МИТКО НОВКОВ, "Портал Култура"
Селски фрагменти XXII
Осми март е ден на мама
но какво да й даря,
та за грижата голяма
аз да й благодаря?
Асен Босев
Всъщност аз никога не съм казвал на майка ми „мамо“. „Майко“, „майка“ – така. Тя се обръщаше към своята майка с „мале“, чувал съм и други, баща ми на свой ред също не казваше „мамо“, а „майко“. С тази особеност дори оформяхме някаква зевзешка гордост с моите приятели от гимназията в Берковица. Известно е, че на Балканите там, където се псува на майка, е българско, а където на Бог и вяра – сръбско. При нас винаги се е псувало на майка, но помежду си говорехме, че да кажеш някому „Да ти е*а майката!“ звучи едва ли не като приласкаване и умилкване, отколкото като истинска ругатня. Истинската за нас беше: „Ти е*ем макята!“ и я повтаряхме с някакво страстно опиянение, сякаш на седмото небе ни изкачваше грубото звучене. „Мъре, макя!“ пък беше израз за нещо, което няма как да се случи – ни да му повярваш, ни да го извършиш.
Майка ми не е от Бързия, пришълка е. Родена е в Гаганица – село на два километра от родното на Йордан Радичков Калиманица. Макар че, ако иде за реч, то и родът на баща ми са пришълци. От Дръмша, Софийско – село малко след Костинброд. Дядо ми Димитър е поканен за свещеник и се преселва с всичките си домашни. Това обаче веднага го е наредило сред първенците на селото: баща ми обичаше да повтаря известната приказка, че на село най-важните били кметът, даскалът и попът. По тая логика майка ми също трябваше да бъде важна – в Бързия попада по разпределение, след като завършва специализирания педагогически институт за начални учителки във Враца. С баща ми се откриват тъкмо в училището и набързо се вземат. Подпис в гражданското и толкоз, без много церемонии.
Майка ми понякога съжаляваше за пропуснатия ритуал. И си поплакваше…
Кръстили я Роза – единствено дете на Иванка и Любен, бедни родители. Много бедни. Невинаги е било така – семейната история и на баба ми, и на дядо ми съвсем спокойно може да се опише като „селска трагедия“. Бащата на баба Иванка, Лазар от Бистрилица, всъщност бил богат, доволно богат със земи и имоти. Но го хванала крастата на хазарта и всичко пропилял. До шушка. Примамили го шантаните и шантонерките в Голема Кутловица (станала през 1891 г. Фердинанд, но моите роднини си я наричаха така), поддал се и изтекло богатството през пръстите му. Не понесъл позора и се обесил. След потресаващото събитие четирите му дъщери набързо били оженени из близките селища – Зана в Мала Кутловица, Софронка в Голема, Олга в Бистрилица, а баба ми Иванка в Гаганица. Но и там не ѝ провървяло: бащата на дядо ми Любен се самоубил пред очите му (прерязал си гърлото с бръснач) и оттогава той леко се чалнал в главата – периодично го настаняваха в клиниката за психичноболни в Лом. Брат му Стоян пък с някакви машинации си присвоява всичко и ги оставя двамата голи и боси. Никога не са имали собствен имот, ако не броим къщата им в Гаганица, която, честно казано, трудно би могла да се нарече къща – паянтов коптор с пръстен под, одая 2 на 3 метра и едно огромно легло, което я запълваше повече от половината. Мъничко прозорче с железни решетки, откъдето едва се процеждаше светлинка. Ядяхме на ниска кръгла маса – софра, седяхме на трикраки столчета; мизерия, че и оттатък. Затова и много не обичах да ходя там, постоянно кроях да се отметна. Баба ми, горката, обсебена от несправедливостта на девера си, все за него говореше – какъв бил лош и колко ги бил окрал. На стари години я хвана тежка графомания, пишеше писма до Тодор Живков той лично да се заеме със случая и да го разреши справедливо. Баща ми я подиграваше, питаше я: „Отговори ли ти Тодор Живков, бабо?“, а тя му се сърдеше: „У-у-у, бре, Георги!“ и упорито продължаваше да съчинява още по-дебели писма, по двайсетина, че и повече страници. Честно казано, не си спомням да е получавала отговор, но това не я отчайваше, продължаваше да пише…
Майка много жалеше родителите си и люто се сърдеше на баща ми за проявяваното коравосърдечие. И пак плачеше…
