ДИАНА ИВАНОВА, „Свободна Европа”

Наскоро България сама се отказа да изпраща своя изложба в Лувъра. Но по-смущаващ от този факт е начинът, по който българската държава го оповести. Зад него прозират старите идеологически механизми на късния социализъм. Дали това е начало на културен изолационизъм или нов културен фронт?

В рамките само на седмица няколко публикации в медиите предизвикаха министъра на културата да откаже официално пред френската посланичка участието на България в планираната за лятото и есента на 2020 изложба с работно заглавие “Изкуство и култури в България от XVI до XVIII век“.

Нуждата от "благословия"

Отказът дойде след призив на професор от БАН и след отказана благословия от страна на Светия Синод. Основната причина – недоволство от факта, че български православни икони ще бъдат изложени в отдела за ислямско изкуство на френския музей, което ни представя на света като „европейска Турция“. Първоначално министърът реагира на обвиненията с думите „несериозно е“, но няколко дни по-късно отказа изложбата.

Няколко любопитни детайла около тази почти отшумяла история си струва да бъдат припомнени и анализирани.

Първите разговори за изложбата са започнали от 2016 година, а от 2018 година тече подготовка между различните институции. От 2004 година обаче Светият Синод има официална позиция, че предмети от църковни хранилища не се изнасят в чужбина, „освен по изключение за поклонения“. Как да си обясним защо тогава подобна изложба е била планирана, след като тя е била обречена на неуспех? Имало ли е изобщо диалог между институциите?

2020 г. Усеща се като 1981 г.

В становището на ст. н. с. д-р Христо Темелски, директор на Църковно-исторически и архивен институт (ЦИАИ), което доведе до отказа на Синода, се отправят още обвинения в непрофесионализъм към френската страна, неяснота около застраховките на експонатите и се припомня една случка от далечната 1981 година. Тогава по повод грандиозното честване на 1300 години от основаването на България има отново изложба в Лувъра, за която от църковния институт предоставят 11 ценни славянски ръкописа. След края на изложбата държавата в лицето на тогавашния Комитет за култура си присвоява експонатите – решава не да ги върне на църквата, а да ги предаде в новосъздадения Национален исторически музей. На църквата са й необходими години борба, докато си върне ръкописите.

Това споменаване на 1300-та годишнина не изглежда като случайно изпусната реплика. Защото точно по времето на онова честване на българската държава, проведено през 1981 г., са заложени историко-идеологически послания в разбирането за българската култура, които влияят на всички нас и до днес.

Изразът "културен фронт"

В изследването си „Културният фронт“ Иван Еленков подробно анализира честванията от 1981 г. и този етап на създаване на нов официален език и нови идеологически послания. Той го определя като „мобилизация и мистификация на дискурса по националната култура и преформулиране на комунистическата символика и митология в национален култ, артикулиран като отворен и включващ всичко ценно и достойно от хилядолетната българска културна традиция“.

Именно този парадокс на „единната национална социалистическа българска култура“ ще си остане трудното наследство до днес – части от близкото минало ще бъдат постоянно отричани и забравяни, а други части, предимно от древното минало, ще бъдат изведени в статут на „вечно и неизменно български“.

В книгата си „За някои основни въпроси на културния фронт“ (1979) проф. Александър Фол нарича българската култура “гигантска етнокултурна лаборатория”, в която са вложени заемки от “античния, от индуския, от иранския, от сибиро-алтайския, от средноазиатския, от малоазиатския, от византийско-арабския, от ренесансовия, от славянския свят”. Всички тези заемки обаче вече са станали “хомогенни” върху славянско-българската си основа, казва той. От идеята за единната и хомогенна култура малко по-късно ще се роди идеята за “общия родов корен” на 80-те години, която ще оправдае политическо насилие – насилствената смяна на имената на българските турци.

Идеята за "вечно български" характер на културата

Но ако се върнем към екзалтирания език на юбилейното честване 1300 години България – мисленето, че има вечно български характеристики на българската култура, непроменени и неподвластни на времето и че тази култура е една, хомогенна и обща за всички нас, продължава да доминира разбирането за смисъла на културата днес. Дали именно това неосъзнато у повечето от нас мислене не задвижва автоматично подозрението към всякакви опити части от българската културна традиция да бъдат видени, измерени и изследвани в друг исторически контекст, например в този на доминиращата тогава традиция на исляма?

Но по-тревожното е друго – че както преди, по времето на комунизма, държавата може да си позволи да не върне експонати на църквата след изложба в Лувъра, така днес държавата може да откаже изложба пак там, без други обяснения и без търсене на диалог с различни културни институции, защото няма благословия от Светия синод.

Означава ли думата на църквата край на диалога? И какъв точно е новият културен фронт? Въпроси за сериозно мислене.

 

„Жените владеят света. Няма нужда да спорим, защото те знаят какво правят. Питай Наполеон. Питай Адам. Питай Ричърд Бъртън или Ричи Самбора. Много мъже са рухнали.”

Джон Бон Джоуви, американски музикант, роден на 2 март преди 62 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

„Дюн“ - една впечатляваща суперпродукция

 

Вторият филм е съвършен в техническо и визуално отношение.

Опера без... текст?!

 

 

И все пак германската композиторка от румънски произход Адриана Хьолцки вече направи този абсурден авангардистки опит

Между документалното и въображението

 

„Мери. Раждането на Франкенщайн“ – фокус на текста е вглеждането в творческия процес, довел до създаването на най-популярния роман на Мери Шели