МИТКО НОВКОВ, СП. "СЪВРЕМЕННИК"
Всички досега разглеждани книги се занимават с българското – парадоксално-иронично от Асен Сираков, готически-мрачно от Георги Тенев, романтически-поетично от Иван Димитров. При Момчил Николов няма такова нещо, казах на друго място, че „Последната територия“ е книга, която може да бъде написана от всеки човек във всяко кътче на планетата Земя. Вярно, втората част се развива в София, проследява компулсивно-импулсивните обсесии (психиатърът Момчил Николов добре се ориентира в психическите разстройства на своите пациенти – о, простете! – герои) на сънародник, работещ като рекламен инвентор, собственик на фирмата. Но доколко това българско приключение е несъществено за романа личи, че в тази част авторът хич не си е дал зор: онова, което принуждава героя му да бяга, е поредното описание на сблъсък с българска мутра, сполучливо и с ирония наречен Сръбския.
Романът тече наобратно: постепенно разбираме каква е тази „последна територия“, за която иде реч в заглавието. Това е всъщност територията на съня, главният герой Маноло, пострадал от приемането на лекарството талидомид – родил се е с фокомелия, деформация на крайниците, има прелестната способност да влиза в чужди сънища. И тук фантазията на Момчил Николов се развихря: не може да се отрече таланта му да гради повествованието, да го иззижда така, че да му е винаги под око. Мери с отвеса, права стена (се) получава. Да, така е, права е, вярно, но толкова правоверно права, че е чак скучна. За съжаление, тази дебела книга не е, да речем, като една друга дебела книга, преводна, „Ние, удавниците“ на датчанина Карстен Йенсен, която щом веднъж хванеш в ръцете си, не ти се ще да изпуснеш; „Последната територия“ се чете с усилие, с досада, със съклет. Отегчителна е и бързо омръзва. Честно казано, не зная какво толкова видяха в нея нейните адепти, в. „Култура“ дори я направи свой „избор“, но да избереш „Последната територия“, а да не избереш „Една и съща река“ на Здравка Евтимова или „Камбаната“ на Недялко Славов си е чиста проба естетическо късогледство. Или направо слепота вследствие дълбок коматозен сън за стойностното.
Кой знае, може би точно тази не-българскост на романа на Момчил Николов е причина за харесването му, симптом на старата язва на българския интелигент: колкото по-малко българско, толкова повече европейско и модерно. Макар че, ако не броим „Осъдени души“ и „Захвърлен в природата“, няма голям роман, написан на български, чийто център да не е българското – тръгваме от „Под игото“ и стигаме до „Възвишение“. Основна част от действието на „Последната територия“ се развива в бленуваната Барселона – за българите от XXI век европейска дестинация, много повече жадувана в сравнение някогашните топоси на желанието Париж, Виена, Берлин, Мюнхен, Прага…
Авторът си е поставил задача така да опише каталунската столица, сякаш се е родил в нея. Но в нейното описание и в другите описания, свързани с действието, така се увлича в употребата на думи, че уморява читателя: „Трябваше да се обърне внимание и на животинския свят: определено неагресивни и годни за ядене видове бяха добре дошли, но разните там хищници и отровни влечуги, които на бърза ръка биха могли да осуетят еволюционните ми планове, трябваше на всяка цена да бъдат избягвани; откъм фауна ми трябваше такова място, където щях необезпокояван да заемам върха на хранителната верига.“ Награмадяване на думи, думи, думи, на трябваше, трябваше, трябваше: Момчил Николов, за съжаление, се отказа от стройното и стегнато разказване, изложено от него в „Hash oil“ – според мен най-хубавата му книга, за да продължи със словесното преобилие на „Кръглата риба“ – също толкова досадна като „Последната територия“, независимо от демонстрираната и там фантазия на автора. Впрочем, може би точно в това е дефицитът (или май е по-добре да кажем мултифицитът) на неговото писане: дотолкова се увлича в хрумванията си, така си ги харесва и им се кефи, че няма никаква воля, хеле пък желание да се откаже от което и да е от тях. Суета на въображението. Книгите му набъбват, разширяват се и се надуват без цялата тази куха екстензивност да има кой знае какво отношение към разказа. Трупа, трупа, трупа до пълно отегчение…
Та в този смисъл „Последната територия“ не е друго, освен едно с широк замах натаманено скучно четиво. Скучно до отчаяние…