Разказвам всичко това, за да покажа, че селото, никое село, не е идилията, която описват Тодор Г. Влайков и Петко Ю. Тодоров, а е по-скоро мрачната и усойна атмосфера на „Гераците“ на Елин Пелин и „Снаха“ на Георги Караславов. Баба ми и дядо ми си бяха приели орисията, бореха се колкото могат с нея – тя пееше песни за нещастна любов, войни и катастрофи по панаирите, той продаваше бонбони „Лукчета“, „Скръц-скръц“ и захарни петлета, ловеше със серкме риба в река Златица, за адет промиваше и речен пясък за злато – Златица е известна с наносите си, макар и не кой знае колко изобилни. Доколкото знам, така и не се бяха хващали на държавна работа – баба ми копаеше по частните ниви, чат-пат в местното ТКЗС, когато не обикаляха селските събори. Или ходеха по горите за гъби и боровинки: майка ми е разправяла, че когато веднъж минали през Бързия (тогава още Клисура), баба ми се вгледала в къщата на попа и ѝ пожелала: „Ей тука, чедо, ако можеш да се задомиш, ще си отживееш!“. Баща ми определено се срамуваше от тъста и тъща си, аз да си призная, донякъде също.
Не съм сигурен колко си е отживяла майка, по-скоро не. Новата власт поповете не ги обичаше (както и роднините им), а даскалите ги държеше със заплата кажи-речи на екзистенц-минимума. Те затова и скандалите между родителите ми бяха най-вече за пари. Вечно бяха в някакви борчове – вземат от един, за да върнат на друг. Баща ми укоряваше майка ми, че била скъпа на триците, а евтина на брашното и като че ли беше прав – имаше моменти, когато ми се струваше, че още не е напуснала схлупената кирпичена къщица с пръстен под в Гаганица. Така и не успяваше да си подреди дома като хората – все беше разхвърляно. Но пък тя самата в други моменти искреше и блестеше. На естрадата и на сцената. Майка имаше артистичен талант, пееше прекрасно, изявяваше се и в театрални постановки. Из селото на няколко пъти дори бяха разпечатали афиши с името ѝ, Роза Новкова (не само нейното, разбира се), но тя – нямайки никакви архиварски дарби, така и не запази нито един. Затова и не мога да се сетя за заглавията на спектаклите, но съдейки по тогавашните предпочитания, вероятно ще да е било нещо от българската класика. Може би Ст. Л. Костов, не съм сигурен. Също рисуваше. Колко оценки по рисуване ми е изкарала (аз в това отношение съм пълен ръб)… Беше сръчна, тъчеше, предеше, плетеше, готвеше прекрасно. Имаше си един любим тиган, бакърен, целият черен отвън, вътре обаче свети – редовно го даваше на циганите-медникари да го калайдисват. Жена ми му беше хвърлила око да го изхвърли, но той продължи да ѝ служи, докато майка ми не си отиде.
Майка проявяваше такива почти плюшкиновски привързаности към някои стари предмети, дълго ги държеше дори безполезни. Ако пък се наложеше да ги махне – бащи ми понякога побесняваше заради тази нейна страст да държи това и онова без нужда и необходимост, отново си поплакваше…
Но ако има все пак нещо, което наистина я караше да хвърчи, това не беше художествената самодейност, а земеделската работа. Като тръгваше за нивата, градината, лозето, ливадата, по земята не стъпваше, летеше направо. С брат ми никога не разбрахме тоя неин устрем, той не ни и увлече. Някаква първична любов към земята, обработването й, грижата за растенията, събирането на реколтата… Затова ме спря да уча по-далече: бяха дошли от Михайловград в училището в Бързия в 7 клас да ни агитират за Немската езикова гимназия, от Лом за тамошната Руска, но тя така и не позволи да ида – трябвало да й помагам за земята, не можела да се грижи сама за нея. Намеси и животните, към които питаеше същата отговорност, каквато и към нивите. Кой ще ги гледа? За нея добитъкът не беше встрани, а част от дома, от домочадието чак. Няма да забравя какви усилия полагаше, когато някоя от козите ни беше болна, как прибираше в стаята зимно време неразумната квачка, точно в студа решила да измъти пиленца, как галеше котката, а тя мърка в скута й в някакъв свой си котешки рай, сътворен специално за нея. Тъкмо майка правеше така, че да се чувстваме едно с живинките покрай нас, с природата – култивирана или не чак толкова, със света, който ни заобикаляше. Светът не беше външен, вътрешен беше – част от нас, без който не бихме били докрай ние.
