Словото на Марин Георгиев, произнесено в къщата музей "Гео Милев” в Стара Загора на 10 октомври 2024 г. при представяне на книгата "Спомен за доброто” от Ганчо Иванов.
---
МАРИН ГЕОРГИЕВ
Днешният българин може да пътува из Европа и света и като бай Ганьо, и като Алеко.
Навремето, да се преподава Алековия Бай Ганьо бе лесно: всичките му кусури се приписваха на буржоазния строй. По-трудно бе с пътеписа му "До Чикаго и назад”; подбуждаше имплантираните в него неудобни въпроси: как така Авторът е решил, платил и заминал за Америка, когато и за соцстраните дори трябва да бъдеш одобрен и командирован, а за някоя от прогнилия Запад пък трябва не само задграничен паспорт, но и специални разрешение на МВР и ДС. За империалистическа Америка забравѝ, впрочем нейният образ и досега си е почти същият в медиите и в устата на мнозинството от политиците ни, сякаш сме още във Варшавския договор.
Каква е била държавата по времето на Алеко, пълна с толкова недостатъци, а същевременно никой не те е спирал за никъде?
Тия питания днешният българин трябва да ги има наум, за да разбере къде се намира на световната карта – и географска, и духовна, и икономическа. Не допусках, че миналото толкова му е вкоренясало, че все него радее. То дори е по-силно от настоящето. Защо ли?
Моето обяснение: жив е навикът да се трудиш малко, да минаваш гратис, от тук и оттам да краднеш и да имаш за насъщното; като работата опря до работата и разцъфна носталгията по живковизма и Русия. Манталитетът на ползвателя се оказа по-силен и по-удобен за човека, отколкото манталитета на съзидателя: с пот на чело да изкарваш хляба си. Тази пот е най-добрият нравствен възпитател и никакви идеологии не биха я избърсали. Там, където е минал социализмът, е равнозначно на минаването на Индже по Йовков "трева не никне”.
Ние станахме и сме още народ от минималисти. Дори и вече член на ЕС, в България политическият инженеринг изобрети и Партията с единствената й цел: да усвоява и разпределя парите от ЕС. Разбира се между Нашите хора. Три десетилетия, а преди това четири и кусур, ние нищо не правим както трябва и докрай. Страната на ментето сме и родината на новите ментета. Там, където няма демонополизация, където няма достатъчно гарантирана частна собственост, където държавата доминира, а една партия или една личност управляват повече от десетилетие и няма ротация, там ще има толкова повече чиновници – държавни храненици, сигурен ресурс от гласоповаватели на партията кърмилница, толкова повече охранители, а гурбетчиите ще се множат, големите поети ще са поредният председател на писателския съюз, днес Боян Ангелов, почетните професори ще са като Михаил Неделчев, академиците като Иван Гранитски, а маргинализирани ще са Светлозариговци, живеещи и умиращи в бедност. Че има ли по-добър начин да вредиш на себе си, на нацията си от фалшивите стойности, без покритие?! Отдавна е време ние, българите, да се вземем в ръце, ако не искаме да изчезнем.
Тъкмо Игов ми откри това четиристишие на Вашия и всенародния Лилиев:
Моята родина не познава
своите рожденни синове
Тя се люшка сред суетна слава
и на мрачни пирове зове.
Там където няма свобода на словото и личността, конкуренция, конфликтност, даже антагонизъм ,там няма развитие; ние все още пеем старите приспивни песни на живота, не показваме истинския му безмилостен лик и затова той не може да порасне. Не култивираме средства за справяне с трудностите и изпитанията. Хвалим се с героично минало, репчим се, а всъщност дундуркаме вечното бебе на своя инфантилизъм. Затова и няма нов "Златорог", където публикуващите са следствие на естествения подбор, нямаме и нов Владимир Василев, но имаме любителски издания и автори аматьори, които не могат да покрият нормат и превърнаха аматьорството в норматив. Но по нашите земи да има елитно издание е и опасно: плебеите все ще скроят някой девети септември, някой народен съд и ще отмъстят на можещите, като ги ликвидират: първо естетически, а после и физически. И в момента имаме две литератури – старата официална и новата – потулвана или тук-там пробила наметалото на старовремието. Бастионите му са СБП и СБЖ.
