БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
„Т като Ташкент“ е очаквана книга в творческото развитие на Христо Карастоянов. Авторът на „Една и съща нощ“(2014) и „Кукувича прежда“(2020) неизбежно щеше да продължи да дълбае в тази толкова привлекателна за изследване и така взривоопасна като наследство тема със съответните й раздели.
Темата за братоубийствената гражданска война, водена в България повече от две десетилетия, за слугуването на чужди интереси, смятани за свои национални, за предателството, мимикрията и политическата целесъобразност, за трудното разкриване на истината за нашето минало, без което не можем да се развиваме нормално и цивилизовано в настоящето, обвита в одеждите на амбициозно написана художествена фикция с неподправен трагичен подтекст.
Освен всичко друго „Т като Ташкент“ имплицитно полемизира с наслоени удобни постулати и отговори, които прикриват смущаващи и страшни истини за нашето минало тип „По дирята на безследно изчезналите“ (1973) и отново, този път дръзко и уверено посяга към осмисляне на проблемите „Никола Гешев“ и „Гео Милев“.
Гео Милев поетът анархист, борещ се с общественото статукво и Гешев, пазещ го стръвно като бюрократ преди и след т.н.социалистическа революция.
Което означава, че романът се възприема едновременно като трета - а може би и първа, въвеждаща - част на сагата за поета Гео Милев, открита с „Една и съща нощ“ и като своеобразно допълнение на „Кукувича прежда“.
В книгата си Карастоянов е аргументиран, акуратен и коректен, за разлика от прекалената категоричност на защитаваната теза, каквато наблюдаваме в „Девети“ (2021) на Георги Божилов.
Може би и защото писателят ползва нереализиран сценарий за игрален филм по „Една и съща нощ“ от 2017 г. на Константин Петров и Константин Бонев, който е гръбнакът на втората половина на творбата му. А и тъй като вкарва глави от писан отдавна роман за алтернативната ни история на принципа – „Какво би станало, ако го нямаше преврата на 9 юни 1923 г.?“
За незапознатите със синдрома „Гешев“ това , което ще прочетат в „Т като Ташкент“ вероятно ще прозвучи стъписващо, стряскащо, скандално, невероятно.
Аз обаче съм вътре в проблематиката покрай филма на Пенко Русев и Васил Барков „Гешев“ (2019).
Още тогава се убедих, че суперполицаят на царска България бяга не в Турция, а пристига в СССР с двата куфара секретна информация, така необходима на руснаците, благодарение на която той живее необезпокоявано, за да почине във ФРГ на 88 години.
Разбира се, не съм предполагал, че се е подвизавал като Николай Рошчин, с което измислено име го представя Карастоянов, но и това, както се казва, е част от играта.
Любопитно е, че романът имитира журналистическо разследване – младият Любомир Попов е пратен от началниците си в изданието, в което работи в Ташкент по следите на мистериозно писмо, указващо къде са гробовете на жертвите от 1925 г.
Проучвателната работа го свързва в узбекската столица с Рошчин и всъщност втората част на книгата е един безкраен, напрегнат и неравен спор , в който Гешев – Рошчин нагледно показва как истината е винаги относителна и в служба на целесъобразността и в името на своето оцеляване далновидно решава да хвърли младия журналист в лапите на агентите от българската ДС.
„Т като Ташкент“ е написана вещо, увлекателно, мотивирано ясно.
Чете се на един дъх, привлича вниманието и атакува съзнанието ни с поредица от нелицеприятни въпроси и констатации.
Трудно е да приемем Стамболийски за диктатор, Димо Казасов, Цвятко Бобошевски и Кимон Георгиев за важните инструменти при всеки преврат у нас през ХХ век, оказали се необходими и преди , и след 9. 9. 1944 г., Гешев за сътрудник на съветските тайни служби, подсказал на управниците ни къде да търсят труповете на убитите през 1925 г. другари, включително и на Гео Милев, но такава е историческата правда – смущаваща, дразнеща и нагарчаща.
„Т като Ташкент“ разкрива пред нас завършения в своята пълнота и зрелост образ на писателя, станал ни интересен още от прочутите му „Записки по исторически наивизъм“(1999).
Тук Карастоянов е настъпателен, безкомпромисен търсач на правдата, готов дори да разрушава митове и авторитети, но да изгради с много любов и вдъхновение своята визия за важни и значими процеси, случили се в родината ни през първата половина на миналия век, оказали трайно и съдбоносно влияние в нейното развитие.
Точно за тази си дръзновеност и вяра в истината писателят трябва да бъде адмириран, като романът му съвсем заслужено се радва на голяма популярност.
Христо Карастоянов, „Т като Ташкент“, 2021, роман, Пловдив, изд. „Жанет 45“, ред. Младен Влашки
