МАРИН ГЕОРГИЕВ

Не ми потръгна в „Литературен фронт” още от първия ден – 1 октомври 1980 г. Кандидатствах за редактор, а ми казаха, че съм назначен за зав.-отдел „Публицистика” – ранг, който според мен не ми се полагаше. Само дето изживяхме неудобни моменти с Цанко Живков, титуляр на отдела, изтъкнат очеркист на вестника и на българската журналистика. Пред него се чувствах гузен, виновен без вина. Ако по справедливост някой трябваше да е завеждащ отдел, то това бе само той. Гледаше ме Цанко любопитно враждебно като поредния новоизлюпен доверен на властта човек. Изкуственото противопоставяне бе една от комунистическите модификации на класическия принцип на властта разделяй и владей.

Не знам по какви причини, но бяха ми се предоверили и много скоро трябваше да дадат заден ход. Възможно е и в ръководството на вестника да е светнала сигнална лампичка, защото след час, час и нещо ме извикаха горе, преносно и буквално, тоест на горния етаж, на който се помещаваше ръководството. Извика ме зам.-главният Росен Босев, за да ми съобщи, че пак съм зав.-отдел, но на хумора, а Цанко става зав.-отдел „Публицистика”. Ами че то така е по-добре: нямах опита и увереността да оглавя публицистиката, и то на писателския орган, още по-малко имах за хумора, но хумор печатат от дъжд на вятър, все ще се справя. Това соломоновско решение бе облекчение за всички: за ръководството – да измие гузната си съвест, за Цанко – да получи нещо, което му се полагаше заслужено, да се успокои, че не съм му съперник-конкурент; за мен – че няма да му създавам дискомфорт, както и на себе си. Размагнитиха магнитите и не изпращяха пръскащите искри на високото напрежение.

Така че изпълнявах две задължения: осигурявах и редактирах публицистични текстове, а като завеждащ хумора предложих да поканим Константин Павлов. Първо питах, и то не кого да е, а другия зам.-главен Милко Милков, за когото знаех, че е от същото поколение и е бил близък на младини с Коста. Разреши ми. Издирих телефона на Константин Павлов, звъннах му. Той ми предложи среща в кафенето на кинодейците. Като заседнахме в два подир пладне, станахме след 22. Още неотворил дума за целта на срещата и отворихме бутилката; какво ще пиеш, пита; в ония времена се пиеше руска водка и без да си русофил; само нея имаше и от време на време – полският й заместител Житна. А руската водка обичах. Една, че две, че три… бутилки. Коста знаеше по-добре от мен какво може и какво не може, а аз го уверявах, че този път ще стане.

Стана, каквото той казваше: не стана!

Септември 1971 г. постъпих в Радио Варна. В този град имах един поетичен кумир – Петър Алипиев. А работих в една редакция с Атанас Мочуров. Той ме въртеше всякак, за да ме приобщи към поезията си, която познавах, харесвах отделни стихотворения – впрочем няколко, но любимият ми поет, едва ли не образец, бе Алипиев.

На противоположния полюс бе Кольо Севов; противоположен, защото той смяташе Алипиев за традиционен, старомоден, а себе си за нов, тоест модерен. За него Алипиев бе отминал етап. Като всеки пишещ бял стих в ония години, а според мен неположил достатъчно усилия да овладее прозодията, защото е и по-трудно, Кольо минаваше за авангардист и даже философ. Такава бе дървената философия на тогавашната критика. Че и на сегашната. Но мен не можеше заблуди, защото от прочетеното бях разбрал, че най-често се хващат за полите на модното лишените от способности да изпълнят закона.

Кольо търсеше, направо вербуваше привърженици; Пешо – напротив: целенасочено, даже нарочно ги избягваше. Кольо сформираше компании, в които да е лидер; Пешо се самоизолираше. В кафене „Одеса”, тамошното сборище на интелектуалците, Пешо се отбиваше рядко и ако приседнеше, сядаше сам и за малко: колкото да си изпие кафето. Издалеч биеше на очи едрата му, гъстокоса, уведена мрачна глава. Не, не беше недостъпен, но бе саможив, още приживе надживял ежедневното и вгледан във вечното. Откриваше се пред малцина. Най-вече пред ония, за които, след дълга проверка, се убеждаваше, че са осенени.

Когато с трепета и преклонението на влюбен занесох на кумира си ръкописа на първата си стихосбирка, той я отхвърли, а аз дори не можех да му се разсърдя.

