ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
Тя е наистина уникално явление в историята на операта. За нея са изписани хиляди страници в печата, има и книги, останали са малко записи, и твърде много легенди. Била е майстор на рекламата и саморекламата (в днешно време единствено Кабаиванска следва примера й). В тези пикантни истории с лордове, крале, султани, с Джили и Шаляпин има и истини и неистини, но за времето си са били полезни – и това е популяризирало операта и певците, докато днес на преден план, за съжаление, са ниските жанрове в музиката и дори това ужасяващо, срамно за културна и европейска България, явление – чалгата и рапа, което нашите държавници, уви, толерират.
Родена е на 2 август 1905 г. (Илинден, под знака на Лъва и наистина беше лъвица!) в столицата, в семейството на журналист и учителка. От баща си, Стефан Мавродиев, наследява вкуса към рекламата и сензациите, нещо което съпътства цялата й кариера. Като малка се увлича от балета, после от театъра, а след това се влюбва и в операта. Седемнайсет годишна е вече студентка в Държавната музикална академия при водещия тогава педагог Иван Вульпе. Дипломира се с отличие и заминава за Милано, където учи при солистката на „Ла Скала” Маестра Вилани. След това учи и при прочутата руска певица- белоемигрантка Фения Литвин, която изиграва решаваща роля в обучението и израстването й като певица. Подготвя първите си роли: Амнерис от „Аида”, Улрика от „ Бал с маски” и Лаура от „Джоконда”, с които по-късно ще гостува на големите сцени по света.
Тогава, в началото на кариерата си, гори от нетърпение да пее в Италия, но не получава ангажименти. Заминава С Фения Литвин за Франция. Там спечелва конкурс за щатен солист в операта на Бордо. Дебютира в ролята на Мадалена в „Риголето” през 1930 г. Следват Кармен и Амнерис. На един от спектаклите на „Аида” я чува директорът на Гран опера Руше. И от Париж започва голямата й кариера. Първо пее в „Риголето”, следват: Кармен, Амнерис от „Аида”, Далила, Шарлота от „Вертер”, Орфей на Глук, Фидеса от „Пророкът” на Майербер, Иродиада от „Иродиада” на Жул Масне, Улрика от „Бал с маски”, Азучена от „Трубадур”... И гастроли в големите оперни театри на цяла Франция: Лион, Марсилия, Тулон, Ница, Нанси, Тулуза, Ним, Монпелие...Пресата започва да говори за „красавицата от България”, навсякъде я обсипват с аплаузи, цветя, суперлативи. Вече е истинска звезда! Всъщност, след тенора Петър Райчев, тя е вторият наш оперен артист със световна слава и признание. А по онова време операта в Европа, а също и у нас, е на голяма почит и с много публика – естрадната музика не е изместила голямото изкуство.
Освен че е много добра певица и темпераментна актриса, Илка Попова е и красавица със силно излъчване на сцената и в живота, а това не се среща твърде често при мецосопраните. Истинска „жена- вамп”. Нещо рядко за оперната сцена. Канят я из цяла Европа, гастролира дори в страните на Латинска Америка и Магреба (Тунис, Алжир, Мароко).
Нейни партньори са: Бенеамино Джили, с когото пее в Скалата и на редица други големи италиански сцени, Жорж Тил, Петре Щефанеску- Гоанга, Алфред Пикавер, Джана Педерцини, Джакомо Лаури Волпи, Джино Беки, Тито Скипа, Джина Чиня, Магда Оливиеро, Аурелиано Пертиле – всички големи певци от епохата. С легендарният италиански тенор Джили е имала красив и кратък „романс”. Пее и с Фьодор Шаляпин, с когото, според спомените й, има и кратка, но гореща интимна връзка. Великият руски артист наистина, е бил сред поклониците на нашата певица. В края на кариерата си той й подарява своя уникален, някога собственост на руските царе, пръстен талисман с два диаманта, който му носел успех, а след това помагал и на нея. Сега той се съхранява в БНБ.
Дирижират я прочутите диригенти: Тулио Серафин, Артуро Тосканини, Джузепе Мариуци . Ценят високо заради голямата й интелигентност и музикалност. Тя подготвя бързо и с лекота и най- трудните роли. Пее на няколко езика, за нея няма технически проблеми и стилови прегради. Еднакво добра е и във Верди, и във Вагнер, и в оперите на Мусоргски и Римски Корсаков, Жорж Бизе , Камий Сен- Санс, Джакомо Пучини, Умберто Джордано....
През 1937 година триумфира и в Миланската Скала последователно в три постановки на три различни, при това трудни опери: „Джоконда” от Понкиели, „Бал с маски” на Верди и „ Тристан и Изолда” на Вагнер.
През 1940 г. се завръща в България и постъпва в Софийската опера. Изнася и много концерти с песни и арии. Тук поема целия мецосопранов репертоар от класиката, като прибавя към него и редица роли от български и руски автори: Кера от „Хитър Петър” на Веселин Стоянов, Ефросина от „Момчил” на Любомир Пипков, Солоха от „Черевички” на Чайковски, Олга от „Евгений Онегин”, Марина Мнишек от „Борис Годунов” на Мусоргски. В края на бляскавата си кариера се превъплъщава в характерната роля на Графинята от „Дама Пика” на Чайковски, едно, бих казал, забележително певческо и актьорско постижение, останало в историята на българския оперен театър.
Илка Попова почина през 1979 година и за съжаление ни остави малко и не особено качествени записи. Самата тя не се е записвала нито в Европа, нито у нас. Просто не е мислила за това, живеела е заради сцената и заради любовта. Но според съвременниците й е притежавала красив, тембрист и силен, пробивен мецосопран с широк обем, плътност и благородна звучност особено в ниския регистър и медиума. Способна да изгражда като истинска драматична актриса своите образи, тя увлича със стихийната сила на непосредствения си, богат темперамент. Това проличава най- ярко в коронните й роли: Амнерис, Кармен, Далила, Азучена, а също и в Графинята. Записът на нейната сцена от „Дама Пика” е съхранен в Златния фонд на БНР.
