боя…
Да се възхищаваш на иновационното си чудо – Кара и Яра, но да бъдеш постоянно нащрек при следене на перипетиите им и при разкриването на същностните черти от характера им, за да бъдат двете едновременно забавни, уникални, неповторими, житейски достоверни и убедителни.
Дяволски трудно е, наистина.
Но Алек е майстор в занаята.
Той умее да разказва ефектно и сладкодумно, да плете интрига, да извайва образи и да ползва с пълни шепи - според изискванията на постмодернизма – цитати, зарисовки, хрумвания и акценти от толкова различни и несъвместими източници като югопартизанските екшъни, с които е преминало детството ни – от „Единствен изход“ (1960), „Двоен обръч“ (1963) и „Мостът на кота 612“ (1969) до „Сутиеска“(1973) , филмите на „Монти Пайтън“ и най-вече „Смисълът на живота“ (1983), на Уди Алън – основно „Банани“ (1971) и Куентин Тарантино – „Гадни копилета“ (2009), епичната амбиция на Толкин и Мартин и стигнем до трагикомичния патос на майстори на руското кино като Александър Мита – „Загубен в Сибир“ (1991) и славната комиксова традиция на „Ди Си комикс“ и „Марвел, без да забравяме горчиво – ироничното намигване към родната митология – врачката Ганга – Ванга, която ще предскаже не само къде се крие Пантер, но и че Тито го грози нацистко покушение в Дръвар!...
„Сестри Палавееви“ е всичко това - забавен, смешен, разтърсващ , но и безкрайно искрено написан към проблемите на историята и тяхното осмисляне роман, не робуващ и не признаващ оковите на политическата, естетическата и идеологическата коректност.
Освен всичко друго от епоса на Попов лъха измамно обсебваща носталгия по миналото , усеща се култово пресъздаване на онази неповторима епоха между 1943 и 1953 г., но зад скрупольозното й претворяване се чува невъздържания смях и плезенето на един читав и печен демистификатор, който държи на нашето освобождаване от тотемите на соца и култа, както и на наивната вяра във вездесъщите предимства на свободния свят.
За да погледнем, освободени от предразсъдъци, назад с усмивка и тъга и да продължим напред, колкото и да ни е трудно и да е непривлекателна заобикалящата ни действителност…
Горещо препоръчвам четенето на „Сестри Палавееви. По пътя към новия свят“.
Без никакво съмнение едно от литературните събития на 2017, заедно и до „Хавра“ на Захари Карабашлиев и „Чамкория“ на Милен Русков.
Алек Попов, „Сестри Палавееви. По пътя към новия свят“, роман, 2017, изд. „Сиела“, 430 стр., отг. ред. Христо Блажев
Още текстове от Борислав Гърдев ТУК