А онзи, когото не ценях като поет, тъкмо той съдейства стихосбирката ми да излезе, отвори й път, облекчи й го; по незнайно какви за мен и до днес пътища бе успял да убеди Здравко Петров да напише предговор на никому неизвестния млад поет, тоест на мен. Кольо бе патетичен и може би поради това – убедителен. Патетиката за мен бе израз на фалш, същия фалш, с който несъответно звънко възторжено и напевно четяха публично той и подобните нему уж философската си поезия. А тъкмо тя се чете насаме, дума по дума, без жестове.

В крайна сметка: без да подозират, помогнаха ми и двамата: Пешо – творчески, учех се от него, а този, от когото нямаше какво да науча – житейски: как бе успял, не знам, но бе влязъл под кожата на Здравко Петрови и го бе убедил да напише предговор към първата ми стихосбирка ,,Село” (1975). Нито аз познавах Здравко Петров, нито той пък мен…

А, да: и Пешо ми помогна веднъж като Кольо.

През есента на 1972 г., когато му споделих, че искам да завладявам София, той си спомни за свой приятел от младини, който имаше висок пост в Радиото и с когото навремето са работили заедно. Извади лист, с енергичен замах, с едър и разкрачен почерк написа няколко реда, завъртя подписа си и сложи препоръката в плик, без да го запечата. Като идеш в София, занеси му го. Кабинетът му е на „Софийска комуна” (днешната „Александър Батенберг”). Можеш и да го прочетеш…

Доколкото си спомням, фамилията на този евентуален мой благодетел бе Симеонов; не съм сигурен в малкото му име – може би Стефан. Бе завеждащ редакция, а може би и главен редактор.

Открих го. Разбира се, нищо не стана. Бе изтекло много време от Пешовата младост до моята, много по-трудно се пробиваше бюрократичният обръч от изисквания за жителство и работа. Но поне успях, след дълги раздвоения, да отворя плика, пътем, преди да го подам. "Приятелю, пишеше му Пешо, приеми това момче в обятията си така, както Германската федерална република би приела Германската демократична…”

След двайсет и една години в същата сграда, на предпоследния етаж, бе настанена редакцията на вестник „Литературен форум”, на който бях директор, избран от Общото събрание на фирмата.

 

3.

Здравко Петров ми приличаше на възрастно бебе с очила. Мек, пухкав, пълничък, бе неосътветно пъргав. Цигарата държеше несръчно, пушеше неумело: издишваше дебели струи дим още преди да го е глътнал. Сладкодумец на маса, при несъгласие се сърдеше като дете, при спор се палеше като юноша; изчервяваше се като ученик, чуеше ли неприлична дума, а разгневеше ли се – пламваше цял. Вгледан в невидими светове през дебелите лупи на очилата си, чиито първи рамки бяха и последни, по професорски разсеян и небрежен, бе житейски безпомощен. Живееше самотен. Никога не разбрах, а и не се поинтересувах къде. Когато отидох да се запозная с него и да му благодаря за предговора, той се изчерви като мома, както казва народът.

Бях не по-малко срамлив, а поводът засилваше срама ми, но като видях, че той се срамува повече от мен, добих кураж и за разговор.

Но никога повече не ме привлече като слушател, а още по-невъзможно – като събеседник. Макар да бе чел много и да знаеше много. Неговото знаене бе някак извън живота, книжно, дошло от литературата и потребно само за нея. За мен той бе едно дете, което единосъщо, непроменящо се, преминава всички възрасти. Един и същ си остана външно и до края.

Друго бе Тончо Жечев. Земен, с точен език, понякога остър, пиперлия и дори достигащ до непозволеното, щом трябва да назове нещата с истинските им имена.

И досега ми е чудно какво ги е свързвало.

 

4.

На младини, нямах ясно съзнание за това, което пишех. По-скоро помня кои поети са ми въздействали, кои филми, художници, музикални произведения. В предговора на Здравко Петров имаше едно поразително сравнение за написаното от мен с филма на Параджанов „Сенките на забравените прадеди”. Не, не съм се влиял съзнателно, но подсъзнателно – не изключвам (по същия начин ми подейства албума с репродукции на Шагал, даде ми пример за изобразителна свобода, която приложих в „Януари”). Филма гледах като студент в тогавашния Клуб на дейците на културата във Велико Търново. Той ме порази с образната си смелост, стигаща до дързост спрямо каноните на ония времена; беше сбор от фрагменти: малки новели с доминиращ герой и всяка от тях – със сентенциозен епиграф. Формулираното от Здравко Петров ми даде увереност за посоката, в която трябваше да продължа. Той, градският човек, човекът на книгите, бе усетил и изразил същността много повече от ония, които ми бяха подобни и смятах за сродни.

