Орхан Памук (63) е роден в Истанбул в прозападно семейство, привърженик на Кемал Ататюрк. През 1982 г. пише първия си роман „Джевдет и неговите синове”. В следващите години пише още много книги и през 2006 г. получава Нобелова награда. През 2005 г. в интервю Памук критикува турското правителство за това, че не призна арменския геноцид. Същата година получи наградата за мир на германските книжари. 

Публикуваме със съкращения интервюто, което даде за diepresse.com.

---

В романа „Странности в главата ми” (2014) разказвате историята на преселник от Анадола в Истанбул и така правите паралел с големия бежански поток, на който сме свидетели в момента.

- Отдавна исках да пиша за Истанбул от гледната точка на малкия човек – един вид микроистория на огромните промени, които се случиха в родината ми през последните 50 години. За да се отърват от нищетата на селския живот, милиони от Анадола пресякоха Босфора, често нелегално нощем. Занимава ме въпросът как преселниците преживяват хаоса на големия град. Исках да видя всекидневието в Истанбул през очите на един уличен продавач на боза. 

За кратко Истанбул се превърна в модерна метрополия. Съжалявате ли, че градът от детството ви изчезва? 

- Естествено, боли ме, като гледам как вълна след вълна мигранти променят града. Има дни, в които ме връхлита метафизично замайване. Но homo politicus в мен ми нарежда: Орхан, опитай се да разбереш промяната и да я приемеш. Градът се преобразява с бясна скорост. И е удивително колко безпомощно реагираха турските правителства досега. Европейците правите същото. Не се развива никаква бежанска политика, която да отговаря на идеала за свобода, равенство и братство. Само се приказват празни приказки и се проспива случващото се. 

400 години нощем улиците на Истанбул се владееха от бездомните кучета. През последните 20 години управата все повече ги изтиква от градската картина. Преди 60 г. градът не беше толерантен, напротив. И никога не е имало демокрация. 

В Истанбул прииждат все повече хора с традиционно ислямско вероизповедание, става ли все по-религиозен?

- Истанбул е бил столица на Османската империя, която е завладявала с меч света. Би било грешно, ако кажем, че е бил светски град преди идването на преселниците от Анадола. Със сигурност секуларизмът на турската държава се топи и политическият ислям става все по-видим. Но жените със забрадки не са повече от преди. Само защото изборите се печелят от партия, която използва религията за свои цели, не означава, че цялата страна е станала много религиозна. Така че не критикувам Ердоган и управлението му по този въпрос. 

За какво го критикувате тогава?

- За нетолерантността и авторитарното управление. Европейците сега се отнасят много приятелски с турското правителство, за да спира то бежанците и да помага за бомбардирането на ИДИЛ. ЕС обаче трябва да поиска още нещо: спазване на човешките права!

 

 

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Понеже всяко правителство, което управлява без съгласието на управляваните, по дефиниция представлява робство.“

Джонатан Суифт, ирландски писател, роден на 30 ноември преди 356 години

Анкета

Остава ли ви време да четете книги?

Да, както винаги - 80%
Все по-малко - 20%
Не чета изобщо - 0%

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

„Диада“ без доза щастие

„Диада“ е честно реализиран филм, с уверена и с ясни послания режисура, впечатлява и операторска работа

За „Ваймар експрес“ и силата на таланта

 

На финала авторката на филма търси помирителен жест – тя деликатно и предпазливо, премерено и едва ли не извинявайки се, стига до извода, че личността и пристрастията на Мутафова отстъпва пред силата на нейния талант, което си е и самата истина.

Такива, каквито бяхме

 

50 години от премиерата на "Каквито бяхме". Творбата на Полак е сред вечните класики на Холивуд, която може да се гледа винаги и с удоволствие