Майка беше милозлива, не издържаше на селските жертвоприношения по Гергьовден, Великден, Коледа. И тогава си поплакваше, а след това със завидна деловитост запряташе ръкави да спретне тържествения обяд.
Може би от това единение със света около нея изникваше вярата й, а може би и обратно – от вярата да изникваше единението. Но тя упорито, бих казал дори на инат вярваше в Бога, въпреки че това й носеше немалко неприятности. Коряха я и я наказваха, но тя продължаваше да ходи на черква, водеше и нас. Сега, от върха на годините, откривам противоречие в поведението ѝ, тъй като заедно с това беше деен член на ОФ-то, май по едно време беше и селски отговорник и обикаляше по къщите да събира членския внос. Колко сме се карали с нея за политика след 1989-а, Боже мой! Тя – кой знае, вероятно заради беднотията, в която е израснала, все повтаряше, че благодарение на народната власт се била изучила – общежитие във Враца, стипендия, веселби и „Свири, хармонико, свири“. Не поставяше под въпрос партийните решения, напротив – следваше ги (с комунистите единствено за вярата си не се разбра, ама някак го преглъщаше). Когато се издигна призивът учители от страната да ходят в т.нар. „проблемни райони“ след възродителния процес, тя не се подвоуми, отиде в Силистренско. Там преподаваше на турчетата от село Вокил и не можеше да им се нахвали. Баща ми вече го беше хванало пиянството и не я придружи, но той така и никога не ги взе тия мероприятия за чиста монета. Но пък беше доволен – заплатите на учителите в ония райони май бяха двойни, така че и материален кяр имаше. Някъде две години изкара майка във Вокил, та да си оправи пенсията.
Майка ми беше наивна и когато фантазиите й се разминаваха с действителността, плачеше. И на филми плачеше, често й се случваше…
Наумеше ли си нещо, трудно можеше да я отклониш – не, та не! Свиваше устни и с някакъв магарешки инат си стоеше на своето. Докато учех в гимназията в Берковица, беше решила, че трябва да пътувам – градът е близо, 6 км, нямало нужда да даваме грешни пари за квартира. Не че бяха кой знае колко – 20 лв. на месец, но тя никакви доводи не признаваше. А аз – вече завъдил там добри приятелства, купоните се вихрят – живеех с усещането, че пропускам много важни събития, съдбовни дори. (Вярно си е – така и не бях на един знаменит концерт на „Златни струни“ в читалището, за което и досега съжалявам.) И трябваше да стигнем до драстични раздори и караници, че най-накрая да склони. Едва в 11 клас и то пак не на квартира, а при нейна роднина по майчина линия. В същото време ми обясняваше как непременно трябва да уча и когато влязох в университета, преживя го като личен успех. Казах им новината на една ливада над Гинци, където отново пластеха, та да спастрят някой лев. Баща ми: „Ай стига, бе!“, а майка ми се просна възнак връз една купа сено и така се разкрещя, че всички насъбра: „Приет е! Приет е! Приет е!“. Все едно нея бяха приели…
Майка ми беше странна жена, противоречива. Напредничава и ретроградна, наивна и пресметлива, милозлива и инат, патетична и сантиментална, консервативна и любознателна; веднъж селянка до мозъка на костите си, друг път наперена интелигентка. Понякога с изумяващи решения, понякога елементарни до глупост. Наистина скъпа на триците и евтина на брашното. Карал съм се с нея до прегракване, докарвал съм я до сълзи, тя мен също; все бяхме в някакво съперничество. Но си беше моята майка, единствената.
Мама ми липсва, болезнено ми липсва…
