ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ, ПЕН-БГ
Наскоро, по повод 50 години от кончината на Саша Попов (1899–1976), отново препрочетох книгата на проф. Димитър Сагаев за великия маестро. Това е смело и откровено четиво за грандиозното дело и драматичната съдба на цигуларя виртуоз и диригент — основоположник на симфоничното дело у нас, на Националната филхармония и на повечето оркестри в България.
В „Саша Попов и българският симфонизъм“ Димитър Сагаев отдава дължимото на великия музикант, но за негова чест не спестява събитията и имената на хората, които са го наранили и прокудили в далечна чужбина. Саша Попов е наистина силна и ярка личност, която неминуемо е предизвиквала омразата на комунистическите властници в културата.
Проф. Димитър Сагаев — имах удоволствието да го познавам и да общувам с него, един наистина добър и благороден човек — като близък приятел на Саша Попов не спестява и още една истина: нито предишната, нито днешната, уж демократична власт, за техен срам, все още не са отдали нужната почит към тази изключителна личност.
През юли 1999 г. трябваше да се чества стогодишнината от рождението му. Той е роден в Русе през 1899 г. в семейство на учители музиканти — пианистка и цигулар. Започва да свири на цигулка едва на четиригодишна възраст, като първият му учител е баща му. Още на седем години е обявен за „дете чудо“.
Семейството му се преселва в София, където Саша Попов усъвършенства цигулката при проф. Петко Наумов. През 1908 г., едва деветгодишен, заминава за Виена с държавна стипендия, където става ученик на прочутия педагог Карл Пирл. По-късно е приет във Виенската консерватория. През 1913 г. гастролира с огромен успех в Русия, а в периода 1926–1928 г. изнася близо 250 концерта из цяла Европа. Признат е за един от петимата най-добри цигулари в света.
След завръщането си в България Саша Попов е назначен за диригент на Академичния симфоничен оркестър и постепенно изоставя цигулката. През 1936 г. на основата на този оркестър създава Царския военен симфоничен оркестър — предшественик на днешната Софийска филхармония.
За съжаление, толкова години след кончината му не е направено нищо съществено, за да се почете паметта му — дори от Софийската филхармония. А тя можеше да приеме неговото име, така както Букурещката филхармония гордо носи името на великия румънски музикант Джордже Енеску. В северната ни съседка, за разлика от нас, ценят и уважават повече своите артисти и музиканти.
Столичната община и Министерството на културата също можеха да поставят негов паметник или бюст в Борисовата градина, редом до другите велики българи — особено при положение че София е осеяна с чужди паметници и имена на улици и площади.
Похвално е, че през 90-те години Община Русе назова една — макар и малка и странична — улица на негово име. Но е наложително да се постави поне паметна плоча с името и образа му на фасадата на Дома на културата (зала „Филхармония“). В това отношение вече сме закъснели.
Саша Попов беше световно признат — първо като един от най-големите цигулари на века, а след това и като диригент. Той не само изгради българското симфонично дело, но и подготви публиката за него. Неговите концерти, част от които и на открито, възпитаха вкус към голямата музика у хиляди българи — нещо, което днес болезнено липсва.
Освен че е бил изключително надарен и трудолюбив, Саша Попов е бил и по немски прецизен. Пословична е била неговата педантичност и стремежът всяка музикална фраза да бъде изпипана до съвършенство. Затова и е провеждал дълги репетиции. Веднъж, когато оркестърът допуснал грешка, той издал заповед за наказание на… самия себе си, убеден, че диригентът като водач трябва да дава пример.
Музикантите, работили с него, единодушно твърдят, че е бил мащабна, щедра и благородна личност. Раздавал се е без остатък. Дал е път на огромен брой български музиканти — оркестранти, солисти и диригенти. Подпомагал е активно и българските композитори, като често е изпълнявал за първи път техни произведения.
Той е създал и редица нови оркестрови състави у нас — освен Царския симфоничен оркестър, още Варненския симфоничен оркестър, както и оркестрите в Плевен, Перник, Пазарджик и други градове. Негова е и идеята за фестивала „Мартенски музикални дни“ в Русе, реализирана блестящо от Илия Темков, както и за първите национални конкурси за млади музиканти.
