МИТКО НОВКОВ, в. „Сега“

"Псуваш като каруцар!" Някога е звучало като неодобрение, днес минава за похвала. Особено по калните пътища на политическото: кой ли не се е метнал на каруцата и като същи Андрешко шиба ли, шиба конете на разюздания език. Радан Кънев се отчита с "Бай Х.й", Христо Иванов изобрети "жълтопаветника", а Корнелия Нинова пръска слюнки, сочи с пръст като червеноармейка от съветски плакат и гъргори: "Пррредателлли!" Чак е странно цялото това словесно разпасване: бяхме свикнали да го чуваме от Бойко Борисов, от хейтъра Волен Сидеров и от някогашния му първи враг, пък сега първи коалиционер Валери Симеонов, а не от изглеждащите възпитанички, пригладенички, разумнички техни алтернативи (поне така твърдяха). Остава и Меглена Кунева да удари една майна и окончателно 

да изпаднем в когнитивен дисонанс. 

Слава богу, отказа се. Мотивът й? - да даде шанс на младите. На младите? А дали не на пиперлиите? Все пак нейните колеги сключиха съюз не с кого да е, а с хиподилите, които отлично знаят как се надървят въглищата първо в рока, а вече и в политиката...

Защо това ругателство? 

Може би най-важната причина, ПЪРВАТА причина е, че, за жалост, в днешно време не политиците водят народа, обратно - политиците се водят по народа. Това положение учените глави наричат популизъм и той - популизмът, ако и мнозина да твърдят, че са различни от него, ври в сърцата им с кипяща страст и горещи думички. Не случайно листите на двете големи партии бъкат от "поразяващи усти": ясно е от избора, че битката няма да е между идеи, а между цапнатости в езика. Предпоставката е, че този, който говори най-разхайтено, той ще победи: ругай на воля, за да те люби електоратът. Тъй в сферата на надстройката, базата е друга: ХХ век, а след него и XXI се оказаха време на средния човек, на масовия човек; човекът, за когото личното благополучие е над всичко. Питър Джаксън бегло го показа във "Властелинът на пръстените": Гандалф върви из Графството, а хобитка на средна възраст, копаеща градинката си почти по Волтер, се мръщи с неодобрение, че чак и с озлобление; пристигането на Магьосника хубаво не предвещава. Застрашена е градинката? Под обсада е, следователно с каквото има - хулни думи, остро гребло, бодлива тел ще я брани от всякакви похитители, магове и назгули. Популизмът, колкото и да ни се струва, че лъстее омайно унижените и оскърбените, всъщност не произтича от тях, а от т.нар. "средна класа"; от бюргерите и буржоата, на всичко способни, само и само да запазят скъпата на сърцето им собственост. Затова всеки, който ги застрашава, е разбойник, звяр и непрокопсаник - храчат по него и плюят, и отровни думи изричат. Та ако от тоя ъгъл погледнем, може и да му се зарадваме на популизма: нали в България отколе все за средна класа бленуваме, все нея под дърво и камък дириме - ето ви я сега, уважаеми дами и господа, мечтаната средна класа! - популистка и попържаща...

Това, да речем, в по-широк план, световен дори, докато в тесен, национален, ВТОРИ демек, Христо Ботев го усеща най-добре: 

"Пием, пеем буйни песни и се зъбим на тирана". 

Прочее, в "Политическа зима" той усеща и другото, за което думах по-горе: "Приятно нещо е да има човек топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук, пък да легне и да мисли, или да спи и да сънува." Да, много неща е усетил поетът, а най-вече, че макар: "Казана дума - хвърлен камък", все пак: "Дума дупка не прави"; сиреч, каквото и да псувнеш - следа не оставя. Е, има у нас и една приказка за мечката и дърваря, ама кой ли се сеща в предизборни времена за мъдри приказки, когато на хоризонта като мазни наденици са подпухнали пълните с лой депутатски заплати?! Заради тях не лоша дума, ами и лоша пакост сторвам, само и само да ги захапя, пустите му наденички! Затуй люскам ругатни наред, зъбя се на тирана - брюкселския преди всичко, спрямо московския се ослушвам, зъбя се и на опонентите си, зер те са ми спънката пред мазните европейски фондове. За тази цел имам и трибуна - Марк Зукърбърг, да се свети името ти! - "Фейсбук" и "Туитър" са прекрасно място. Ето го ТРЕТИЯ момент, премахващ задръжките: социалните мрежи са пространство, което не търпи анализи, но търпи емоции. А колкото емоциите са пo в инфрачервения сектор, толкова по-добре - ще те чуят и видят, а дори да те изхейтят, забелязали са те. Че и повече: ето повод да хейтиш и ти. И тръгва тя: ти на мене остро словце, аз на тебе остро словце - в омраза и попържане времето минава. Да, минава времето, минава и отминава и нищо не става - втренчени в острословието, обладани от словоблудието, нашите политици забравят, че работа трябва да се върши, че искаме от тях не ругатни, а мотика. Ала, за жалост, българската политическа мотика все повече ръждясва. Ще ръждясва тя, как няма да ръждясва, след като никой не работи с нея. 

Голям камък хвърли, голяма дума не казвай! В българското политическо поле обаче важи обратното. Затова камъните по него си стоят, докато думите плющят ли, плющят...

 

  • ПОЗИЦИЯ

    Най-великият текст

    И Америка е велика отново. И Путин е велик. И българските партии са велики, а велики хора сами си вдигат велики паметници. От толкова много величие понякога ми прилошава, признава Иван Ланджев.

„Ние сме за света все още една неизвестна кинотеритория. Тепърва трябва да пробиваме - нямаме унгарския, полския, чешкия или немския опит от миналото.”

Никола Рударов, български актьор и режисьор, роден на 6 декември преди 98 години.

„Момчето си отива“ – вечният символ на първата любов

 

SKIF припомня емблематичните игрални филми по сценарии на писателя Георги Мишев.

„Мистър Джоунс“ на Агнешка Холанд: 100-годишната рецепта на Сталин за геноцид в Украйна

 

Лъсва и образът на охранената журналистическа гилдия на чуждестранните кореспонденти, базирана в Москва.

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

Историята на Хъки

" Струва ми се, че сцената, в която Мами Блу „разосиновява“ кученцето Хъки и го подарява на умиращото дете, е една от най-добрите в нашата литература. Плахо я сравнявам с „По жицата“." - Николай Петков

"Звезден пратеник". Марин Георгиев за Николай Кънчев, за истината

 

Пътят и съдбата на Николай Кънчев са част от пътят и съдбата и на българската поезия от края на 50-те години до 2007, когато той напусна този грешен свят.

Потокът на паметта: разкази между личното и родовото

Сборникът на Тодорис Гонис „Черната рокля на гарвана“ прави опит да изгради многопластова карта на паметта, в която личното преживяване се преплита с колективната история и устната традиция