Тук никога не е имало борба на идеи, а само на интереси, маскирани като идейна борба. Тук-там само някой наивник като Вапцаров е изгарял, но то е защото прагматиците партийни функционери, брокерите на чуждестранни дотации под формата на идеи, са го тикнали на вълка в устата, за да ги отмени.
Така е станало и с Ботев. Но не и с Левски, Стефан Стамболов, Георги Вълкович, Захари Стоянов и Никола Петков – с ОНИЯ, които не се покоряват и на подкуп не се подават така се справят във всички времена – убиват ги! Който те е освободил – прави те вечен длъжник и послушник. Непослушните? – режат им главите. Който познава добре историята ни знае откъде идват заповедите. Вдигнеш ли глава за самостоятелност – и ще ти спретнат някоя сръбско-българска война.
Българите, повече с инстинкт, колкото с разум вече се догаждат, че предварително им е скроен кюляфа, че макрорамката за прехода е начертана далеч преди преврата 1989 и че всички партии са креация и изчадия на БКП/ДС. Затова и не гласуват. Нима някой от вас, присъстващите тук, допуска, че ние, митингуващите през 90-те години можехме да свалим БКП, ако се не бе свалила сама. Тези масовки бяха умишлени, да отвлекат вниманието и на сини, и на червени от присвояването на националното богатство, изработено от нас, в ръцете на никога неработилите.
Тончо Жечев ми казваше "в България две трети от нещата се решават отвън”. Като търсех статията на Благоев за Освобождението, попаднах и на автора на тая мисъл – той пак е Димитър Благоев. Големият плюс на Захари е, че освен човек на действието е и пописвал, оставил е по-големи следи като свидетел, отколкото като деец. Това е главната ос на българското летописание: Софроний Врачански, Петко Рачев Славейков, Цани Гинчев, Иван Вазов с "Неотдавна”, Йордан Йовков със "Земляци”, (за мен равностойни по художествена изобразителност на ,,Севастополски разкази” на Толстой), Петър Нейков "Завчера и вчера”, Петър Манджуков "Одисеята на първите” и "Предвестници на бурята”. Повечето са писатели самоуци или посочените им творби са в началото на пътя им. Преди 1989-а ги наричаха НЕПРОФЕСИОНАЛНИ АВТОРИ. През 70-те и 80-те години съм подкокорсвал неколцина от тях, посегналите да описват реалния живот, осмелявал съм ги да напишат книга – Любен Недков "Ало такси”, Олга Йорданова, дъщеря на Велико Йорданов от Медвен, спасил от откупената от Турция хартия вторични суровини делото на Васил Левски пред турския съд. Тогава нямах издателство, но намирах начин да ги издам и да не ги подлъжа.
И ето ти един българин, здравомислещ, Нов, тръгнал по стъпките на Алеко, но не да пътува по света с познавателна цел, а принудително, най-важните ни избори се оказват тъкмо такива, пилигрим с гурбетчийска цел, защото нашето общество, приличащо на тамън облякъл пижамата си човек, тамън измил си зъбите и седнал на леглото, миг преди да се гътне в блажения сън – и почва земетресение. Това скрои на 10 ноември управляващата до 1989-а върхушка на своя любим народ, за когото толкова се грижеше; постави го в неведение: ами сега?! Държавата-хранилница трясна мандалото и остави всеки да пасе, сам да се оправя и всяка коза за свой крак. Много хора умряха от страх, основателен страх за себе си и семействата си. Нежната революция по жертви надмина деветосептемврийската, а отгоре на всичко се оказа и имитация.
Помня как се радвах на свободата на 11 ноември, а на 12 се хванах за главата, подпалена няколко нощи от въпроса: от какво ще се живее, писател вече нищо не значи, аз съм човек без професия, вече има само две опции: господар и наемник. Третата: държава от много държавици, т.е. малки и средни собственици, каквито авторът описва в Италия и Испания, властващите вече три десетилетия не я разрешават. Ганчо, като корав българин, минал и през войската, е намерил, за себе си, колая – рискувал е, станал е гурбетчия, аргатин в Италия и шофьор по Европа, видял е свят и подобно дон Кихот на Хр. Фотев – "познах Андалузия с гърба си” – много тояги е изял по гърбината, много сол е излизал за да плати неисканото, но оказва се така нужно познание, с което иска да ни отвори очите.