А това може само талантът.

 

5.

В късната есен на 1980 г., когато постъпих в „Литературен фронт”, Здравко Петров бе първи заместник главен редактор. Макар и въображаема, той ми бе единствената опора: нали ми бе нещо като кръстник, а по нашия край кръстникът и кръщелникът са повече от роднини. Задължението на заместниците на главния, тогава Ефрем Каранфилов, бе да водят броеве, тоест да отговарят за естетическите и идейните качества на текстовете. Второто бе по-важно от първото; заместник главните имаха последната дума какво да влезе и какво да отпадне.

Като новопостъпил в писателския вестник толкова се смущавах, че след всяко дежурство, на летучка, трябваше ли да докладвам поредния брой, винаги пишех изказването си предварително. Какво остава до редакторската ми дейност: бях колеблив и несигурен. Публицистиката в официоз като „Литературен фронт” бе едно от ветровитите места. Зададе ли се кръгла годишнина, празник, конгрес, пленум или сесия на Народното събрание, все трябваше да осигуряваме спешно я уводна статия, я есе, я изказване.

1982-ра, задаваше се Трети март. Колко са били формални тези задължения, личи и от ръководството, което бе забравило, че идва поредният празник. Задачата бе спешна, в петък ми я поставиха, трябвало да осигуря есе за понеделник. Към кого да се обърна? Исках да е нещо по-различно, по-оригинално. Кому ли не звънях (единият бе Георги Марковски) – все ми отказват. И паниката ми нараства. А не исках авторът да е от вечните абонати на една и съща тема. Сетих се за Венцeслав Начев, бивш мой шеф в същия отдел на в. „Пулс”. ,,Ти нали знаеш какво мисля по въпроса” – каза ми Венци сърдито, едва ли не заканително заплашително. Знаех, разбира се, но бях на тясно. Замолих го. ,,Добре – отвърна ми той, – но не искам да ми се пипне нито дума”. "Обещавам ти!” – отсякох, без да подозирам каква беля си навличам на главата.

В понеделник имах текста – прословутото есе Нашият трети март”1. Прочетох го. Венци дотолкова се бе увлякъл в нашето самоосвобождение, че лишаваше от общоприетия освободителен смисъл Руско-турската война. Изтръпнах. Идеше ми да вмъкна няколко помирителни думи, но се възпрях: нали му бях дал дума да не пипам нищо. Имах само една – според мен сигурна – надежда: водещия броя Здравко Петров. Той не можеше да не забележи пропуска.

Уви! – есето излезе, както го бях дал (бр. 8 от 25 февруари). Явно Здравко не бе го прочел.

Само аз си знаех как треперех. Всяка седмица очаквах да ме извикат. Близо два месеца ни гък, ни хък. И когато вече се бях поуспокоил – получи се възмутено писмо от някакъв провинциален учител. За щастие, попадна на мен. Постъпих като щрауса: прочетох го и – в коша. Сякаш така мога да скрия или възпра предстоящото. Скоро след писмото някой от писателите, на партийно събрание, вдигнал пара. Случаят стигнал (така чувах) чак до съветското посолство, верни угодници сигнализирали и там. За прегрешението бях наказан от главния редактор Ефрем Каранфилов с мъмрене. Отървах се доста леко и предполагам, че причината бе в добрите чувства на Каранфилов към мен. Но случаят ескалираше, Каранфилов бе извикан в ЦК на БКП. Поискали му да ме уволни. Той поел вината и отговорил, че според Кодекса на труда не може за едно и също провинение да бъда наказван два пъти. Но моята грешка бе удобен повод новият председател на СБП Любомир Левчев да смени първия редактор Здравко Петров (бр. 49), а от бр. 50 – и главния редактор. Така че за дългогодишните кадрови неблагополучия в ръководството на вестника имам заслуга и аз. А срещнеше ли ме на улицата, Каранфилов редовно ми подхвърляше: „Здравей, мой враг”2.

Дори имам и такъв автограф.

За тези разговори и действия научих доста след като бяха станали и затова много се учудих на Венци, когато една сутрин в писателското кафене той дойде от съседната маса на моята и ме запита тайнствено, с пресипнал, предрезнал глас:

– Теб викаха ли те?

