БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
„Послепис“ е най-личният и съкровен проект на Христо Карастоянов. Излят на един дъх, но внимателно обмислен, обрамчен от цитати и културни кодове, романът свидетелства за креативната зрелост на създателя си.
Без да обременява читателя, лапидарно и фрагментарно, жонглирайки с темпоралните пластове, на принципа на добре подредения пъзел Карастоянов гради уверено и ефективно сагата за едно приятелство, не устояло на бурите на времето.
Тя предизвиква горчиви размисли за съдбата на поколението, навлязло в живота през 60-те години на миналия век, пълно с надежди и мечти, преживяло преломните 1968 и 1989 години, разпиляло се по света и простило се с илюзиите си за сносно и добро съществуване.
Като начетен и познаващ класическите образци автор, Христо Карастоянов търси в другарската четворка представителната, но и типична извадка на обществото ни - разказвачът, неуспелият успял художник Стоян, учителят новатор и талантлив белетрист Фехим Юмеров и философът Белзер Калдерон. В компанията липсва само циганинът, за да е картината пълна и колоритна.
„Послепис“ се възприема като изповед, като „спомен от звезден прах“ за невинни години, големи надежди и велики илюзии, породени от парадоксите на времето. Всеки от основните персонажи иска да е достоен гражданин на родината си и всеки търпи по своему лично крушение.
Разказвачът единствен остава жив, но сам, поради което чувства задължение да довърши скръбната елегия на своето поколение.
Фехим не приема насилственото си покръстване на Филко и закономерно през лятото на 1989 г. се премества в Адана. Той ще се замогне, запазвайки достойнството си, но ще умре нелепо от притеснение за сигурността на своята любима в новогодишната нощ на 2016 г. (Възлови събития са свързани с новата година, която по традиция се свързва с късмет и щастие…)
Стоян, без да е завършил Художествената академия, ще прогресира като уважаван творец, но ще бъде сгазен на пешеходната пътека в родния си град от пиян шофьор.
А Белзер ще претърпи неуспешна операция и също ще си отиде от този свят без време, след като е демонстрирал неподозиран поетичен талант.
Голямата любов на Стоян - Лиляна ще емигрира в Германия, ще преживее метаморфозата на анархист и терорист и ще почине, забравена от всички в затвора „Моабит“, където през 1933 г. нацистите затварят „вожда и учителя на българския народ“…
Писателят експонира увлекателно написан роман с ярки герои, проблеми и конфликти и колкото и да е пристрастен към описаните събития се стреми към отстранение и извисяване над средата, претворявайки я с иронично-скептичен тон, с който си служи обикновено дяволитият и много препатил българин.
Особена топлота и тъга лъха от всяка страница на книгата.
Това е нейното очарование и качествен щемпъл, осъществен с безхитростната и обезоръжаваща искреност на белетриста, съумял вдъхновено и ненатрапчиво да създаде творба, която без съмнение е сред събитията на 2016 година.
Признавам, че с „Послепис“ Христо Карастоянов ме изненада приятно, което ме и стимулира да очаквам с нетърпение следващия му роман.
Христо Карастоянов, „Послепис“, роман, 2016, изд.“Жанет 45“, ред. Митко Новков
Още текстове от Борислав Гърдев ТУК