(Но май се отварят САМО на ония които са предразположени за това).
Намирайки решение на житейския си проблем той е разрешил и литературния. Неговото пътуване е колкото навън, толкова и навътре: откривайки неоткритото, забранено доскоро, той се връща и назад: в детството, юношеството, младостта, на зрели години обгръща целия си живот; опознавайки, се и самоопознава.
Писателят е най-интересен когато все още не се съобразява, когато не знае какво Може и Какво Не може, какво е позволено и какво Не. ТОЙ просто Разказва. И е много важно да остане такъв, неопитомен и когато се култивира. Натурата винаги ревизира литературата, спасява я от книжност, води до нови стилистични и композиционни решения. Много от разказите му са смес от чужди думи, главно италиански, по-рядко испански, това е един нов стил, наложен от живота, все едно глобализацията нрави ли се или не на критици като Панко Анчев, или на когото и да е. Да приемеш реалностите се иска също доблест.
През соцепохата, времето на великото безделие – властващата догма хем искаше да се изобразява живота и човека, хем да не се покаже такъв, какъвто е, да се скрият неудобните страни и покажат само добрите, които пък и не бяха толкова много; постулатът бе да се идеализира, вместо щудира, да се лакира, вместо да се показват недостатъците, та белким се поочистят авгиевите обори.
Схизмата падна.
Ха да ви видим сега, драги писатели!
В началото махалото отиде в другата крайност и то пак идеологическа, а не художествена.
Па и как. Тя е и най-трудната! Друго е да яхнеш гребена на вълната и да се прочуеш вече като АНТИ.
Докато Анти-тета заприличаха на ония, срещу които се бореха.
А в какво е трудността, която всички избягват:
"Необяснимо явление: онова, което ни обкръжава всекидневно, което е неразделно от нас, което е обикновено, може да бъде открито само от един голям, необикновен талант. А онова, което се случва рядко, което е изключение, което ни спъва със своята грозота и нестройност сред стройността, за него посредствеността се залавя с две ръце”. (Гогол)
Сега ясно ли е защо соцреализмът държеше тъкмо на изключенията – революции, подвизи, героизъм (помните ли: всекидневното задължение труд също бе обявено за героизъм) – впрочем, всичките вкупом се оказаха измислени; канонът тях възпяваше, на тях се крепеше, търсеше празничното, тържественото, помпозното; бе изкуство на реториката в края на краищата (Ст. Цанев, Левчев, Башев), а не на вникването в ада на всекидневието; страхуваше се от изобразяването, от пластичното в поезията, от вдълбочаването в човека, такава лирика критиката наричаше тиха, смяташе я второ качество, а Първо – т. нар. гражданска поезия, която се бореше с измислени врагове… И т.н., и т.н... (Каква гражданска поезия може да има, когато няма гражданско общество?!) Впрочем и сега е така. Имало е такова през Възраждането, Цариградските българи, извоювали независимата българска църква. Че даже и църка построили – Св. Стефан в самия Цариград!
За Ганчо Иванов писането не му е цел, не му е фикс идея, а една от проявите на съществото му и живота: офицер от армията, градинарство, дърворезба, шофьорство, редене на зидария или каменни плочи, ако щете и слизане в кладенец, потребност за изповед и споделяне, когато има нужда, а не за прослава. Така, както е било с предците ни. За разлика от мнозинството професионални писатели, които са усвоили повече от него правилата на занаята, но са безинтересни, защото няма какво да кажат или поне разкажат. Това са мнозинството от нашите писатели, работливи мравки, които накрая се оказват литературни търтеи, разпределящи си слава, награди и облаги; и в литературата има кланове, има малки мафийки и дори олигарси монополисти. От дългогодишния си опит на литератор преди 1989-а и след нея съм разбрал, че у нас има само една най-обективна възможна оценка: да те признаят тия, които признаваш!