(Странно, но още в същия миг си помислих: този е отишъл сам!)

Изгледах го неразбиращо:

– Къде?

А той с уголемени от очилата очи вдигна глава към тавана и изшепна:

– Горе!

Не! Никой не бе ме викал от съюзното ръководство и това му и отговорих.

Целият разговор окончателно ме убеди, че Венци сам, от страх, е отишъл да се застрахова пред ръководството, а сега искаше да се застрахова и пред мен, ако евентуално продължат да ми търсят сметка. Вероятно изразът "Лисицата с опашка замита следите си” се е родил от такива и за такива случаи… Като всеки малодушник той бе смел на думи, а страхлив откъм дела.

Дълго време в Съюза и в редакцията към мен се отнасяха не като към редактора, а като към автора на този текст. След повече от година подозрението ми се потвърди: авторът наистина отишъл сам да си признае греха, дори казал, че ме е предупредил, но аз не съм обърнал внимание. На следващата година, на същата дата, по същия повод написал есе с коренно противоположно съдържание, излъчено по "Радио София" – и за двете неща знам от Марко Семов.

 

6.

„Нашият трети март” се превърна в мой траен комплекс, който ме караше да живея с усещането за вина, за насочен срещу ми прожекторен лъч на повишено внимание: мръднех ли – и лъчът подир мен. Спомням си как веднъж, седейки с Иван Цанев на една от масите в кафенето, към нас се устреми с някакъв непознат председателят Левчев, ръкува се с Иван, запозна го с непознатия, към мен нула внимание – сякаш не съществувах. Може да е плод на мнителност, но си помислих: защо го прави? Ами за да не мигна цяла нощ, да си мисля за какво може да е, да бъда в състояние на постоянна виновност. Чак пък дотолкова да не ме познава, не допусках: срещали сме се по стълбите, поздравявали сме се. Всички тези безпокойства един ден споделих с новия главен редактор Руси Божанов. Изслуша ме мълчаливо, а след година и повече ме извика, като ми обясни, че е казал където трябва как добре се справям с работата си, как активно печатам във вестника. Но това бе доста по-късно, а преди него подочух, че ще бъда преместен в издателство „Народна култура”, че Левчев бил уговорил сделката – отивам редактор там с щата си.

От литературния кардинал Вера Ганчева ме спасиха Карденал – никарагуанец, и Николай Гилен – кубинец. Нашият лагер инвестираше народна демокрация в Никарагуа и предстоеше гостуване на тяхна правителствена делегация. Министърът на културата Ернесто Карденал бил и поет. Нашите прогресивни сили бързали да го зарадват с книга от негови стихове, издадени в поредицата „Поетически глобус” на издателство „Народна култура” („Разсъмване”, 1984). Дадоха ми подсрочниците с уговорката за спешен превод. Приех ги както ГФР би приела ГДР: строях и изплащах апартамент, с две малки деца живеех в една стая на квартира. Като министър Карденал може да е бил добър, но като поет – не бе: в началото се опитвах на ръка да предам поне някаква ритмичност на думите, но после разбрах, че напразно се силя; хванах пишещата машина и започнах направо, през просото. Бяха около 700 стиха или малко над тях. Плащаха по лев и нещо на стих. Като прибавих и кубинеца, предвкусвах хилядарката, която веднага щеше да изтече в бездънната каса на строежа. Но когато отидох за хонорара, сумата се оказа доста по-малко: моите изчисления не съвпадаха с изчисленията на редактора. В текста на Гилен („Слово за тропика”, 1983) имаше рефрен от шест стиха, който се повтаряше шест пъти; в броя на стиховете включвах и повторенията на рефрена, а там го броили еднократно. Като ти трябват пари, така броиш, а като даваш – инак. Заявих претенция за несправедливо изплатен хонорар; стигнало до самата директорка Вера Ганчева. Не! – отсякла тя, такъв сребролюбец не ми трябва!

 

7.

Думата на директорката Ганчева пред председателя се оказа по-тежка, отколкото на съветската поетеса Лариса Василиева. Лариса цъфна неочаквано дни преди 1 октомври – празника на поезията, с делегацията на съветските поети. За този празник всяка година гостуваха лирици от братските страни, а най-обгрижвани бяха гостите от родината на социализма.