Чест прави на проф. Сагаев, че ни е предложил този емоционален, но и добре аргументиран текст. Книгата му „звучи“ като соната или по-скоро като тема с вариации. Сложната, мащабна и изключително чувствителна личност на Саша Попов е разбрана в дълбочина.
Авторът проследява отблизо пътя на Попов у нас, а по-късно — след емиграцията му в САЩ — поддържа с него редовна кореспонденция. Освен това интервюира редица музиканти от различни поколения, докоснали се до тази голяма личност, което допълнително обогатява книгата.
От разказите става ясно и друго — че наред с признанието, Попов е срещал и предателства. Някои български композитори, чиито творби той е представял за първи път, са се обърнали срещу него. Това обяснява защо този светъл човек и неизтощим родолюбец, въпреки успехите си в чужбина, страда дълбоко извън родината и копнее да се завърне.
Той е прогонен от Софийската филхармония, която сам създава, обявен за „враг“ и преждевременно пенсиониран през февруари 1956 г. Въпреки удара продължава да работи и създава „Колегиум музикум“, камерен оркестър от най-добрите музиканти. Репетициите се провеждат късно вечер, след официалните ангажименти, а концертите им остават паметни.
По-късно е поканен за главен диригент на симфоничния оркестър в Тел Авив, а след това оглавява и оркестъра в Кайро, който доразвива във филхармония. Впоследствие заминава за САЩ, където става първият български диригент, дирижирал оперни спектакли.
На 12 август 1976 г., след дългогодишно изгнание, Саша Попов получава разрешение да се завърне в България. Но по пътя към летището в Лос Анджелис сърцето му не издържа на вълнението и той умира от масивен инфаркт. Дъщеря му Валери Попова, вече изгряваща оперна звезда, получава урната с праха му.
ФРАГМЕНТИ
През 1940 г., когато Филхармонията (тогава все още Царски симфоничен оркестър) е на турне из Европа, за концертите в Италия Саша Попов бил изрично предупреден, че в оркестъра не е разрешено да участват евреи. Въпреки забраната той успява да издейства от Министерството на войната издаването на паспорти на всички еврейски музиканти с променени, побългарени имена. Така всички оркестранти заминават за Италия.
В друг случай той е поканен да дирижира Берлинската филхармония — чест, оказвана на малцина. В програмата си включва произведение на българския класик Панчо Владигеров. От Берлин му отговарят, че композиторът е от еврейски произход и произведението не може да бъде изпълнено, поради което трябва да бъде заменено. Попов отказва да направи промяната и отклонява поканата.
В трети случай научава, че полицията в София подготвя проверки сред музикантите в оркестъра. Като голям хуманист той предупреждава всеки един от ляво настроените оркестранти да не се явяват на следващата репетиция — и те не отиват. По този начин спасява мнозина от сериозни неприятности.
За тези и други подобни случаи се разказва в книгите на Димитър Сагаев и Александър Абаджиев, посветени на Саша Попов, както и във филма „Диригентът“ (достъпен в YouTube).
Една от съпругите му е правнучка на Александър Дюма
Освен с големия си талант, Саша Попов е известен и с многото си бракове — пет на брой. Сред съпругите му има пианистки, диригентки, оперни певици и балерини. Илка Попова е певица и племенница на Петко Наумов — един от основателите на Софийската опера и първи учител по цигулка на Саша Попов в София. Елена Воронова е балерина, Вера Даскалова-Попова — пианистка, Лина Терзиева — диригентка, а Лиляна Ноева — арфистка.
Най-дългият му брак, продължил 22 години, е с изтъкнатата пианистка и клавирен педагог Вера Попова, която е с 13 години по-млада от него. По баща тя е Даскалова, а майка ѝ — Валери Сципион Дюма — е правнучка на великия Александър Дюма-баща, автора на „Граф Монте Кристо“ и „Тримата мускетари“.
Валери Дюма-Даскалова (1886–1973) пристига в България след Освобождението. Живее в Дупница, където съпругът ѝ работи в болница. Тя е автор на драми, публицистични статии и литературна критика през 20-те и 30-те години на ХХ век, но по време на комунизма творчеството ѝ е забранено.
Вера Попова (1913–2003) ражда на Саша Попов две дъщери — пианистката Антонина Бонева и оперната певица Валери Попова (1945–2000), дългогодишна първа солистка на Софийската опера. Валери Попова е майка на световноизвестната оперна певица Александрина Пендачанска (род. 1970 г.).
