МИТКО НОВКОВ, "Портал Култура"
In memoriam. Публикуваме отново текста на Митко Новков за романите на Алек Попов, който си отиде от този свят на 22 март 2024 г.
След „Мисия Лондон“ („Сиела“, 2001) – „Мисия Туран“ („Сиела“, 2021). Двайсет години промеждутък между двете мисии на Алек Попов – промеждутък, с който трудно би се съвместило критическо изявление от рода на: „Между двете мисии има връзка“. Времевият отрязък ограничава и ни подтиква (че даже и насилва) да четем двете мисии отделно една от друга. Аз обаче няма да се поддам на натиска и ще чета „Мисия Лондон“ и „Мисия Туран“ успоредно. Или ако не точно успоредно, то със сигурност огледално – ще ги оглеждам една в друга, ще ги съпоставям и сравнявам. И в тази рефлексия се надявам да ги изтъкна и изпъкна много по-ярко…
Ще започнем оглеждането-вглеждане лексикално. Или по-точно, омонимно. Знаете, омонимите са думи, които звучат и се пишат еднакво, но имат различно значение. Тъй е и с мисиите на Алек Попов: ако лондонската е дипломатична, то туранската е антропологична. Първата е посолство и в пространствата на това „дипломатическо гнездо“ протичат приключенията, сюжетите, историята. Това с историята е много важно, защото не са една и две книгите, в които иде реч за българските външнопредставителни чудесии, но те обговарят събитията, инцидентите, случките различно от Алек Попов, а именно – анекдотично. Сещам се в тази връзка за една много забавна и увлекателна книга на Росица Ташева „За дипломатите и хората“ („Колибри“, 1998) за мисията ни в Париж, където тъкмо на анекдотичен принцип са разказани патилата и чешитите на българската дипломация в стил „Бай Ганьо в чужбина“.
Като казвам обаче „анекдотичен“, държа да подчертая, че това не е принизяване, въпреки че преди повече от сто години Кирил Христов люто се нахвърля върху проф. Беньо Цанев точно заради „анекдотите“. В предговора си към първото издание на Алековия „Бай Ганьо“ (1903) професорът казва: „Бай Ганьо са били пръснати анекдоти, които са разсмивали всички, щом се намери някой да ги разкаже добре. […] Алеко Константинов е използвал готовия и популярен сюжет за Бай Ганьо и като му дал книжна форма, го издал под свое име“. Поетът е възмутен – какво възмутен, направо е бесен: „Някой беше казал, че Алеко не е убит от случайни убийци, а от самия Бай Ганьо, задето му извадил кирливите ризи на пазар. Обаче отмъщението Байганьово не е още завършено, той си отмъщава много години подир смъртта на своя изобличител“. В „Мисия Лондон“ на Алек Попов, разбира се, могат да се открият и анекдоти, но това е цялостна история, с „увод, изложение и заключение“, не сбор от разнолики сюжети. Макар че преди време Михаил Неделчев нарече романа му „пастиш“, имайки предвид точно великото произведение на Щастливеца. Но каквото и жанрово определение да му дадем, главното е, че мисията в Лондон не е някаква месианска мисия, а дипломатическа; българи уж дипломати, а всъщност байганьовци (и ганьовки)…
Докато „Мисия Туран“ е мисия в класическия смисъл на думата – мисионерска, визионерска и месианска. Проф. Несторов, нейният оглавител, търси заедно с Косара, дъщеря си, и с Хронев, асистента си, корените на древните българи. Това занятие, коренотърсачеството, напоследък се превърна в истинска епидемия; да не говорим, че изводите, които правят тези издирватели, понякога граничат не с фантастичното, а направо със смешното. Преди време Румен Даскалов извади такава книга, монографична, в която проследява всякаквите хиперболични конструкции, съградени от представители на българската историческа наука (в това отношение покойният Божидар Димитров беше истински факир; Докузанов от „Мисия Туран“ е негово копие), изкарващи българите едва ли не най-древния народ на земята – „Чудният свят на древните българи“ („Гутенберг“, 2011). Оставям настрана легионите представители на псевдоисторията (квазиистория, фолк-история, параистория, антиистория, лъжеистория, поп-история, самодейна история), чиито фантасмагории са просто удивителни: „Наследници сме на атлантите и на най-великата световна империя – ИДЕЛ.
Това е паралелната Вселена на българите, в която и до днес живее учителят Петър Дънов и най-великите наши сънародници, твърди феноменът Деян Колев. Икономистът, станал известен като изследовател на ауричните структури, е публикувал в една от своите книги карта на България с четири златни реки, които я пресичат, а в „Дневниците на уфолога“ по телевизия СКАТ каза, че златото, дадено ни от Бог, е на стойност 3 трилиона долара. В тази страна на всеки българин целогодишно се падат по 10 кг злато, 10 кг кристали и 1 диамант, за да можем да отменим робството и да бъдем свободни, поясни той“ (в. „Компас“, 14.VII.2016). Всичките тия измишльотини Алек Попов насажда в специална телевизия, „Онгъл ТВ“, в която окумуш репортерката Глория Айтоска ги поднася, облечена в народна носия (всеки път различна и не особено вярна на регионалните традиции), на своите зрители. Всъщност антропологичното изследване, проведено в „Мисия Туран“, е не толкова на въображаемите туранци – уж древни братя на днешните българи, а тъкмо на тези наши днешни българи, от които и ние сме част, готови да повярват на всякакви теории и да се юрнат подир всякакви дивотии; склонност, благодарение на която (благодарение ли?!) сме на последно място в Европа по ваксинирани срещу КОВИД. В този смисъл ако „Мисия Лондон“ е пастиш на „Бай Ганьо. Невероятни разкази за един съвременен българин“, то „Мисия Туран“ е пастиш на „Бай Авитохол. Невероятни разкази за един древен българин“.