С Лариса се запознахме в Будапеща през юни 1982 г., станахме близки, а ето я, две години по-късно тя ми идваше на крака. Тя не бе случайна личност в пъзела на съветската действителност. Знаех от нея, че баща й е изобретателят на бронята на танка Т34, в дома й е гостувал Сталин, дори ми разказа детския си спомен. Освен това, още дошла – не дошла – търсела ме. Спешно ми съобщиха от международния отдел на Съюза, че е в хотел „Балкан” (днешния „Шератон”) и чака да й се обадя. Идва да ме спаси, казах си наум. Заварих я в кафенето (дотогава не бях влизал в него, а след 1989 – пак не съм), разказах й набързо патилата си. Спокойно, рече тя, утре Левчев ми е обещал да ме води с мерцедеса си на Алеко и ще говоря с него…

Дали е говорила – не знам, но предполагам, че го е сторила. Говорила – не говорила, но аз, разказвайки случая пред приятели, винаги добавях: ако трябва, не само тя, но и баща й ще дойде да ме спасява; ще възкръсне и ще се яви с танка си пред СБП!

Да ме спасява пред Левчев обеща и Петер Юхас, който, плажувал на морето до последно, още бе в София и имал предстояща среща с Любо.

Така че „Нашият трети март” стана поради склонността ми да споделям (а защо не и да се оплаквам) и международен въпрос!

С времето случаят се забрави, а с него – забравих го и аз. Последното му ехо бе слухът, че на семинар с младата творческа интелигенция в Приморско Стоян Михайлов ме бил дал поименно като отрицателен пример за редактор с недостатъчна идеологическа подготовка.

И все пак няколко години по-късно, на една вечеря със съветски писатели в ресторанта на хотел „София” (днес „Радисън”) всичко приключи окончателно с шега. Съветската делегация обикаляше страната и едно от местата за посещение бе градът на руско-българската и българо-съветската бойна дружба – Плевен. И нали съм от този край, Милко Милков ме изпрати да участвам в четенето, хем да напиша и информация. За финал, както се полага – банкет на всички во главе със съюзното ръководство. Тамада бе председателят Левчев. Никога не бях участвал в подобен ритуал, сърцето ми толкова по-учестено биеше, колкото пò ми наближаваше редът. Чашата на тоста нямаше как да ме отмине, в главата ми набързо се въртяха фрази, свързани с оръдията на плевенския музей и Панорамата, която не бях виждал. Левчев ме представи така: "А сега давам думата на българо-съветския националист Марин Георгиев”. След такова определение и с такова минало какъв освен интернационалист можех да бъда…

Да държа на думата си, както в случая с Венцислав Начев, не повторих.

 

8.

За сега – не знам, но за тогава – имах късмет.

Колчем ме срещнеше, Борислав Геронтиев все ще рече: „Маринчо – щастливото овчарче!”.

Бях извадил късмет и с приемането ми в Писателския съюз – в края на 1981 г.; вече бях в кошарата, в която дори и черната овца трябваше да бъде бранена, защото инак се засягаше и престижът на председателя; ако не бях приет през 1981-ва, този ми грях щеше да е препятствие за това чак до 1990-а, след която заприемаха и куцо и сакато.

 

9.

Започнах с: не ми потръгна в „Литературен фронт” още от първия ден.

Завършвам с: но и на „Литературен фронт” не му потръгна с мен.

Ако Левчев и Вера Ганчева бяха ме изтъргували, тоест ако ме бяха преместели с щата ми, нямаше да му стана узурпатор, както ме нарече Лада Галина; нямаше да бъда единственото изключение в приватизационния пейзаж на изданията на Писателския съюз. Останалите са все наши момчета тях никой не нарича „узурпатори”: например Георги Борисов и Румен Леонидов – на „Факел”, Георги Константинов – на „Пламък”, Владимир Зарев – на „Съвременник”, всинца им бяха сайбии и преди 1989-а, а сега списанията са им пожизнено наследство. А аз съм крадец според активното мероприятие, което осъществяват те и съмишлениците им в София, Плевен и където им падне из земята "като човешка длан”. Или, както пише Копринка Червенкова: "М. Г. пропуска дребната подробност, че неговият вестник е частен; той доста сръчно го измъкна под носа на онзи творчески съюз, чийто орган беше, и успешно си го "приватизира”. "Култура” не извърши тази кражба; "Култура” остана собственост на държавата (преди в лицето на Министерството на културата, а сега – на държавното предприятие ИПК "Родина”) (в. Култура, бр. 48, 1998).

А каква е днес собствеността на Култура  – виж в Апис-а.

Ама какво да направя, като по-рано – още в 1991 г., бях направил това, което единствено можеше да се направи!