А онова, което може да се усвои е литература; което не може – изкуство!
За да го водят писател, Ганчо Иванов няма нужда да е член на творчески съюз или поделенията му сдружения – изобретени от председателя Левчев за контрол и над писателите в провинцията, а и за политическа употреба, когато се наложи. За него е достатъчно да пише. Той това го е разбрал интуитивно и като художник, и мислител стои над всякакви идеологии, опрян единствено на любознателността си, на това да разчита на себе си, на семейството си и Божието благоволение; това е честният кръст на човека, който е неотменим, дори и при най-големите хитреци и измамници. Хвърлил армейските шпори – той и опита, и знанията от казармата е оплозотворил, за да приеме предизвикателството на станалото след 1989-а. Разбрал е: най-трудно е да си свободен. По-трудно, отколкото да си роб. (Даже Петко Братинов, минаващ за граждански поет, написа стихотворение за това колко е щастлив да е роб! И се сещам за Хьолдерлин: "И робът е почитал винаги насилника”).
Тази книга е пример за много неща: да се учиш от живота и да знаеш, че стои повече от литературата и че е извор на литературата; смесването на различен междунационален опит води и до смесване на езиците; запознава ни с навиците, начините на живот и ценностите на други народи, като същевременно отстоява и всичко наше, което не им отстъпва, но и не премълчава недостатъците ни; в това има нещо възрожденско, продължено в наши дни, когато човекът е бил свободен по дух и е разказвал за всичко, което е част от живота. Тя съдържа всичките основни проблеми и изпитания, които сме минали през две епохи: социализма и постсоциализма: детството в провинцията, на село и в града, средното училище, казармата, борбата с живота, отваряне на България и българите към света: разказите за Италия и Испания, агресията на СССР в Афганистана (,,Коля”), която Русия сега повтаря в Украйна, възродителният процес – когато мнозинството гледаше (и аз сред тях), а не смееше да обели и дума ("а ние мълчим, позорно мълчим”– Вапцаров) – разказите "Ахмед”, "Ердухан” – и трите посочени са сред най-силните!
Ih формата, разказът от първо лице, през 60-те години бе на мода в нашата проза – Радичков, "Диви разкази” на Хайтов и кой ли още не. Но то бе изкуствено, със самозаблудата, че така се създаваше автентичност на разказа; стилистична автентичност, защото нямаше как да предадеш автентичния живот. В тази книга формата и съдържанието си съответстват: един от нас поема риска да разкаже от свое име, откровено, за всичко, поема отговорност и е готов да я заплати. От първо лице единствено число!
Тази книга е своеобразна в много отношения, включително и с начина на издаване – взаимопомощ, както на село навремето се събираха да свършат най-трудната работа при строежа на нов дом – да излеят бетонната плоча, или изкопаят основите.
Най-напред, още преди две години, за Ганчо Иванов ми говори Георги Янев, препоръча ми, а и направи така, че да го издам. Работата доста се забави и той пришпори и автора, и съставителката Анжелина Велчева. Работих много добре с нея, тя стана и редакторът, и коректорът на книгата. Вече й доверявам и други книги, включително и моята бъдеща, която предстои да излезе до края на годината. С автора, непознат и невидян, се чухме веднъж, а останалото по месинджъра, разбрахме се от една дума.
Благодаря на община Стара Загора и специално на Диана Атанасова. Познавам културния терен на почти цяла България и мога да кажа: друга като нея няма.
Една книга е не само това, което е написано в нея.
Тя е и това което разбутва в нас, мислите които поражда. Част от тях споделих с вас. Друг друго ще прочете. Прочетох-разчетох според своя опит. Неговият и моят, макар и от различни поколения, си схождат. Няколко дена на писмено общуване ни бяха достатъчни, за да се обръщаме един към друг с ФРА. Италианското Фра ще рече брат, баратом на унгарски, побратиме на български
Аз съм Фра с него и житейски, и литературно. Пожелаваме ви да станете същото поне като читатели.
06.10. – 09.10.2024
Ганчо Иванов, "Спомен за доброто. Бивалици като небивалици", изд. Литературен форум 2024