Това обаче е според мен по-повърхностният пласт на романа на Алек Попов, ясно видим, но точно поради това – не чак толкова от значение. От доста по-сериозна важност е писателското му майсторство, което съвсем справедливо извиква думите на Захари Карабашлиев, че той е „най-забавният сериозен български писател“. Сериозен, понеже начинът, по който строи произведенията си, не е ангро, не е като мнозина току-що начинаещи прощъпалници, които си мислят, че след като имат сравнително читава хрумка за сравнително читава история и… са си свършили работата. Нищо подобно, работата им тепърва започва и Алек Попов може дълго да им обяснява колко тази работа е отговорна, трудоемка, енергоемка и времеемка. Но пък без нея няма как да се получи литература, няма как да се получи ЛИТЕРАТУРАТА, която при Алек Попов се получава винаги. В този случай, при огледалното оглеждане-вглеждане на „Мисия Лондон“ с „Мисия Туран“, литературата е резултат от играта с пространствата, които наблюдаваме при двата романа – от една страна, успоредно, от друга – преобърнато.
Това е топологичната линия, съпоставяща и противопоставяща двете книги, тяхното пространствено завъртяване: в „Мисия Лондон“ солидна част от действието протича в затворените пространства на дипломатическата мисия, докато в „Мисия Туран“ неговото развитие се случва в степта – едно открито, може би най-откритото пространство в земната география (ако не броим прериите, които реално са един вид степи, но с друго наименование). В същото време обаче зацепването на действието, предавката, която го пренасочва в съвсем друга посока, сто-и-осемдесет-градусова, я виждаме в други пространства, различни от/на себе си в двете книги, но и различни от/на пространствата в самите книги: в „Мисия Лондон“ това е откритото поле на парка с езерото с кралските патици, в „Мисия Туран“ – тайнствената пещера с гробницата с черепите на „предците“. Патиците се явяват онзи феномен, който разкрива измамата с приема при английската кралица; черепите се явяват онзи феномен, който разкрива измамата с откриването на прабългарските ни предтечи. Но и с отваряне на очите за това, че двамата млади – Косара и Саян, са така дълбоко влюбени, че дори олигархът Налъмбаев няма да има власт над тези глави, готови да се отдадат на любовта си безрезервно и безотказно. Честно казано, тези топологични лудитствания на Алек Попов настояват за отделно разглеждане, за много по-сериозен литературоведски анализ: примерно „Черната кутия“, но и „Сестри Палавееви“, които отново в менкането между открито и закрито оформят канавата на разказа. И ще са слепи онези, които виждат в неговото писане единствено хумор, ирония, сарказъм – не!: Алек Попов е изключително внимателен автор, който всред тези вакханалии на смеха прилежно и пригледно извайва светове, конструира сюжетни линии. И значим елемент от това извайване е тъкмо играта между откритото и закритото, отвореното и затвореното…
Накрая, но не, както е прието да се казва, по-важност, пристига географско-икономическо-политическото оглеждане-вглеждане между двата романа. Първата мисия, лондонската, е ход от изток (югоизток) на запад, втората, туранската – от запад (югоизток) на изток. Така България се явява пресечна (начална) точка на двете мисии, разположена някъде по средата между двата им прицела; но сякаш не това е най от значение, колкото различният ѝ статут в едната и другата мисия: при първата ние сме варварите, нахълтали в уредена и с традиции държава, при втората ние сме цивилизаторите, нахълтали в неуредена, но пак с традиции държава. Питах Алек Попов дали тази промяна в българското социално-политическо и международно състояние не се дължи на това, че все пак за двайсетте години, изтекли между двата романа, нещо е мръднало в добра посока – той не отрече.
Разбира се, демокрацията не е статукво, тя е непрестанен процес, който именно в своята процесуалност се реализира като демокрация, и това в „Мисия Туран“ е показано изключително добре: Азис Налъмбаев, президентът на Туран, печели изборите, когато и както си пожелае (ако менторите и наблюдаващите го офицери от руските служби не решат друго), докато нашият Славянски трябва да положи усилия и да приложи някои мошенически хватки, за да успее (не му обаче помагат особено). Та нали това е същността на мисията, поне за него: приобщават туранците като наши събратя, а те гласуват за когото им се посочи. Алек Попов тоест не се свени да поставя на присмех включително политически проекти, които съвсем сериозно някои партийни водачи изкарваха пред обществото (бесарабци в „Слънчев бряг“, македонци в Космоса). Прочее, той осмива и подиграва не единствено квазиисторическите археологически „находки“ или „автентичните“ патриотични възстановки, но и начина, по който в нашите земи се разбира правенето на политика – задкулисни кроежи, пошли екстри тип all-inclusive, зависимости и подлагания на чужди държави, връзки с криминалния бизнес, елементарни пропаганди…
Би било интересно в тази връзка да се прочетат успоредно „Мисия Туран“ с „Опашката“ на Захари Карабашлиев: вторият много повече политически трилър, първият – хумористична пикареска от раблезиански тип. И ако Алек Попов е майстор в нещо, то е тъкмо в това умело съчетаване на комично и сериозно, на забавно и задълбочено, на развлекателно и поучително, каквото е цялото му творчество. Той е наистина преродил се Рабле, когото агеластите няма как да приемат, но когото публиката аплодира и харесва. Не може да бъде иначе: писането му извиква смях и дори понякога този смях да е през сълзи, той все пак пречиства, въздига, измива. Без да изчегъртва…
„Мисия Лондон“, „Мисия Туран“… Всъщност една и съща мисия – „Мисия България“. Мисия (мисии) за една България – по-ведра, по-смислена, по-свежа.