Но както е рекъл Толстоя : Ние обвиняваме другите в собствените си пороци.

2007 г.

Правейки справка, препрочетох есето. Най-смелата мисъл в него бе: "Руско-турската война е освободителна война за българина. Той я превръща в такава”. Но в ония години и това не бе позволено.

Всичко това знам от самия Ефрем, който, смеейки се, ми го разказа един ден и оттогава ме нарече враг. На шега, разбира се; срещнеше ли ме, поздравяваше ме отдалеч, широко усмихнат: „Здравей мой враг!”

В деня, в който намерих писмото на Ивайло Петров (04.05.2011), намерих и това писъмце на Ефрем Каранфилов. Написано на ръка с къдрав, окръглен калиграфски почерк и е за стихосбирката ми "Показалец”:

 

Драги Марине,

Понеже си терсене човек – нямаш нито телефон вкъщи, нито си стоиш на работното място. Ето защо се наложи да ти напиша това писъмце. Много хубава книга си написал. Чета ти стиховете, чета ги и на моите гости. Особено ми хареса, сред многото "Вълк”. „Ала убия ли те – знам

ще бъда мъртъв сам.”

Бъди жив и здрав, ти, един от най-личните мои врагове!

 

30.Х.1987 год.  Ефрем Каранфилов

София

 

С Ефрем Каранфилов запазихме добрите си отношения и след промяната; бях вече на "неговото място” – оглавявах продължителя на "Литературен фронт” – "Литературен форум”. Един ден се засрещнахме случайно: аз – бързащ, той – прегърбен, остарял-побелял, тежкостъпен, завива към "Царя” от днешния "Левски”. Засмя се, подаде ми ръка; не по-малко радостен бях и аз. А той – пак: – Здравей, мой враг!

Това ни остана като отмъщение към комунизма, който все искаше да противопостави, раздели и смрази хората.

А нас направи приятели!

Зависи от човека!

Бог да прости Ефрем Каранфилов!

----

Текстът е публикуван в българския сайт "Маргиналия" и македонския "Трибуна".

 

  • В ПАМЕТ

    Сбогуване с Алек Попов

    АЛЕК ПОПОВ (1966-2024)

    • Спомени и оценки на популярни български писатели за автора на "Мисия Лондон"
     
  • ПОЗИЦИЯ

    Нобелисти: Край на толерантността към режима на Путин!

     Под това заглавие над 40 носители на нобелови награди се обърнаха към света с призив "световните лидери и всички хора с добра воля да се откажат от всякакви илюзии за Путин и неговия престъпен режим". Той е отворен за присъединяване

     
  • НЕЗАБРАВИМАТА

    Невена Коканова, която европеизира българското кино

    Тя се наложи на екрана не само с грациозната си красота, но и с щедрия си талант, с който изгради първоначално образите на млади девойки с чисти чувства и естествено поведение 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПРИЗНАНИЕ

    Похвално слово за Кирил Кадийски

    От столицата на поезията Париж.

    • „Той, Кирил Кадийски, е митологичен кон от квадригата на българските класици, които са сред нас и теглят колесницата на Словото“.
  • ИНТЕРВЮ

    "Россия - като чудовището на Франкещайн..."

    "Много скоро Путин, Руската федерация и руснаците ще претърпят военна и репутационна катастрофа, след която ще бъдат презирани и мразени от целия свят", казва Кънчо Кожухаров, автор на книгата „Империята на Пошлостта“

„Хората се делят на капиталисти и социалисти. И двете страни се нуждаят от пари. Разделя ги начинът, по който изкарват парите си. Ако капиталистът се нуждае от пари – работи усилено. Ако социалистът се нуждае от пари – напуска работа и дори подбужда другите да го направят.“

Виктор Суворов, съветски разузнавач и писател, роден на 20 април преди 77 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Камъните на Сизиф

Няколко са основните стълбове на „Камъчета под езика“: владеене на пластиката – в портретите на Георги Мишев, Петър Алипиев, Константин Павлов, Никола Инджов например с рядко срещаното умение да предаде психическото чрез физическото; литературно-критическият анализ – за Марко Ганчев, Първан Стефанов, Атанас Далчев...

Защо обичаме лошото време

 

Привидно семпъл, камерен, скромен, но така въздействащ! Заслугата е безспорно на Яна Лекарска

Книга за малките големи неща

Клер Киган е един от силните гласове на съвременната ирландска литература с вече няколко отличия зад гърба си