МИТКО НОВКОВ, "Портал Култура"

Всяка национална литература си има свой патриарх. За нашата е ясно – Иван Вазов, за руската и полската също – Александър Пушкин и Адам Мицкевич. Балканските съседи – и те (е, с изключение, гърците като че ли): за румънците Йон Лука Караджале, за сърбите – Вук Караджич. В Германия е Гьоте, разбира се, в Англия – Шекспир, във Франция – Расин и Волтер. В Испания Сервантес (ако не броим „Песен за моя Сид“), а в Португалия безспорно е Луиш ди Камоинш с епоса „Лузиадите“, в който една от главните сюжетни линии – победоносната, триумфалната, е откриването от Вашку да Гама на пътя до Индия. Гонсало М. Тавареш – един от най-интересните съвременни португалски автори, за когото нобеловият лауреат Жозе Сарамаго предрича, че рано или късно също ще стане носител на престижното отличие („След 30 години, а може би и преди това – казва той на церемонията по връчването на наградата за млад писател през 2005 г. – Тавареш ще спечели Нобеловата награда и съм сигурен, че прогнозата ми ще се сбъдне. Толкова млад човек няма право да пише толкова добре; иде ти да го напляскаш!“), има книга – роман в стихове, – който е реплика на „Лузиадите“, нарича се „Пътуване до Индия“ („Колибри“, 2010). Неговият герой – между другото, името му е Блум – като в Джойсовия „Одисей“, също пътува, но не за да открие, а за да скрие.

Преводът на романа е на Даринка Кирчева, благодарение на която четем и други книги на португалеца: „Кварталът“ („Ерго“, 2020), „Матео остана без работа“ („Ерго“, 2021), „Речникът на малкия Андерсен“ („Точица“, 2021), „Дневник на чумата“ („Ерго“, 2022). Единствено публикуваната през 2010 г. „Йерусалим“ с предговор от проф. Петър Петров (за която Тавареш спечелва наградата за млад автор) от вече изгубилото се издателство „Пет плюс“ май има друг преводач ( но не съм сто процента сигурен). Така или иначе, Гонсало М. Тавареш е сравнително добре познат на любознателния български читател, което не бива да ни учудва – освен изключително талантлив, той е и страховито плодовит: от 2001 г., когато излиза „Телесна температура“, досега книгите му наброяват някъде към 50 (отделно филмовите, театралните и другите проекти). Той самият признава за себе си като писател: „Имам физическа нужда да пиша. Настоявам, че това е и физическа, а не само интелектуална нужда“.

В литературно-критическото пространство – тукашно и международно, сравняват Тавареш с мнозина автори – Кафка, Борхес, Бекет, Джойс; мяркат се имената на Йонеско и Музил; разбира се, не може без Камоинш, Песоа, Сарамаго… Тавареш от своя страна споменава с охота Итало Калвино и Томас Ман. За „Пътуване до Индия“ известният португалски поет Вашку Граса Моура казва: „За „Пътуване към Индия“ ще се говори и след сто години“. Също като за „Вълшебната планина“, между другото. На мен обаче ми се струва, че ако търсим пишещ, с когото да го сравним, да го разберем, за нито един от горните няма да сме в десетката, все ще сме някъде около нея. Но пък ще уцелим, когато изречем: Хулио Флоренсио Кортасар. „Пътуване към Индия“ – макар и на пръв поглед да не ни се струва така, е фундаментално произведение, което много прилича на „Игра на дама“ („Агата А“, 2006) на Хулио Кортасар. И не само заради експеримента, но и заради онова изпитване на границите на литературата, на което е способен единствено големият писател. В „Играта“ Кортасар изпробва играта с литературния език, Тавареш в „Индия“ – играта с литературните конвенции. Като и двамата не се страхуват да разтягат и огъват талантите ѝ до откат…

Прочее, Кортасар също е имал физическа нужда да пише. Когато с третата си съпруга Керъл Дънлоп осъзнават, че не им остава много (болни са от рак), двамата предприемат лудешко пътешествие заедно с превърналия се в легенда микробус „Фолксваген“, наричан от тях „дракона Фефнер“, което фиксират в книга: „Автонавтите на космострадата или Едно пътуване извън времето от Париж до Марсилия“ („Агата А“, 2011). Пътуването се извършва по строги правила: 1) трябва да спрат на всеки един от 65-те паркинга на магистралата Париж-Марсилия; 2) спирките трябва да са две на ден, като на втората пренощуват; 3) длъжни са да водят дневник, в който трябва да описват и най-малките подробности – от температурата на въздуха до менюто им през деня… Това приключение го захващат, за да се освободят от мрачните мисли за приближаващия край. Ала и заради още нещо: „Спомних си правилата за игра на дама, на гоненица, на топчета и постепенното навлизане в други правила, които полека-лека ме затваряха в други правила на възрастни – не се сърди човече, табла, шах. Не-можеш-да-правиш-рокада-ако-си-в-шах-, пипнеш-ли-фигурата-връщане-няма, всичко е фиксирано, като две и две – четири или освободителните походи на генерал Сан Мартин. Така и днес, и през останалите 32 дни не-може-да-се-напуска-автострадата“. Хулио и Керъл опитват с тази книга да начертаят такива правила на играта, които да прояснят онова, което ги очаква в най-близко бъдеще; тоест, да вземат нещата в свои ръце и да не треперят в неизвестност. Авторът на „Лигите на дявола“ и неговата спътница всъщност искат (и успяват) да се отърсят тъкмо от дяволските лиги, които замъгляват и залепват погледите им, за да виждат просто, ясно, в детайли…

За Гонсало М. Тавареш сдобиването от човека с яснота е една от най-важните задачи на литературата, ако не и най-важната. Казано иначе, Индия не трябва да е тъмна, Индия трябва да е светла. Изрича: „Ако ме попитате с една дума какво според мен може да даде литературата на един човек, бих казал още веднъж: яснота. Тоест обратното на наивността. Вярвам, че злото винаги присъства, заплашително или изкушаващо, а наивността може да накара хората да объркат злото с други, много по-приятни неща. Литературата, добрата литература, може да ни помогне като читатели да сме осъзнати, да откриваме симптомите на възникващото зло“. Как обаче се осигурява тази яснота? Ами само когато ти създаваш правилата на играта „литература“. Книгите на Тавареш демонстрират по блестящ начин как – следвайки ясни и стриктни правила, се създава добра литература. По този начин става в „Кварталът“ – една книга, изконструирана именно така – почти математически, почти лудитски. А в „Матео остана без работа“ строгото правило е кристално ясно: всеки второстепенен персонаж в предишния разказ се превръща в главен в следващия. И носи името на загинал в Шоата евреин. А снимките на манекените усилват въздействието. Даже в „Дневник на чумата“ – чумата-ковид, този причинител и извор на хаос, страх и зло, е изработен по точен план, без милиграмче пропуск: всеки ден от 23.ІІІ.2020 до 20.VІ.2020 г. Гонсало М. Тавареш пише, за да си изясни, а и на читателите да изясни какво всъщност става и как да се справяме с това, което става: „Разсее ли се дяволът за миг, ето ти пролука. И оттам прониква спасението“; „Животът е пренасяне на онова, което изчезва“; „Трябва „да се почисти, изтрие, изстърже и дори разкъса историята“, за да може въздухът да циркулира“. Правилата на писане на Гонсало М. Тавареш проясняват ъглите на живота. Но без да заглаждат ръбовете им, защото живот без ръбове не е живот. Или поне не е истински живот: „Никоя идея не може да те накара да забравиш болката“…

Гонсало М. Тавареш е роден през август 1950 г. в Луанда, Ангола. Баща му е строителен инженер, майка му – учителка по математика. Споделя, че обича математиката, в детството си искал да стане или футболист, или математик (оттук и пристрастието му към карти, таблици и други подобни пособия, с които снабдява някои от книгите си). Но онова, което го впечатлило най-силно като млад, била работата на баща му, строителния инженер: „Част от това, което съм, ме връща към професията на баща ми. Той строеше къщи и често ме водеше със себе си. Гледах как работят. Първо копаят голяма дупка, правят основи и след това бавно строят все по-високо и по-високо. Любимият ми момент беше, когато всичко свършваше и потегляхме. А къщата оставаше. Това оказа огромно влияние върху мен. Харесва ми идеята за изграждане на нещо, което придобива собствена независимост. Така мисля за работата си. Аз съм тук, а някъде другаде някой чете книгата ми“. И още: „Хората искаха да построят стена. И изкопаха дупка“… Ако искаш да стигнеш високо, трябва да копаеш дълбоко.

Да, в литературата Гонсало М. Тавареш копае надълбоко. Досущ патриарха Камоинш, много, много надълбоко …   

„Винаги имам проблеми с медиите. Особоно когато им казвам, че искам да живея без трите „П“ – политици, преса, папа.“

Карлос Сантана, виртуозен китарист, роден на 20 юли преди 77 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Поглед назад: меланхолията, която ни влюби в „Изгубени в превода“ на София Копола

 Филмът оставя ярка следа както в съзнанието на зрителите, така и в историята на киното от първото десетилетие на 21-ви век...

Възкръсва ли  американският уестърн?

 

Най-амбициозният проект на Кевин Костнър - „Хоризонт“, е вече факт

Фантастичният свят на магията и езика

 

Слабо звено на „Вавилон: Тайна история“ от Ребека Ф. Куанг е вмъкването на идеята за дискриминацията, която като че ли става неизменна част от съвременната художествена литература...